Тъмни облаци забулиха небето, но не заваля. Привечер мъгла покри всичко и така се задържа до сутринта.

Веселин бе обезкуражен. Приятелката му Камелия го бе огорчила.

Той лежеше цяла нощ без да мигне. Така го завари утрото.

Баща му влезе, погледна го и попита:

– Какво те измъчва?

– Какво означава човек да обича несериозно? Как да разбера кога обичам истински и кога несериозно?

Да, тези въпроси не бяха леки. За тях се изискваше може би по-голямо разяснение.

Бащата се почеса по главата и отговори само с няколко думи:

– Любовта е жертвена. Тя не очаква нищо в замяна.

Веселен въздъхна дълбоко и добави:

– С други думи, само жертвената любов е истинска.

Бащата кимна в знак на съгласие.

Това бе напълно достатъчно за Веселин. Той знаеше как по-нататък да действа.

Бе едва три часа, а утрото бе далече. Това време на нощта бе особено тягостно за всички, които работеха нощна смяна.

Притеснен пациент натискаше бутона за повикване. Това бе четвъртото му призоваване в рамките на един час.

Надя бе дребничка, но пъргава и отзивчива. Тя веднага откликваше на всяко оплакване.

Друг пациент крещеше и плаче:

– Няма ли кой да дойде при мен ….

И той иска да му се обърне внимание. Какво от това, че вън е още тъмно и много от хората в болницата спят?

Надя бе свикнала с капризите на някои от пациентите. Плача и виковете не я изненадваха.

За нея всичко започна преди пет години, когато заяви:

– Искам да работя нощна смяна.

Предупредиха я:

– Нощните смени не са по-леки от дневните …..

Надя бе непреклонна:

– ……. Не издържам на дневната лудница в болницата.

В началото, когато започна, сякаш всичко бе наред, но след това реалността здраво я шамароса. Едва тогава тя осъзна, че нощната работа е съпроводена с поемане на допълнителни задачи.

Често ѝ се налагаше да вдига и обръща пациенти, което бе пряко силите ѝ. Освен това тя трябваше да наблюдава състоянието на болните, за да уведоми лекарите, ако има спешен случай.

Надя все още продължава да се бори с получаване на адекватен сън.

Приятели и роднини от църквата непрекъснато се молят за нея.

Болните бяха доволни от нейните грижи, за това тя за нищо не искаше да напусне изтощителните нощни смени.

Когато някои виждайки слабичкото ѝ тяло и умората, която се четеше в очите ѝ, я увещаваха:

– Не се изтезавай по този начин. Ти си млада, животът е пред теб.

– Как да ги оставя? – питаше Надя. – Те са толкова безпомощни и се нуждаят от мен. Освен това с работата си в болницата през нощта им давам утеха и така прославям Бога.

Те виждаха нейният устрем, себе раздаване и любов, за това само добавяха:

– Нека Бог да те благослови.

Утрото бе хладно и облачно, но слънцето изгря и всичко оживя.

Ичо подръпна мустаката си и важно стъкмяваше думите си под стария орех:

– Съботата от Страстната седмица е най-благословения ден.

– Аз повече залагам на неделята, когато е възкръснал Христос, – бурно изказа несъгласието си Дечо.

– На този ден, съботата де, Словото Божие лежи в гроба като мъртъв човек, но в същото време спасява света и отваря гробовете, – уточни Ичо.

– Когато е положен в гроба, Духът на Христос е в ада, – провикна се Дечо. – Той е там, за да разкъса оковите му и отново да отвори райските двери.

– Да, но това се случва на другия ден в неделя, наречен Великден, – допълни Ичо.

– Тъй де и аз казвам същото, – смотолеви бързо Дечо.

– В събота Христос минава през портите на смъртта в едната посока, а Адам в обратната, – със самочувствие подзе Ичо. – През останалата част от този ден Христос разгромява и побеждава ада, а Адам стои объркан насред пустинна земя и се чуди как да живее в този нов свят.

– Аналогията с Адам свършва до тук, – плесна с ръце Дечо. – Христос и Адам се разминаха пред вратите на ада и смъртта.

Двамата като че ли се оборваха един друг, а всъщност потвърждаваха това, което щеше да се случи на другия ден – Възкресението очертаващо спасението на хората.

Станко бе застанал на терасата и наблюдаваше как се появява утрото.

Тъмнината започна да се отдръпва, когато слънцето стана видимо на хоризонта.

Появиха се цветове с всякакви нюанси, на които им предстоеше да се слеят в един сноп съвършена светлина.

Изведнъж слънцето се разкри в цялата си красота. Докато величествено обливаше земята и всяка закътана долина със лъчите си, птичи хор поздравяваше утрото.

Ясната утринна светлина пробуди в сърцето на Станко жажда за истината. Такава, която можеше да го очисти и настрои в хармония със всичко около него.

Ветрецът, който леко подухваше предизвика у младежа желание за среща с Бога.

Творецът вдъхна животворяща струя и изпълни ума на Станко със Своите мисли. Породи у него вътрешен стремеж за нов живот.

– Какви мисли, копнежи и желания пораждат у мен това утро! – каза си Станко и се усмихна. – Сега се чувствам обновен, защото преживях Бога и съм сигурен, че Го има.

Станко се протегна, вдигна ръце нагоре и извика:

– Господи, какво щях да правя без Твоето прекрасно утро? Щях да се лутам в този мрачен и греховен свят, живеейки своя жалък живот.

Утро. Стрелките на големия стенен часовник показват пет часа.

Светът не бе тъмен, просто нямаше цвят. Всичко изглеждаше черно и сиво.

Нямаше вятър, но листата леко прошумоляваха в тишината.

Звездите изчезнаха, но слънцето още не бе изгряло. Все още не се знаеше, дали е облачно или ясно.

Е и това скоро щеше да се разбере.

Тодор бе седнал на ръба на леглото и разсъждаваше:

– Защо сме създадени така, че да имаме нужда от сън? Проспиваме по-голямата част от живота си. А колко много неща оставят несвършени.

Той въздъхна и продължи монолога си:

– Ако не се нуждаех от сън, щях да се посветя на две кариери и нямаше да се чувствам уморен.

Внезапно в главата му изплуваха думите: „Безполезно е за вас да ставате рано, да лягате толкоз късно и да ядете хляба на труда. Тъй като и в сън Господ дава на Възлюбения Си“.

– И какво излиза? – Тодор поглади брадата си. – Сънят е дар от любов, който отхвърля тревожния ни труд.

Слънцето вече засмяно надничаше зад пердето.

– Нуждата от сън ни напомня, че ние не сме Бог, – Тодор се протегна. – Склонни сме да мислим, че контролираме нещата и работата ни е незаменима. За това веднъж в денонощието се чувстваме безпомощни и се нуждаем от почивка.

Тодор се прозя:

– Човекът не е суверен. Това е важен урок за нас.

Той нахлузи чехлите и се отправи към банята, като продължи да си говори:

– Бог не се впечатлява от лягането ни късно през нощта, нито от ставането ни рано сутрин. Той иска да му се доверим, да Му предадем тревогите си, да легнем и да заспим спокойно.

Не се притеснявайте, Бог добре се справя със всичко, докато едното полукълбо спи.