Снегът беше спрял. Вятърът почти не се усещаше, но студът не прощаваше на никого, особено на дръзналите да излязат толкова рано сутринта.

За Деница бе невъзможно да си остане у дома в тава студено утро. Тя бързаше към баба Делка, възрастна обездвижена жена, на която нямаше кой да ѝ помогне дори печката да си запали.

Деница отиваше при старицата не само тази сутрин. Всеки ден сутрин, обед и вечер, отзивчивата девойка хранеше, почистваше и се грижеше за възрастната жена.

Деница мина край магазина на бай Димитър, който подранил чистеше снега наоколо.

– Добро утро, – поздрави девойката.

– О, здравей, Дени, как си? – попита, както всяка сутрин, бай Димитър.

– Консервирана, – пошегува се Деница, – като прясно замразено месо.

Мъжът се засмя на шегата ѝ.

– Тъй, тъй и аз се чувствам, – каза той.

На стълбите към горната улица Деница едва не се сблъска с бай Михо, който носеше две големи чанти.

– Здравейте, – приветливо каза девойката.

– Вижте, какви сте вие жените, – полу ядосано, полу на шега каза бай Михо.

Деница разбра накъде бие мъжът. Нали днес бе първия ден на така наречения женски месец – баба Марта. А времето още от самото му начало бе много студено.

Тя се усмихна и войнствено попита:

– А вчера, а оня ден, какво беше времето? Малък Сечко! Кой е по-сърдития.

Безсмислено беше да се спори, предните два дена не бяха по-малко студени от днешния.

Бай Михо махна с ръка:

– Вас човек не може да ви надговори, все много знаете.

Денят макар и много студен се очертаваше доста интересен още от сутринта.

– Какво ли ме очаква още до края му, – каза си Деница и закрачи още по-бързо, нали я очакваха….

Късно след обяд. Нощта вече докосваше с края на тъмния си воал малкия град. Опашката в супермаркета е огромна, а множество от хора са изнервени, навярно труден е бил трудовият им ден

Симона седеше на опашката и се опитваше да преодолее напрежението излъчващо се от околните.

Пред нея стоеше малко момиче, червенокосо с много лунички по лицето. То бе отправило поглед към един голям шоколад поставен на близката витрина. Малко след това погледна с болка портмонето, което държеше в ръката си.

Опашката се придвижи малко напред. Лицето на червенокосото момиче се озари и то звънна на телефона си.

– Мамо, аз съм в магазина. Тук са пуснали шоколад с намаление, навярно поредната акция. Но той струва 1 лев, а ти ми позволи да похарча само 80 стотинки. Въпреки това, мога ли да си го купя?

Явно отговорът бе отрицателен, защото момичето с болка изключи телефона си и го пъхна бързо в джоба си.

Симона изпита съжаление към това дете, за това се наведе към нея и ѝ предложи:
– Ще ти дам 20 стотинки, за да си купиш шоколада.

Червенокосото момиче я погледна с големите си сини очи и каза:

– Не, благодаря. Мама винаги казва, че трябва да живея според средствата си и да се отказвам от излишествата. Само така ще  израсна като добър човек.

„Как мъдро говори това малко момиче, – помисли си Симона. – Човек трябва да бъде внимателен и да се вслушва понякога и в децата“.

Много от тези, които лежат в болницата, ще се съгласят, че е много трудно да се измисли нещо апетитно за храна, която се сервира в болничното заведение.

Изглежда, че закуските, обедите и вечерите са специално проектирани, за да изострят страданията на болния, който с нетърпение очакват да го посетят роднини или приятели, които ще му донесат нещо вкусно.

Млада майка от САЩ наскоро лежала в едно от родилните отделение в Япония. Тя била толкова впечатлена от храната, която се дава там, че я снимала и поместила снимките в Интернет.

Като погледнете поне една снимка ще се съгласите, че изискано и красиво сервираните ястия изглеждат много по-добре, отколкото можем да получим в кой да е ресторант.

Тъй като снимките са станали много популярни в мрежата, много жени мечтаят да отидат да раждат в Япония.

Между другото, представители на мъжката половина на човечеството също е впечатлена от зашеметяващата храната. Те питат:

– Само в родилните ли отделения хранят така добре или подобен обяд може да се получи в коя да е японска болница?

През 18 век основното хранене в Англия се отлагало за все по-късен час, докато не останало около 19-20 часа.

За това думата dinner, която исторически означавала „обед“, ние обикновено превеждаме като „вечеря“.

Вместо „dinner“ в днешно време англичаните употребяват „ланч“, но той бил много лек и не утолявал глада до вечерята.

Това е станало причина за поява на нова привичка, която измислила Анна Ръсел, херцогиня на Бедфорд: Около17 часа тя започнала да кани приятели на закуска, за да пият чай.

От нейния дом традицията да се пие чай в пет часа или Five o’clock Tea, се разпространила по цяла Англия.

В Ню Йорк започна работа заведението „Avocaderia“, което гощава клиентите си с ястия само от авокадо.  Като цяло, ресторантът се представя като „здрава и свежа кухня.“

Целта на „Avocaderia“ е да „донесе нов облик и здравословната диета в заведенията за бързо хранене“. Това е първият в света бар за бързо хранене с авокадо.

В ястията се използва авокадо, което се отглеждани в мексиканския щат Мичоакан от местните фермери и законно е продадено в Съединените щати, на достъпна цена.

В ресторанта се предлага закуска, обяд, салати, препечени филийки, коктейли и разбира се, традиционната гуакамоле.

„Avocaderia“ е отворен от италианеца Франческо Брачети, който е живял в Мексико и се е влюбил в авокадото.

Неговият братовчед, родом от Флоренция Алберто Гремини е станал готвач и автор на менюто.