Беше края на април. Едри дъждовни капки падаха върху листата на току що разлистилите се дървета.

Страти избяга от работилницата на чичо си, защото бе счупил няколко гърнета. Смеси се тълпата и реши да се прибере, когато притъмнее.

Момчето забеляза, че на едно място от площада се струпва повече хора от обикновено.

„Там става нещо интересно“ – помисли си Страти и пое веднага в тази посока.

Когато приближи разбра, че щяха да горят някаква старица на клада. Страти никога не бе виждал такова нещо, за това застана там да гледа.

– Какво престъпление е извършила? – попита той хората около себе си.

– Тя е лолард. Такива като нея твърдят, че тялото Божие на олтара е просто парче хляб.

– Като хлябът, който правят пекарите ли? – попита Страти.

– Пуснете детето напред да види, – извика някой. – Нека се учи. За него ще е от полза да види, как горят еретиците. Та после редовно да ходи на литургия и да изпълнява всичко, което му казва свещеникът.

Избутаха го най- отпред.

– Ела тук до мен момче, – каза една едра жена. – Ще ти се опростят греховете, ако гледаш. А на онези, които носят подпалки за кладата, ще им се опростят 40 дни от престоя им в чистилището.

Когато стражите доведоха старата жена до кладата, хората започнаха да крещят и да ѝ се присмиват. Тя беше много стара според представата на Страти. Стражите почти я носеха. На места косата ѝ бе изскубана на кичури.

– Сигурно сама се е скубала от отчаяние, – говореха хората зад нея, – когато е осъзнала греховете си

Зад еретичката вървяха двама тлъсти монаси, които пристъпваха гордо и наперено.

– Виж я само, – каза жената до Страти, – осемдесет годишна е, а е порочна до мозъка на костите си.

– Няма никакви тлъстини, – обади се един мъж, – всичко ще свърши много бързо, ако вятърът не промени посоката си.

– Но какъв е грехът ѝ? – попита Страти.

– Нали ти казах, – сгълча го жената до него.  – Освен това, е казвала, че светците са просто дървени фигури, нарисувани върху стените.

Изведнъж едрата жена вдигна ръце свити в юмруци и нададе рев. Хората покрай нея подеха с вой вика ѝ.

Тълпата сякаш кипеше. Всички се блъскаха напред, виеха, свиркаха и тропаха с крака. При мисълта какво ще види, на Страти му стана студено.

– Гледай, – насърчи го жената до него.

Стражите привързаха старицата с верига към стълба. Появи се свещеник, който я призова да се откаже от ереста. Устните на жената се движеха, но не можеше да се чуе какво говори.

– Ако я убедят да се откаже, ще я пуснат ли да си върви? – попита Страти.

– Кой те ли? – засмя се едрата жената. – Няма да я пуснат. Виж как призовава сатана на помощ.

Всички се оттеглиха, а стражите почнаха да трупат дърва и слама около старицата.

Дъждът бе спрял и слънцето се бе показало зад облаците.

Когато палачът се появи с факла в ръката, пламъка ѝ изглеждаше много блед  под слънчевите лъчи, по-скоро бе като някакво раздвижване на въздуха.

Монасите пееха издигнали кръст пред старицата. Сред дима жената пищеше.

– Сега вече призовава светците, – казваха хората наоколо,

Когато димът се разнесе, се виждаше как пламъците бяха обхванали жената. Тълпата зарева възторжено. Мина доста време преди писъците на горящата да престанат.

– Никой ли не се моли за нея, – попита Страти.

– Че какъв смисъл има?

От старицата не бе останало нищо, но стражите обикаляха около кладата и хвърляха към огъня търкулналите се навън главни.

 

 

Черният дроб е деликатен продукт. Пърженият дроб от свине и говеда прилича понякога на подметка, той става корав и горчив.

Каква грешка допускаме при приготвянето на дроба и как да го изпържим, за да стане сочен?

За да останат парчетата черен дроб сочни и меки, е необходимо  да ги поръсим със сода съвсем леко. Предварително, разбира се, се махват жилките и ципите.

След час парчетата дроб трябва добре да се измият под обилна достатъчно силна струя вода. Добре се подсушават с хартиена или платнена кърпа.

След това се осолява, добавя се ароматен пипер или други любими подправки, но без да се увличаме, да не би да се отстрани естествения, характерен вкус на дроба.

Можете да минете и без подправки, дори и без обичайната сол. Ако добавите в маслото, скилидка чесън или разен портокалова кора.

Или посолите вече изпърженият черен дроб и добавите към всяка порция колелца червени чушки.

При самото пържене, не трябва да загрявате много тигана. Преди самото пържене панирайте парчетата в пшеничено оризово брашно.

Всичко става за 10 минути и топящият нежен, невероятен дроб с хрупкава коричка е готов.

Приятен апетит!

„Един учен купил 20 патици. Заклал една, раздробил я на парчета и с тях нахранил останалите патици.

Няколко минути по-късно той направил така и с друга патица.

И така продължил, докато останала само една, която се смята, че е погълнала останалите 19 патици“.

Тази бележка била публикувана във вестник от белгийският хуморист Робърт Корнелисън, за да се пошегува с лековерието на публиката.

От тогава фалшивите новини се наричат „вестникарски патици“, т.е. „скалъпена вестникарска история“.

Това е известен ирландски художник. За него е бил направен филма „Моя ляв крак“. Защо крак?

Оказва се, че в детството на Кристи това е бил единствения крайник, който той е можел да управлява.

Браун почти не можел да се движи. Роднините му го смятали за умствено непълноценен. Само майка му вярвала, че синът ѝ има способности.
Винаги разговаряла с него, четяла му книги, показвала му картини, опитвала се да го развива.

И станало чудо. Когато бил на пет години Кристи взел от сестра си парче тебешир със левия си крак и започнал да рисува на пода.

Това още един път доказва, че ако се работи с едно дете, то може да развие способностите си, но ако се изостави дори и здраво дете, то ще изостане с развитието си.

След това Криси постигнал значителен напредък. Научил се да чете, да говори и рисува.

Той живял само 49 години. Кратък живот за здрав човек, но много дълъг и пълноценен за инвалид.

Валеше, но когато дъждът спря, ударите на стенобойната машина не преставаха. Хората в града мислеха, че Бог ги е изоставил.

Всички се втурнаха да строят стената. Дори Якоб, който беше от есеите и  Лаван, който се подпираше на патерицата си, бяха дошли да помагат.

Стрелите на легионерите подпалваха покривите и предизвикваха пожари. Дете, обхванато от пламъците, умираше в ръцете на майка си.

Стената от кал се тресеше, но все още не падаше, защото бе по-здрава от тази построената от Ирод, въпреки че я бяха издигнали старци и деца.

През цялата нощ хората възстановяваха втората стена, единствената им защита. Връзваха заедно стволовете на бадемовите дървета и запълваха процепите между тях с кал, така че новата стена да бъде по-гъвкава и да се огъва под ударите на стенобойната машина.

Празникът на безквасните хлябове щеше да се чества на следващия ден. Всеки друг път хората щяха да се съберат заедно и да благодарят за освобождението си от Египет, но сега нямахме време за нищо, освен за молитвите, които пееха в движение.

Римляните подпалиха стената и около хората се оформи огнен пръстен. След няколко часа цялата стена бе обхваната от огъня. Той се увиваше като змия, която се кани да погълне всичко.

Хората вярваха, че краят им е настъпил, но тогава Бог изпрати вятър от север и пламъците се обърнаха срещу римляните. Войниците им изгоряха живи и тараните им се подпалиха. Хората се събраха на стената и паднаха на колене, за да благодарят за неочакваното си спасение.

Но спасението бе временно. Вятърът промени посоката си отново. Сега дойде от юг и бе техен враг. Хората  се поливаха с малкото останала вода, опитвайки се да се защитят от изгарящата жега.  Римляните победоносните крещяха в стана си, те бяха жадни за кръв.

И втората стена бе пробита. Това грубо съоръжение, се разцепи под ударите на тараните. Хората бяха направили всичко възможно, за да спрат неизбежното, но не успяха.

Елеазар застана на площада и каза:

– Няма да следваме римляните, а единствено Бога. Сега настъпи времето да докажем своята вяра. Не можем да се опозорим пред очите на нашия Господ, нито да се предадем в робство. Ако паднем в ръцете на римляните, това ще бъде краят на всичко, не само на нашия живот, но и на Цион. Сега е наш ред да покажем на Бог, че сме заслужили милостта му и ще умрем достойно като свободни хора.

Хората започнаха да се паникьосват от думите на Елеазар. Някои искаха да избягат. Но верните воини не обърнаха гръб на своя водач.

– Когато утрото настъпи, врагът ще дойде и ние няма да успеем да ги удържим. Но имаме избор. Да умрем с чест. В този свят не можем да победим римляните в битка, но можем да ги лишим от победата им.

Жените се разплакаха. Елеазар продължи смело:

– Направихме всичко, за да спечелим свободата си. Не знаем защо Бог позволи Неговият град да бъде сринат, защо остави народът Му да бъде унищожен и защо трябва да умрем днес. Свободата ни е нашият саван и той е по-славен от всеки друг. Няма да оставим нищо след нас за враговете ни и тяхната победа ще бъде горчива.

Жените се разридаха, някои от мъжете също. Пламъците около тях бяха като благословение, защото те заглушаваха звуците на агонията и скръбта.

– Нека жените ни умрат неопетнени, а децата ни не познаят що е робство, – продължи въодушевено Елеазар.- Искате ли да бъдете изтезавани с огън, бичувани и поробени? Нека да избегнем злодеянията, на които са способни тези хората. Да предпочетем смъртта пред тези страдания. По-добре смърт, отколкото живот в робство.

Пратиха воини да подпалят складовете. Жегата стана още по-силна, стана истински ад. Народът скърбеше. Бог бе поставил вярата, честта и убежденията им на изпитание.

Хората тичаха към домовете си, събираха по-ценните си вещи и ги унищожаваха, за да не попаднат в ръцете на римляните. Издигнаха голяма клада и хвърлиха на нея всичко, което имаха.

Прерязаха гърлата на останалите кози и овце, а телата им поставиха на кладата, като жертвен дар за Бог. Те нямахме нужда от мляко и месо, а единствено от Неговата милост. Нямаха вече Храм и това щеше да бъде последното им жертвоприношение.

Хората на Елеазар, най-добрите му воини, които се бяха сражавали рамо до рамо с него, го бяха наобиколили. Повечето от тях се бяха откъснали от болката на този свят, защото бяха приели, че ще го напуснат. Написаха имената или инициалите си върху парчета от изпочупени делви.

Плачът нарасна, когато започна тегленето. Свещеникът и всички равини започнаха да се молят и да пеят, олюлявайки се напред назад, потънали в своите молитви.

Щяха да бъдат избрани десет от войните, които да отнемат живота на всички останали. Те щяха да понесат бремето на убийците, така че хората да не съгрешават като посегнат на живота си, защото техните законите го забраняваха.

Когато приключеха със задачата си, щяха да се убият взаимно, докато останеше само един. Този мъж щеше да поеме тежестта на всички грехове.

– Не трябва да се боим от смъртта, – извика Елеазар като обезумял. – Щеше да бъде по-добре да умрем, преди да видим Йерусалим в руини. Сега можем да отмъстим на враговете на свещения град и да покажем милост към любимите си хора, като не позволим да ги отведат в окови.

Съпрузи и съпруги се прегръщаха, майки целуваха децата си, синове търсеха бащите си, за да могат да умрат един до друг.

Римляните бяха започнали да поставят дъските, по които щяха да стигнат до стената на сутринта. Това бе нощта преди бягството на предците им от Египет, но за тях тя започна със смъртта им.

Съпрузи и съпруги лежаха един до друг върху залетите с кръв улици, посрещайки смъртта заедно. Децата стояха в редица, хлипайки.

Десетимата екзекутори вършеха дело си. Обикаляха от къща на къща, безпощадни като дясната ръка на Всемогъщия.