В залата звучеше „Хава нагила“ – една от известните еврейски песни.

Къде ли не я пускаха?! Тя звучи по сватби, бар-мицва и често се използваше и в киното.

Момчета и момичета бяха се събрали на групички и разговаряха.

– Знаете ли, че Хари Белафонте я изпълнява при всяка своя изява? – каза Андрей веднага щом пуснаха песента.

– Можеш да я чуеш при всеки мач на холандския футболен клуб Аякс от Амстердам, – добави Мариела.

– Корените на тази песен са ми неизвестни, – започна философски да да разсъждава Владо. – Много бих искал да науча нещо за произхода ѝ.

Яков приближи групичката и като се усмихна започна да разказва:

– Тази песен е написана през 1915 г. от Авраам Цви Иделсън, професор по музика в Еврейския университет в Йерусалим.

– Веднага ли е станала толкова популярна? – попита Людмила.

– Не, – отговори Яков, – това е станало две години по-късно, когато са я запели по случай освобождението на Палестина от турците и е подписана декларацията на Балфур.

– Тези събития не сложиха ли основата за създаване на държавата Израел? – попита Андрей.

– Да, – кимна с глава Яков. – Това стана тридесет години по-късно.

– А какво се пее в песента? – попита Людмила.

– Текстът на песента е много прост, – каза Яков. – „Хава нагила ве-нисмаха, хава неранена, уру ахим бе-лев самеах“ означава „Нека се веселим и се веселим, нека запеем, събудете се братя с радостни сърца“.

– Много интересно, – възкликна Мариела.

– Тези думи са били написани, – продължи да обяснява Яков, – когато се е зараждал съвременния иврит. Еврейските професори като Иделсън са взели древните думи от юдейската Библия и им придали нови смислов отенък.

– Тази песен идеално отразява духа на ционизма, – подчерта Андрей.

– Нейните думи са основани на Псалом 118, – допълни Яков, – а нейният дух отразява възраждането на Израел.

След това някои от децата се втурнаха да се хванат на така нареченото израелско хора, а други, които не го бяха научили само слушаха популярната песен и тихо ѝ пригласяха.

Инспектори от Управлението на израелски древности са конфискували фрагмент от папирус, който специалистите нарекли най-древното споменаване на Йерусалим на иврит сред небиблейските източници.

Специалистите датират документа от периода  на Първия храм – VII век пр.н.е. Тези резултати са получени от радиовъглероден анализ.

Папирусът е бил намерен от група ловци на древни ценности в една от пещерите в Юдейската пустиня.

Във фрагмента са се запазили две фрази на иврит. Повечето букви се виждат ясно. Текстът на документа гласи: „От царските слуги на Наарат, кани вино в Йерусалим“.

Според специалистите Наарат е място споменато в Библията. В Книгата на Исус Навин в 16:7 се споменава името Наарат.

Израелските изследователи смятат, че фрагментът доказва, че през втората половина на VII век пр.н.е Йерусалим е икономическа столица на Юдейското царство.

Според Библията през този период царе са били Манасия, Амон и Йосия. Въпреки това не може да се установим, за кого е предназначено виното.

Според изследователите, документа свидетелствува за необичайния статус на жените в системата на управление в Юдейското царство през VII век пр.н.е.

Валеше, но когато дъждът спря, ударите на стенобойната машина не преставаха. Хората в града мислеха, че Бог ги е изоставил.

Всички се втурнаха да строят стената. Дори Якоб, който беше от есеите и  Лаван, който се подпираше на патерицата си, бяха дошли да помагат.

Стрелите на легионерите подпалваха покривите и предизвикваха пожари. Дете, обхванато от пламъците, умираше в ръцете на майка си.

Стената от кал се тресеше, но все още не падаше, защото бе по-здрава от тази построената от Ирод, въпреки че я бяха издигнали старци и деца.

През цялата нощ хората възстановяваха втората стена, единствената им защита. Връзваха заедно стволовете на бадемовите дървета и запълваха процепите между тях с кал, така че новата стена да бъде по-гъвкава и да се огъва под ударите на стенобойната машина.

Празникът на безквасните хлябове щеше да се чества на следващия ден. Всеки друг път хората щяха да се съберат заедно и да благодарят за освобождението си от Египет, но сега нямахме време за нищо, освен за молитвите, които пееха в движение.

Римляните подпалиха стената и около хората се оформи огнен пръстен. След няколко часа цялата стена бе обхваната от огъня. Той се увиваше като змия, която се кани да погълне всичко.

Хората вярваха, че краят им е настъпил, но тогава Бог изпрати вятър от север и пламъците се обърнаха срещу римляните. Войниците им изгоряха живи и тараните им се подпалиха. Хората се събраха на стената и паднаха на колене, за да благодарят за неочакваното си спасение.

Но спасението бе временно. Вятърът промени посоката си отново. Сега дойде от юг и бе техен враг. Хората  се поливаха с малкото останала вода, опитвайки се да се защитят от изгарящата жега.  Римляните победоносните крещяха в стана си, те бяха жадни за кръв.

И втората стена бе пробита. Това грубо съоръжение, се разцепи под ударите на тараните. Хората бяха направили всичко възможно, за да спрат неизбежното, но не успяха.

Елеазар застана на площада и каза:

– Няма да следваме римляните, а единствено Бога. Сега настъпи времето да докажем своята вяра. Не можем да се опозорим пред очите на нашия Господ, нито да се предадем в робство. Ако паднем в ръцете на римляните, това ще бъде краят на всичко, не само на нашия живот, но и на Цион. Сега е наш ред да покажем на Бог, че сме заслужили милостта му и ще умрем достойно като свободни хора.

Хората започнаха да се паникьосват от думите на Елеазар. Някои искаха да избягат. Но верните воини не обърнаха гръб на своя водач.

– Когато утрото настъпи, врагът ще дойде и ние няма да успеем да ги удържим. Но имаме избор. Да умрем с чест. В този свят не можем да победим римляните в битка, но можем да ги лишим от победата им.

Жените се разплакаха. Елеазар продължи смело:

– Направихме всичко, за да спечелим свободата си. Не знаем защо Бог позволи Неговият град да бъде сринат, защо остави народът Му да бъде унищожен и защо трябва да умрем днес. Свободата ни е нашият саван и той е по-славен от всеки друг. Няма да оставим нищо след нас за враговете ни и тяхната победа ще бъде горчива.

Жените се разридаха, някои от мъжете също. Пламъците около тях бяха като благословение, защото те заглушаваха звуците на агонията и скръбта.

– Нека жените ни умрат неопетнени, а децата ни не познаят що е робство, – продължи въодушевено Елеазар.- Искате ли да бъдете изтезавани с огън, бичувани и поробени? Нека да избегнем злодеянията, на които са способни тези хората. Да предпочетем смъртта пред тези страдания. По-добре смърт, отколкото живот в робство.

Пратиха воини да подпалят складовете. Жегата стана още по-силна, стана истински ад. Народът скърбеше. Бог бе поставил вярата, честта и убежденията им на изпитание.

Хората тичаха към домовете си, събираха по-ценните си вещи и ги унищожаваха, за да не попаднат в ръцете на римляните. Издигнаха голяма клада и хвърлиха на нея всичко, което имаха.

Прерязаха гърлата на останалите кози и овце, а телата им поставиха на кладата, като жертвен дар за Бог. Те нямахме нужда от мляко и месо, а единствено от Неговата милост. Нямаха вече Храм и това щеше да бъде последното им жертвоприношение.

Хората на Елеазар, най-добрите му воини, които се бяха сражавали рамо до рамо с него, го бяха наобиколили. Повечето от тях се бяха откъснали от болката на този свят, защото бяха приели, че ще го напуснат. Написаха имената или инициалите си върху парчета от изпочупени делви.

Плачът нарасна, когато започна тегленето. Свещеникът и всички равини започнаха да се молят и да пеят, олюлявайки се напред назад, потънали в своите молитви.

Щяха да бъдат избрани десет от войните, които да отнемат живота на всички останали. Те щяха да понесат бремето на убийците, така че хората да не съгрешават като посегнат на живота си, защото техните законите го забраняваха.

Когато приключеха със задачата си, щяха да се убият взаимно, докато останеше само един. Този мъж щеше да поеме тежестта на всички грехове.

– Не трябва да се боим от смъртта, – извика Елеазар като обезумял. – Щеше да бъде по-добре да умрем, преди да видим Йерусалим в руини. Сега можем да отмъстим на враговете на свещения град и да покажем милост към любимите си хора, като не позволим да ги отведат в окови.

Съпрузи и съпруги се прегръщаха, майки целуваха децата си, синове търсеха бащите си, за да могат да умрат един до друг.

Римляните бяха започнали да поставят дъските, по които щяха да стигнат до стената на сутринта. Това бе нощта преди бягството на предците им от Египет, но за тях тя започна със смъртта им.

Съпрузи и съпруги лежаха един до друг върху залетите с кръв улици, посрещайки смъртта заедно. Децата стояха в редица, хлипайки.

Десетимата екзекутори вършеха дело си. Обикаляха от къща на къща, безпощадни като дясната ръка на Всемогъщия.

Светият Дух прави множеството едно Тяло в Христа. Слизането на Духа на Петдесятница обръща следствието от Вавилонската кула. Когато слезе и смеси езиците, Всевишният раздели народите, а когато раздаваше огнените езици ги призова към единство.
Духът носи единство като ни помага да говорим „в един глас“. В първата християнска общност в Йерусалим непосредствено след Петдясятница „всичко им беше общо”, „а множеството повярвали имаха едно сърце и една душа”. Такъв трябва да бъде отличителният белег на петдесятната общност на Христовата църква във всички времена.
Светият Дух ни прави едно цяло, в което всеки от нас е различен. На Петдесятница многото езици не се премахнаха, но това не е причина за разделение, защото всеки говори на собствения си език както преди, но по силата на Духа разбира другия.
Животът в Духа притежава неизчерпаемо многообразие.

В неделя на 8 юни във Ватикана, по покана на римския папа Франциск, ще бъдат президента на Израел Шимон Перес и председателя на палестинската администрация Махмуд Абас.
Както се съобщава от пресслужбата на Светия престол, папата и неговите гости ще отправят „молитва за мир.“
Идеята за тази символична церемония бе изразена от главата на Римокатолическата църква по време на неотдавнашното ѝ посещение във Витлеем и Ерусалим.
Хиляди хора идват в Йерусалим, за да се помолят, на различни езици искайки едно. Този град живее с молитва. В него няма място, където да не се молят. Той целият е изпълнен с молитва.
Молитвите са различни…. „Молитвата за Йерусалим“ е съкровена молитва не на един човек и на много. Човек произнася молитва към Всевишния в своята слабост и обърканост. Молитва за края. Молитва за помощ. Молитва за близки. Молитва за себе си ……Така е устроен света, че всеки човек, на един или друг етап в живота си, изведнъж се оказва в задънена улица  и моли за помощ. Всички минават през това …….