В залата обсъждаха нова книга за Светия Дух.

Един от журналистите на местният вестник попита автора на книгата Ангел Новаков:

– Как активирате Светия Дух? Чрез хапче ли?

– Фармацевтичните компании могат ли да създадат такива? – намеси се и една млада журналистка.

Новаков повдигна вежди, поклати глава и се засмя:

– Нищо не правя. Чакам Духът и Той идва.

– Съвсем нищо? – ококори очи журналистът.

– Съществува погрешно убеждение, че ние с нашия опит караме нещата да се случват, – подчерта Новаков, – а всъщност Бог прави всичко.

Двамата журналисти го изгледаха изпитателно, не вярвайки на ушите си.

– Началото на църквата няма нищо общо с човешките стратегии или впечатляващото лидерство, – поясни Новаков. – Светият Дух дойде като силен вятър в стая с изплашени, безпомощни и объркани ученици. Той разби всички етнически превъзходства, като събра хора, които бяха в противоречие, в една нова общност.

Край тях се прибавиха още няколко души и постепенно групичката около Новаков нарасна, а той продължаваше разпалено на обяснява:

– Учениците бяха толкова шокирани, колкото всеки друг, когато видяха какво прави Бог в тях. Те не направиха нищо да се случи; „Духът ги направи способни“. Нашата работа като благовестители в света не се определя от това, което можем да направим. Ние сме изцяло зависими от това, което само Духът може да направи. Това ни позволява да бъдем смели и спокойни.

Един възрастен господин се провикна в множеството:

– Изтощих се, като вярвах, че трябва да накарам нещата да се случат.

Новаков се обърна и му каза:

– Само Светият Дух може да направи това.

Лозан бе застанал под върбата пред кръчмата и търсеше да се заприказва с някого. Видя Калоян и още от далеч без да поздрави започна:

– От доста време се опитвам да разбера, как става така, че човек забравя какво е получил?

– По всяка вероятност това става лека полека, незабележимо. Първоначално се радва на придобивката си, а след това приема, че това е станало случайно и не е нужно да благодари на някого.

– Е, човек може да се върне обратно към предишните си убеждения, – плахо възрази Лозан.

– Да, но хората приемат изкушението, че някой им е длъжен. И това така им се услажда, че те продължават така напреди, дори това да ги доведе до пропастта, – продължи настъпателно Калоян.

– Ако някому се даде нещо. той няма да каже : „Не така“, особено ако му се харесва това, – поклати глава Лозан.

– Обикновено човек се оплаква от окаяното си положение. Той негодува: „Как смеят да ми причиняват неудобство?!“ Не спира да се самонавива, рови и клюкари. За него всички са лоши и му желаят злото.

– Другият имал повече и вече се чувстват зле, – допълни Лозан. – Започва да трови живота на всички наоколо и да ги обвинява за положението си. Иска по-добро място като да кажем на Иван и напуска.

– Тогава какъв е изводът? – попита Калоян.

– Човек не може да понесе свободата, която е получил. Например той може да поеме само пет единици, но получава седем или повече и не може да го понесе. Обърква се и се разстройва. Страхува се и се опитва да я свие до вече познатото, сигурното.

– Опитва се разбере положението, но за това е безсилен и неспособен, – философски заключи Калоян.

Ако човек иска да се полюбува на природата, да пътешества и види чудни места, сега му е времето. Нищо, че е горещо. Лятото предлага възможност за отмора и изненадващи приключения.

Ина и Ема също се възползваха от топлия сезон и отидоха на излет в планината. Разходката си е разходка. Основният товар в раниците – храната изчезва по време на почивките, но има други интересни неща, които съпътстват излетите.

Това е време, когато човек може да общува по-дълго с приятели, да сподели мислите си и новите си идеи, неочаквани разсъждения върху току що прочетена книга или наболели проблеми  в този живот.

Двете приятелки нямаха нужда някой да ги подканя или стимулира към подобно „бърборене“. При тях то бе спонтанно и нямаше граници.

Какво ли вълнува тези две момичета днес? Нека се приближим и ги чуем.

– Прав е Юго, като казва, че най-голямото щастие е да знаеш, че си обичан, – каза Ина.

– Зигмунд Фройд твърди, че любовта е основната предпоставка за душевно здраве, – добави Ема.

– За съжаление, много хора са убедени, че никой не ги харесва и те са недостойни за любов – тъжно констатира Ина.

– Може би в детството си те непрекъснато са били критикувани и пренебрегвани, – предположи Ема.

– Или в семейството им е имало постоянни кавги, – започна да гадае Ина.

– Възможно е да са избрали грешните отговори на основните въпроси на съществуването си, което само е укрепило тяхното убеждение, че те не са достойни за любов, – заключи Ема.

– На такива хора бих казала: – Ина се изпъчи и зае ораторска поза – Няма значение по каква причина, твоите усещания са неправилни. Бог те обича. И ако се погледнеш през Неговите очи, ти ще започнеш да се отнасяш към себе си по съвсем друг начин.

– Бих добавила: – бързо реагира Ема – Ако Той не те обичаше, нима Христос би отишъл заради теб на кръста, да умре?

– В Библията много точно е казано, – наблегна Ина, – по това познаваме любовта Му, че Той даде живота си за нас.

– Тази истина би помогнала на много хора. Особено на тези, които се чувстват отхвърлени и ненужни, – въздъхна тъжно Ема.

Скоро слънцето щеше да се скрие зад баира, затова момичетата побързаха надолу по козята пътека. След около двайсет минути пристигаше автобусът, който щеше да ги отнесе у дома.

Началото на 19 век бе време обхванато от революционни идеи и свободолюбиви мисли. Иван Ворошилов бе помещик в К. губерния. Той много обичаше френската литература и възприемаше свободолюбивите ѝ идеи.

Но това не бе достатъчно за Иван. Той се стараеше да ги внуши на семейството си и крепостните си селяни.

Веднъж бе тръгнал на път с много пари. Същия ден бе убит и ограбен от кочияша си и приятеля му. Двамата злосторници инсценираха злополука.

Полицаите, които разследваха смъртта на Ворошилов, приеха набързо, че това е нещастен случай.

Минаха пет години от тогава. Кочияша Симеон изповяда пред свещеника:
– Голям грах сторих, отче, убих господаря си, а след това замаскирах следите и всички останаха с убеждението, че е станала злополука. Но аз не мога да живея повече с тази вина…

И Симеон се предаде в полицията.

Там  го разпитваха:

– Щом господарят ти се е отнасял толкова добре към теб, защо му отне живота и го ограби?

– Господарят ни изкушаваше, – отговори Симеон. – Казваше ни, че няма Бог, че в отвъдното нищо няма да се случи и че само глупаците се страхуват от Божието наказание. Твърдеше, че няма съвест, че това било измислица на поповете. Тогава решихме, че може би господарят ни е прав.

– Но каква връзка има това с убийството и ограбването на господаря ви? – попита го разпитващия.

– Как да няма?! Решихме, че щом няма да ни наказват на оня свят, тук можем да си правим каквото искаме.

– Добре, а защо реши да си признаеш?

– Каквото и да ни бе говорил господаря, все пак съвестта започна да ме измъчва. И си казах: „Щом има съвест, значи има и ад“. Но аз живеех вече в него. И за да изляза от ада реших да си призная престъплението.

От психологическа, духовна и медицинска гледна точка, най-важната човешка потребност е нуждата от надежда.

Известният кардиолог д-р Уилсън Макнеър в автобиографичния си роман „Пътят на лекаря“, е заявил: „Често с другите лекарства използвам надеждата, тя може да изцели почти всички болести“.

Доктор Волф Харолд, професор по медицина в Медицинския колеж на университета Корнел и доцент по психология, казал: „Надеждата, както вярата и осъзнаването смисълът на живота, има лечебни свойства. Това не е просто твърдение или убеждение, това е заключение, подкрепено от внимателно планирани научни експерименти“.

Когато умира надеждата, обзема ни отчаяние. Тя е жизнено необходима. както психологически, така и биологически.

У хората трябва да има надежда и тя идва само от Христос. Когато ние се обръщаме към Него, Той ни дава надеждата за вечен живот.