Архив за етикет: пламък

Гасете огъня на време

Днес бе по-топло, почти пролетно време. Младежите решиха да го оползотворят, като се разходят из гората.

Много малко растения се бяха пробудили. Кукуряка бе надигнал зелената си глава. Крехка тревичка спираше множество погледи.

И на фона на тази пробуждаща се красота се разгоря дискусия за ревността.

– Ревността е жестока като гроба. Нейните проблясъци са огнени, – отбеляза Спас.

– Знаете ли коя е причината за ревността? – попита Мая.

Настана тягостно мълчание. Никой не искаше да се престраши да даде отговор. Дали, защото смяташе, че има много причини или отговорът му няма да е точен.

Мая ги огледа и простичко заяви:

– Причината за ревността е недоверие. И какъв е лека за това?

Този път тя не дочака отговор, а направо каза:

– Доверие.

– Така е, – съгласи се Божидар, – започне ли пламъкът на ревността, той обхваща цялото сърце.

– Това може да се отнесе и за завиждане на нечий успех или притежание, – намекна Добри.

– Няма значение точно от какъв род е ревността, – поклати глава Дарина. – Важното е да помолим Бог за по-голямо доверие, което ще помогне за гасенето на огъня.

Философа на групата Дамян започна малко от по-далече:

– Да предположим, че сте забелязали пламък в къщата си. Как бихте реагирали? Свивате рамене и си тръгвате …

– Да, да чакай да отминем, – обадиха се няколко гласа.

– Щяхте да го изгасите, – настървено продължи Дамян. – Защо? Защото знаете, оставен без надзор огънят поглъща всичко.

– Каквото и да си говорим, – обади се Христо, – не трябва да си играем с огъня.

И всички се съгласиха с него.

Светлина в света

Здрачът отстъпваше мястото си на мрака.

Веселин слизаше в подножието на хълма.

Погледът му бе привлечен от появата на една светлинка, после на втора и т.н.

Мракът оживя.

Сякаш невидима ръка запалваше една след друга тези светлинки.

Веселин се развълнува от видяното и това го наведе на размисъл.

– И аз бих искал така, – възкликна той, – животът ми да бъде прекаран в запалване на души, една след друга, със свещения пламък на вечния живот. Важното е, да остане, доколкото е възможно, незабелязан, за да се изяви и прослави Той.

Когато правим нещо, обикновено искаме да ни забележат, но когато сме готови да отклоним фокуса от себе си, другите ще видят нашите добри дела и ще прославят нашия Отец на небесата.

Каква огромна привилегия е, че животът ни е пропит със себеотдаващата природа на Христовата любов и благодат, така че другите да могат да бъдат привлечени от Него чрез нас.

Нека носим Христовото присъствие на всеки, когото срещнем. Нежно да разсейваме всяка тъмнина на страх или неверие, като осветяваме с Неговата светлина живота им.

Това е животът

Бе горещо, но малки зелени стъбълца бяха се запазили и не бяха изсъхнали.

Милена протегна ръка тях и възкликна:

– Това е живот. Той е вътре във всеки от нас.

– Като те слушам, – усмихна се Камен, – Започвам да си мисли за всички хора, че са бутилки, пълни до ръба с пенливо мляко.

– Интересното е, – поде мисълта му Милена, – че няма наполовина запълнени.

– Какво? – попита Камен.

– Не можеш да излеете част от живота си и да запазиш част за по-късно. Или си изпълнен с живот, или си мъртъв, – поясни Милена.

– Може би по-добрата аналогия е с електрическата крушка, – закима с глава Камен. – Или със светлината си изпълва цялата стая, или е изключена

Милена плесна с ръце и добави:

– Някои хора използват аналогията с трептящи пламъци. За старец обикновено казват: „Светлината му угасва“.

– Не го виждам по този начин, – въздъхна Камен. – Според има две степени: жив или мъртъв.

– За всеки, който е между живите има надежда, – засмя се предизвикателно Милена. – „Болното куче е по-добро от мъртъв лъв“.

– Ето ефектите от живот, – подчерта дебело Камен, – с приятели отидохме да танцуваме в един слабо осветен бар. Там имаше една група, в която се усмихваха и движеха телата си. И никой от тях не беше тъжен.

– Тъжните хора не танцуват.

– Ето това е животът, – впери поглед напред Камен. – Какво се случва с нашите малки бутилки кожа, когато радостният Бог вдъхва живот в телата ни и казва „давай!“?

– Забелязвала съм хора през цялата история, които са били силно притискани и това, което е излязло чрез тях, са произведения на изкуството – творби на живота.

– Исус каза: „Аз съм животът“, – каза тържествено Камен,

– Как да се разбира това? – свъси вежди Милена.

Отговорът бе:

– Той знае как се живее. Знае какво е добро за нас. Когато ни казва какво да правим, ни накара да се чувстваме живи.

Животът ви бутилиран в костите ви, ще изгние ли пред телевизионните екрани и контролерите за видеоигри?

Ще събаряте ли други и ще разделяте общности с вашите думи и действия?

Или ще продължите да живеете преждевременно в смъртта си?

Нека живеем така, та когато свърши земният ни живот, да се радваме, че не сме допуснали нито грам от нашия скъпоценен, ценен живот да отиде на вятъра.

За огънят

Топлина заля всичко още от сутринта. Хората се радваха и стояха на припек.

Мони не го свърташе на едно място и се движеше неспокойно напред назад.

– Какво пак ти се върти из главата? – погледна го строго баща му.

– Каквото мисля, показва ли се навън? – попита Мони направо.

– Може да гори голям огън в душата ти и никой никога не идва да се стопли на него.

– Ама нищо ли не се забелязва? – Мони искаше да е сигурен сто процента.

– Околните могат да усещат само дима, но си продължават по пътя.

– За какъв огън ми говориш? В главата ми идват как ви ли не дивотии.

Бащата се усмихна:

– Страстите са ветровете, които изпълват платната на кораба. Понякога те потапят кораба, но без тях корабът не може да плава.

– На цяло се обърках, – сбърчи нос Мони. – Огън, ветрове, кораби, …. Мен ме интересува друго. Ако някой разбере какво мисля …

Мони се запъна, а баща му подсказа:

– Би се изчервил.

– Да, де, – Мони смутено наведе глава.

– Исках да те насоча към огъня, който трябва да поддържаш в себе си. Този огън, който ще накара някой да седне до теб и да чуе какъв пламък и жажда Бог е запалил в душата ти, за Него.

Пейте

Слънцето залезе и нощта се настани над селото. Мария бе сама в кухнята заедно с двете си малки деца. те весело шумяха около масата.

Изведнъж тока спря. Това не се бе случвало скоро.

„Навярно скоро ще отстранят повредата“, – помисли си Мария.

Децата се сгушиха едно в друго, а майка им зарови в чекмеджето на шкафа:

– А, ето я, – тържествуващо извика Мария. – след малко ще стане по-светло.

Тя драсна клечка кибрит. В мрака пламна малка искра, след което стана по-светло. Майката бе запалила свещ.

Децата развълнувани протягаха ръце към трептящия пламък.

– Ще се изгорите, – предупреждаваше ги Мария.

Страхът и притеснението бяха отстъпили място на усмивките и веселия смях. Децата запяха, а Мария им пригласяше.

В най-мрачните моменти на живота си се нуждаем от песен. В криза е нужно да пеем, но не каква да е песен, а такава, в която се казва кой е Бог и какво е направил за нас.

Ако в живота си се намирате на трудно и тъмно място, пейте на Този, Който щедро излива любовта Си към вас.