Токът спря навсякъде.

Машините и двигателите замлъкна.

Стана тъмно.

Магазините затвориха вратите си.

Тъмнината се прорязваше от фенерчета и свещи.

На следващия ден на първите страница по вестниците пишеше с големи букви:

„Без сила“.

Тези думи изразяваха всичко.

Съвременните технологии и големите сгради останаха безсилни.

Хората се прибраха по домовете, но там нямаха какво да правят. Те имаха уреди, компютри, телевизори и какво ли не, но всички те бяха безполезни.

Седяха и чакаха.

Така и Божията сила е жизнено необходима за нас. Без нея нищо не се случва.

Истинската светлина за пътя ни идва от източника на сила – Христос.

Стойко за първи път се качваше в самолет, но това съвсем не бе стабилна машина.

При най-малкият порив на вятъра се накланяше заплашително, а при по-силен очакваш да се разпадне по шевовете.

Стойко не можеше да се настани удобно.

Все си мислеше:

„Ще се разбием някъде! Това е пълен ужас!“

Той се въртеше. Гледаше уплашено надолу и здраво стискаше седалката под него.

Сякаш това щеше да помогне!

На пилота му стана неприятно, да гледа, как този млад човек се гърчи от страх.

Погледна Стойко и извика, мъчейки се да превъзмогне шума от самолета:

– Няма да срещнем нещо, с които не мога да се справя. Довери ми се, аз управлявам този самолет от години. Независимо, че е толкова стар и често ремонтиран, в моите ръце е надежден.

Ако Бог ви каже същото:

– Довери Ми се.

Бихте ли поверили живота си на Него?

Ние планираме начина, по който искаме да живеем, но само Бог ни прави способни да го направим.

Калоян бе мек и мил човек. Поне така го познаваха хората и близките му около него, но един ден ….

Той си купи нов мотор.

Излезе рано сутринта с идеята да потегли с него. За нещастие машината не искаше да запали.

Калоян направи десетина опита и когато бе готов да се откаже, моторът оживя.

Той въздъхна с облекчение:

– Най-после …

Регулира газта и се приготви да тръгва, когато моторът отново млъкна.

Калоян направи нервно още няколко напразни опита, след което тръгна към дома си.

Извади ловната си пушка. Зареди я и се насочи към мълчаливата машина. Прицели се в нея и я надупчи.

Съпругата му го следеше стреснато от верандата. Тя хапеше устни и си гризеше ноктите на дясната си ръка от напрежение.

– Боже, какво прави той? – прошепна уплашено тя. – Като луд е. Изглежда, че не е на себе си….

Ето какво се криеше под тихата и спокойна външност на Калоян. Гняв, с който той не можеше да се справи сам.

Всичко, което започва с такава ярост и невъздържане, може да завърши със срам.

Това може да не е характерно за повечето църкви, но в тази за беда се случи.

Нямаше достатъчно доброволци за различни дейности и ето какво направи ръководството на църквата.

Обърнаха се към близкия център, произвеждащ роботи по поръчка.

На следващата неделя хората бяха посрещнати на вратата на църквата от армия роботи.

Те бръмчаха с причудлива, изкривена интонация:

– Приветстваме ви човешките форми на живот, които се покланяте.

– Надяваме се да намерите радост във вашия Създател чрез усилване на звука.

– Наслаждавайте се на дългите речи на люде, които идеално са контролирали космените си фоликули.

Всеки влизащ в църквата бе поздравен не само с думи, но и с ръкостискане.

За съжаление късите разговори с роботите се оказаха доста трудни.

След богослужението повечето хора гледаха да се измъкнат през задната врата, но там бяха посрещнати от любвеобилни хуманоиди направени от въглеродни влакна, които им пожелаха:

– Благословена седмица.

– Пак заповядайте в тази църква.

Въпреки, че повечето се смутиха от посрещането и изпращането на внедрените машини, притокът на любопитни в църквата се увеличи.

Тинейджъри предложиха нова възможност, с която очакваха да привлекат повече от връстниците си:

– Нека следващата неделя да ни поздравяват динозаври на вратата.

Възрастните клатеха уморено глави и си казваха:

– Май сега е нашият ред, да стоим на вратата, да посрещаме и изпращаме хората.

Е, така става като не на място се внедряват съвременните технологии.

Зеленина бе започнала да обгръща дърветата в планината. Симо бодро крачеше нагоре. Зовяха го висините.

Изведнъж погледа му се отклони и попадна на момче, което караше велосипед. То въртеше трудно педалите, защото вятърът бе насрещен.

Докато момчето се напрягаше с последни сили, за да не бъде съборено от насрещния бързо движещ се въздух, се показа теснолинейката, която отиваше в същата посока, нагоре към върха.

Машината вървеше доста бавно. Това даде възможност на момчето да се хване отстрани за композицията и то полетя напред като птица.

Симо се замисли. Той знаеше, че не току така пред него изникваха разни ситуации.

– Аз приличам на това момче с велосипеда, когато съм уморен и изтощен, – каза си той. – Не се отказвам лесно, но когато водя изморителна борба срещу препятствията, се нуждая от силна ръка, от която да почерпя сила. Няма по-силна десница от Божията.

Момчето се бе изгубило вече от погледа му, но възникналите мисли продължаваха да го вълнуват.

– Достатъчно е да общувам с Господа и да запазвам връзката си с него, – констатира Симо.

Понякога се нуждаем от вяра, колкото синапово зърно, за да може Неговата сила да ни подкрепи и да изпълним това, което не ни е по силите.

Когато получим помощта Му, умората изчезва и ние успяваме в начинанието си.