В очите на Тони се четеше това, което бе в сърцето на Атанас – страх. Двамата не бяха постъпили добре и сега ги очакваха наказание.

Бяха привикани при директорът на училището.

Когато вратата се отвори, лицата им бяха пребледнели.

Директорът ги покани:

– Заповядайте и се настанявайте на столовете.

Настъпи кратко мълчание. Момчетата бяха навели глави.

Директорът закрачи пред тях. Той започна бавно и спокойно:

– Познавам бащите ви от деца, но ако разберат какво сте направили ще бъдат много разочаровани.

Провинилите се искаха пода да се отвори под нозете им и да ги погълне. Тежестта на личната отговорност за провинението направо ги смачкваше.

– До кога ще продължавате така? Това не е първото ви провинение! – леко повиши тон директорът.

– Виновни сме, – тихо промълви Атанас.

– Очаквате пак да ви накажа, а следващия път пак същото „виновни сме“.

И двамата въздъхнаха тежко.

– Защо не живеете така, че след това да нямате угризения? Поемете лична отговорност за злодеянията си. Вашите грешни избори носят срам за вас, родителите ви и Бога.

Тони се разплака и Атанас го последва.

За тях вече нямаше значение какво щеше да бъде наказанието, осъзнаваха нещо по тежко от това – срамът, който ще последва действията им.

Това бе голямата им мечта – съживление, мощно движение на Бога в обществото. Те бяха от една малка църква, но нима стремежите ни за нещо по-добро, не са вложени от Бога в нашите сърца?

И това се случи. Грешниците се покайваха. Престъпниците отиваха в полицията и признаваха злодеянията си. Хората буквално плачеха по улиците, а църквите бяха препълнени с люде.

И това не бе само ден, седмица или месец, а цели 14 години подред. Всички се изненадваха от тази Божия благодат и се питаха:

– От къде дойде това?

– Знаем, че не сме го заслужили, но как стана?

Веднъж в църквата  на една от молитвените служби се изправи дядо Петър и с болка си призна:

– Много отдавна имах навика, всяка събота вечер до след полунощ да се моля Святия Дух да слиза между нас, – старецът се разплака, – …. а сега това вече не правя две или три седмици вече. Простете ми и Бог нека ми прости…..

В църквата настана тишина. След думите на старецът, никой не смееше да помръдне.

Пастирът наруши мълчанието:

– Сега разбрахте ли, кой е ключът, който е държал толкова време съживлението в района? Ако искаме съживлението да продължава, трябва да се молим ….

Дядо Петър се изправи, издигна ръце нагоре и започна:

– Моля Те, Господи, докосвай сърцата на мъже и жени не само в нашата област, но и в цялата ни страна. Отвори очите им, за да осъзнаят греховете си и да признаят нуждата си от Спасител.. Излей Духа Си в града и страната ни и нека мощно Божие движение променя сърцата и умовете на хората. А на нас ни дай бреме за погиващите и ни помогни да достигнем до изгубените. Помогни на църквата да бъде готова да служи на тези хора и да им помогне в тяхното израстване. В името на Исус. Амин.

Валеше, но когато дъждът спря, ударите на стенобойната машина не преставаха. Хората в града мислеха, че Бог ги е изоставил.

Всички се втурнаха да строят стената. Дори Якоб, който беше от есеите и  Лаван, който се подпираше на патерицата си, бяха дошли да помагат.

Стрелите на легионерите подпалваха покривите и предизвикваха пожари. Дете, обхванато от пламъците, умираше в ръцете на майка си.

Стената от кал се тресеше, но все още не падаше, защото бе по-здрава от тази построената от Ирод, въпреки че я бяха издигнали старци и деца.

През цялата нощ хората възстановяваха втората стена, единствената им защита. Връзваха заедно стволовете на бадемовите дървета и запълваха процепите между тях с кал, така че новата стена да бъде по-гъвкава и да се огъва под ударите на стенобойната машина.

Празникът на безквасните хлябове щеше да се чества на следващия ден. Всеки друг път хората щяха да се съберат заедно и да благодарят за освобождението си от Египет, но сега нямахме време за нищо, освен за молитвите, които пееха в движение.

Римляните подпалиха стената и около хората се оформи огнен пръстен. След няколко часа цялата стена бе обхваната от огъня. Той се увиваше като змия, която се кани да погълне всичко.

Хората вярваха, че краят им е настъпил, но тогава Бог изпрати вятър от север и пламъците се обърнаха срещу римляните. Войниците им изгоряха живи и тараните им се подпалиха. Хората се събраха на стената и паднаха на колене, за да благодарят за неочакваното си спасение.

Но спасението бе временно. Вятърът промени посоката си отново. Сега дойде от юг и бе техен враг. Хората  се поливаха с малкото останала вода, опитвайки се да се защитят от изгарящата жега.  Римляните победоносните крещяха в стана си, те бяха жадни за кръв.

И втората стена бе пробита. Това грубо съоръжение, се разцепи под ударите на тараните. Хората бяха направили всичко възможно, за да спрат неизбежното, но не успяха.

Елеазар застана на площада и каза:

– Няма да следваме римляните, а единствено Бога. Сега настъпи времето да докажем своята вяра. Не можем да се опозорим пред очите на нашия Господ, нито да се предадем в робство. Ако паднем в ръцете на римляните, това ще бъде краят на всичко, не само на нашия живот, но и на Цион. Сега е наш ред да покажем на Бог, че сме заслужили милостта му и ще умрем достойно като свободни хора.

Хората започнаха да се паникьосват от думите на Елеазар. Някои искаха да избягат. Но верните воини не обърнаха гръб на своя водач.

– Когато утрото настъпи, врагът ще дойде и ние няма да успеем да ги удържим. Но имаме избор. Да умрем с чест. В този свят не можем да победим римляните в битка, но можем да ги лишим от победата им.

Жените се разплакаха. Елеазар продължи смело:

– Направихме всичко, за да спечелим свободата си. Не знаем защо Бог позволи Неговият град да бъде сринат, защо остави народът Му да бъде унищожен и защо трябва да умрем днес. Свободата ни е нашият саван и той е по-славен от всеки друг. Няма да оставим нищо след нас за враговете ни и тяхната победа ще бъде горчива.

Жените се разридаха, някои от мъжете също. Пламъците около тях бяха като благословение, защото те заглушаваха звуците на агонията и скръбта.

– Нека жените ни умрат неопетнени, а децата ни не познаят що е робство, – продължи въодушевено Елеазар.- Искате ли да бъдете изтезавани с огън, бичувани и поробени? Нека да избегнем злодеянията, на които са способни тези хората. Да предпочетем смъртта пред тези страдания. По-добре смърт, отколкото живот в робство.

Пратиха воини да подпалят складовете. Жегата стана още по-силна, стана истински ад. Народът скърбеше. Бог бе поставил вярата, честта и убежденията им на изпитание.

Хората тичаха към домовете си, събираха по-ценните си вещи и ги унищожаваха, за да не попаднат в ръцете на римляните. Издигнаха голяма клада и хвърлиха на нея всичко, което имаха.

Прерязаха гърлата на останалите кози и овце, а телата им поставиха на кладата, като жертвен дар за Бог. Те нямахме нужда от мляко и месо, а единствено от Неговата милост. Нямаха вече Храм и това щеше да бъде последното им жертвоприношение.

Хората на Елеазар, най-добрите му воини, които се бяха сражавали рамо до рамо с него, го бяха наобиколили. Повечето от тях се бяха откъснали от болката на този свят, защото бяха приели, че ще го напуснат. Написаха имената или инициалите си върху парчета от изпочупени делви.

Плачът нарасна, когато започна тегленето. Свещеникът и всички равини започнаха да се молят и да пеят, олюлявайки се напред назад, потънали в своите молитви.

Щяха да бъдат избрани десет от войните, които да отнемат живота на всички останали. Те щяха да понесат бремето на убийците, така че хората да не съгрешават като посегнат на живота си, защото техните законите го забраняваха.

Когато приключеха със задачата си, щяха да се убият взаимно, докато останеше само един. Този мъж щеше да поеме тежестта на всички грехове.

– Не трябва да се боим от смъртта, – извика Елеазар като обезумял. – Щеше да бъде по-добре да умрем, преди да видим Йерусалим в руини. Сега можем да отмъстим на враговете на свещения град и да покажем милост към любимите си хора, като не позволим да ги отведат в окови.

Съпрузи и съпруги се прегръщаха, майки целуваха децата си, синове търсеха бащите си, за да могат да умрат един до друг.

Римляните бяха започнали да поставят дъските, по които щяха да стигнат до стената на сутринта. Това бе нощта преди бягството на предците им от Египет, но за тях тя започна със смъртта им.

Съпрузи и съпруги лежаха един до друг върху залетите с кръв улици, посрещайки смъртта заедно. Децата стояха в редица, хлипайки.

Десетимата екзекутори вършеха дело си. Обикаляха от къща на къща, безпощадни като дясната ръка на Всемогъщия.