В клуба на тийнейджърите бе доста шумно. Наближаваше празникът на Свети Валентин.

Бе поканен специален говорител, който да беседва с подрастващите. Високият тъмнокос мъж бе с голям, опит особено с тийнейджъри.

На Кирилов това не му бе за първи път. Той бе слушал много история изпълнени с любов и преданост и бе решил част от тях да сподели с младежите.

Разговорът с подрастващите се оказа много ползотворен.

Освен разказите, Кирилов успя да поговори с тийнейджърите за любовта, отношенията между мъжа и жената, а някой от присъстващите възрастни разказаха свидетелства, случили се в християнските им семейства.

Накрая Кирилов разгъна и показа на младежите един плакат, на който бе написано „посланието на любовта“ и го прочете на глас:

– „Любовта дълго търпи и е милостива, любовта не завижда, любовта не се превъзнася, не се гордее, не безобразничи, не търси своето, не се раздразнява, не държи сметка за зло, не се радва на неправдата, а се радва заедно с истината, всичко премълчава, на всичко хваща вяра, на всичко се надява, всичко търпи. Любовта никога не отпада“.

Младежите слушаха внимателно и съсредоточено. Тези думи оказаха силно въздействие върху сърцата им.

– А някой знаели, къде е написано това? – попита Кирилов.

Настъпи пълно безмълвие. Очите на подрастващите искряха, но мълчаха.

Отзад настъпи леко раздвижване. Един русоляв младеж плесна с ръце и с възторг възкликна:

– Това навярно е от някоя приказка ……

Медиите и обществото добре бяха промили мозъците на тези млади хора. За това те отъждествяват истинската любов с приказка.

Монах Ириней така се молеше сякаш целия се потапяше в молитвата. Не се разсейваше от нищо. Молеше се горещо и с вяра. Живеейки като че ли само за нея. По-точно той разговаряше дълго с Бога.

Та нали молитвата е разговор на човека с Господа. Така навярно са се молили нашите предци още от първите векове на християнската вяра.

Веднъж край Ириней се бе събрала група младежи. Един от тях го попита:

– Къде и кой ви е научил така да се молите?

– Какъв молител съм аз, – поклати глава монахът. – Имах веднъж трагичен опит и навярно тогава съм придобил някакво умение. Хубавото е, че тогава всичко свърши добре.

– Но какво се е случило?

– Моята племенница ме научи, – уточни Ириней.

Явно не можеха да го разберат, за това монахът се усмихна и започна да разказва:

– Отидох да посетя брат си. От десет години не бях го виждал. Радостта ми беше голяма. През това време той се бе оженил и имаше син и дъщеря. Племенникът ми бе на седем, а сестра му на четири години. Суетата рядко води до нещо добро. За да освежа с брат си спомените от нашето детство, реших да пием чай от чайника на родителите ми.

Наобиколили го младежите слушаха монаха със зяпнали уста.

– За целта отидох на двора, нацепих дърва и запалих огън под чайника, – продължи разказа си Ириней. – Когато чаят започна да ври, за миг се разсеях, мислейки как да внеса чайника в къщи без да го разлея. И тогава ….

Слушателите наостриха уши, а монахът разтърси раменете си, сякаш му беше студено.

– Племенницата ми виждайки картинките изрисувани върху стария чайник, реши да погледне какво има в него. И го …. преобърна върху себе си. Горещата вода закипя върху малкото ѝ телце. Даже не можа да извика. Ахна и припадна.

Слушателите се разшаваха неспокойно, сърцата им се изпълниха с тревога.

– Празникът приключи, – продължи тъжно Ириней. – Брат ми закара момиченцето в болницата. Хората край, които минавахме в клиниката ни гледаха ужасени. По очите им можеше да се прочете следното: „Няма никаква полза, твърде късно е!“ Но лекарят ни успокои, че има надежда, само трябва да се присади малко повече кожа. Каза ни да си вървим, а те щели да направят каквото можели.

Някой от слушателите въздъхна и каза:

– Не ви е било леко. На другия ден тя е можела да бъде мъртва.

– От време на време я чувах да стене, изглеждаше усещаше болка навсякъде по тялото си, – в гласа на Ириней се усещаше голяма мъка. – Тогава исках да бъда на нейно място, за да не я гледам как страда.

Слушателите напълно го разбираха.

– Когато се върнахме, жената на брат ми бе изпаднала в истерия. Не смеех да погледна брат си. Пред очите ми бе малкото попарено момиченце. Паднах на колене, брат рухна до мен и каза: „Хайде да се помолим“. Никога през живота си, до този момент, не се бях молил така. Виках към Господа, да облекчи страданията на племенницата ми и да я запази жива. Молих го в замяна на нейния живот да вземе моя. По едно време брат ми отиде да успокоява жена си, но аз не станах, докато не се разсъмна. Едва се изправих на краката си, те бяха изтръпнали.

– И какво стана после? – попита един от нетърпеливите в групата.

– Беше рано, но с брат ми тръгнахме към болницата. Срещна ни медицинска сестра, която ни погледна странно, а после изведе оживялата ми племенница. Когато момиченцето видя баща си веднага се хвърли в обятията му.

– Нищо ли ѝ нямаше? – попитаха изненадано слушателите в един глас.

– Тогава тя взе ръката на баща си и с нея докосна гърдите и раменете си, след което каза: „Ето виж! Изобщо не ме боли?“. Брат ми се разплака, аз също не можах да се удържа и се просълзих. Лекарят приближи. Той не бе познал безнадежно болната си пациентка.

– А като разбра, какво направи?

– Втурна се да я оглежда и проверява. Избърса нервно очилата си с кърпичка, разпери ръце и възкликна: „Това не може да бъде. Тя е напълно здрава и не се нуждае от трансплантация на кожа. Можете ли да ми обясните какво става тук? Нищо не разбирам…“ Казахме му, че сме се молили, но той така и не повярва. Мъчно ми е и сега за този лекар.

– И от тогава така се молите?

– Не винаги ми се отдава, да достигна до състоянието, в което бях тогава, но поне го приближавам. Когато някой дойде при мен за помощ с някакъв тежък случай, станалото с племенницата ми оживява в сърцето ми и ми дава нова сила да се моля още по-усърдно.

– А какво стана с брат ви?

– Той и жена му започнаха да посещават богослуженията в църквата и възпитаха децата в тази силна и жива вяра.

Наближаваше един от най-хубавите празници, Рождество Христово. В навечерието на празника пастир Джонатан бе зает с приготовленията около него.

Но в същото време той служеше на християните преследвани от ислямистката групировка „Ислямска държава“. Не отказваше подслон и закрила на гонените

Същата вечер го посети човек, които спомена, че идва от Багдад. Беше иракчанин, облечен в традиционното местно облекло. Изглежда бе свидетел на не едно от ислямистките издевателства, но в очите му нямаше страх, те светеха с особен блясък.

Новодошлият погледна Джонатан и попита:

– Мога ли да поговоря с вас?

Джонатан кимна с глава:

– Разбира се, заповядайте!

И двамата седнаха на една от пейките в църквата.

– Бях сляп, но сега виждам, – каза мъжът.

– Как стана това? – полюбопитствува Джонатан.

Той беше слушал много свидетелства и сега очакваше ново, което щеше да разкрие действието на Бога сред тези объркани от войната души.

– Аз бях мюсюлманин, но сега зная истината, – започна разказа си новодошлият.

Мъжът повдигна глава и се взря в далечината.

– Когато бойците на ИДИЛ атакуваха Мосул, – продължи той, – аз започнах да чета Корана. Четях го ежедневно, по 4-5 часа на ден. Исках да защитя религията си, за това обяснявах на хората: „Това не е истинския ислям! ИДИЛ няма нищо общо с исляма“. Жестокостта им според мен нямаше нищо общо с религията ни.

Изведнъж иракчанинът наведе глава и с болка завърши:

– За мой ужас разбрах, че ИДИЛ показва точно истинския ислям.

Така още един мюсюлманин бе повярвал в Христос благодарение на ИДИЛ.

Станка имаше голям белег на коляното си. Лятно време го прикриваше с дълга пола или по-високо вдигнати чорапи.

За този белег знаеха и внуците ѝ. Тя не веднъж им бе разказвала историята на появата му:

– Когато бях малка от стобора се качих на съседската череша. Комшията ме вида и се развика. Аз се уплаших и паднах. Той ме отнесе на ръце у дома си и сам превърза коляното ми.

– Добър човек е бил, – обаждаше някой от слушателите.

А Станка се усмихваше и довършваше разказа си:

– И знаете ли какво направи този добър човек? Обра цялата си череша, която още не бе добре узряла и ми донесе всичките ѝ череши. От тогава чуждо не пипам, без да попитам. Доядеше ли ми се нещо, питах дали мога да си взема и тогава ….

– А това родилно петно от къде го имам? – смееше се синът ѝ Георги, като показваше приличащото на грозд петънце точно под ухото му.

Нали съществува такова поверие, че ако бременна жена открадне нещо и се пипне след това някъде по тялото, на новороденото на същото място му излиза белег наподобяващ откраднатото.

– Е, може да съм си взела едно зрънце от пазара… Случват се грешки…., – виновно се усмихваше Станка.

Човек иска да прави доби неща, но не винаги има сила да ги извърши.

Какви тревожни, необикновени и чудни дни бяха.

Нашият град през първите два месеца след Освобождението бе шумен, прашен, изпълнен с кипящ живот.  През него минаваха руските полкове, които отиваха към Плевен.

Градът бе станал главен интендантски склад на плевенската армия и на тази предвожданата от Гурко.

Пътят стана тесен за многохилядните си гости. Всичките български къщи станаха квартири за руските военни, а училището се превърна в болница.

Изникнаха от земята увеселителни градини. Певици от всякъде се стекоха и продаваха песните и прелестите си…

Цената на всичко поскъпна до баснословни размери. Стократно увеличилите се стоки за потребление предизвикаха нечуван бум на спекулацията. Потекоха реки от разнородни банкноти.

Безмълвна и пуста оставаше само турската махала. Жилищата на избягалите турци зееха разграбени, без врати, без прозорци. Вътрешността им бяха изпълнена с  изтърбушените сламеници, дюшеци и възглавници.

Градът омаян от великото събитие, което му донесе свободата, тръпнеше от разказите за смелостта и самопожертвувателността на руските войници.

Гражданите все още не можеха да повярват, че са свободни, но фесовете веднага изчезнаха. Всеки наложи на главата си каквото бе намерил: шапка, капела, калпак.

Градът бе честит да дочака и император Александър. Възторгът бе неописуем. Викове, китки, сълзи от радост.

Царят премина през улиците, поръсени с цветя. След това отиде в църквата, за да благодари на Бога за великата победа.

Едни от българите му целуваха стремената. Майки му подаваха децата си, за да ги помилва. Малки момиченца, с риск да ги стъпчат конете, му поднасяха букетчета свежи цветя.

По това време взеха да прииждаха множество бежанци от Тракия, подгонени от Сюлеймановите орди и от башибозуците след отдръпването на генерала Гурко.

Те пристигаха голи, окъсани, нещастни, носейки скръбта по изгубените си огнища и близки. Тези бедни хора не можеха да се зарадват истински на Освобождението. За тях то донесе само разорение и нещастия.

Бежанците бяха пълна противоположност на веселите и охолни граждани на града, отървали се без никаква жертва, получили многобройни материалните облаги, резултат от техният практичен ум, които умееше да извлече всичко възможно от новото положение…

Идваха и неприятни новини, за убити близки от другите краища на България, опожарени селища и опустошения.

Виталий, един от руските войници, когато вида угриженото лице на своя приятел Иван каза:

– Батюшка, помислете, хиляди руси гинат там, при Плевен. Цяла Русия е в траур…

В тези дни се случваха неприятни езикови недоразумения между освободителите и освободените…

Един от руските офицери бе поискал от една жена:

– Молоко.

Жената се бе почудила: „За какво му е?“ Но бе свалила един стар, покрит с паяжина малакоф, който представляваше вид женска пола с обръчи, за да стои издута.

В Наковия хан един майор, искайки да обядва бе поискал:

– Свежую булку.

Добрият Нако бе, доста напреднал в знанието по руски език и знаеше какво е „свежо“, но втората дума го затрудни и той решително отказа:

– Не може!

– А зачем? – попита сърдито руснака.

– Полиция не позволяет! – отговори засрамено Нако.

Офицерът много се смя, когато му обясниха как го е разбрал ханджията.

Едно младо голобрадо руско войниче бе попитало баба Деша:

– Бабушка, у тебя есть спички?

След което старата жена го бе погледнала сърдито и го бе подгонила с кривака.

Толкова близки езици, но поради неразбирането на отделни думи се стигаше до грешки, които и днес предизвикат бурен смях.