Нако дълго се противопоставяше на призива на Светия Дух.

Днес той стана свидетел на двама в мрежата, които се нападаха един друг и тъй като спореха по Библията, той реши, че са вярващи.

– Писанието е ясно по този въпрос! Очевидно никога не сте чели Библия през живота си! – твърдеше единият.

Другият му опонираше:

– Имам свобода в Христос! Това в Библията беше за конкретни хора в определен период! Ти си супер законник, братко!

Двамата размениха над 350 коментара. Това бе борба за надмощие в продължение на три часа.

През този период от време те пренебрегнаха всичките си отговорности.

Нако следеше спора настървено.

– Ето такъв искам да бъде животът ми, – каза си той. – Начинът, по който се обиждаха един друг, гневът, който се излъчваше от коментарите им … наистина ме убеди да стана християнин.

Нако разроши с длан косата си и въздъхна дълбоко:

– Не мога да избягам от Бога… Искам да бъда като тези двамата. Никога не съм виждал принципите на Христовите учения да се илюстрират по-добре. Това беше вдъхновящо и благословено представяне.

Нако се предаде:

– Бройте ме и мен вече за християнин.

Небесните ангели се зарадваха днес за добавянето на още един член в Божието царство. Та това съвсем не бе малко, невярващ се обърна към Бога по чуден начин.

Бе 1767 г. Дейвид Лайл, робовладелец от Барбароса, хвана избягалия роб Джонатан Стронг пред очите на кмета на Лондон и други лица.

Гренвил Шарп потупа Лайл по рамото и каза:

– Обвинявам те, в името на краля, в нападение срещу личността на Джонатан Стронг и всички тези са мои свидетели!

Стронг бе онзи, който Лайл беше жестоко пребил няколко месеца по-рано.

Господарите на роби твърдяха, че могат да пренесат своята човешка „собственост“ в Англия, без да я загубят .

Седемдесет години по-рано съдиите от Йорк и Талбот постановиха, че покръстените чернокожи не стават свободни, а свещениците кръщаваха роби, за да ги освободят.

Случаят на Джонатан Стронг плени сърцето на Гранвил Шарп.

Въпреки че не е адвокат, той се зарови в закона и натрупа доказателства, че робството е незаконно във Великобритания. Йорк и Талбот бяха постановили неправилно.

През следващите четири години Шарп спаси други роби и заведе делата им в съда. Въпреки че ги освободи, той не успя да получи окончателно решение в полза на всички роби.

И най-накрая, в случая с Джеймс Съмърсет, съдия постанови, че робството е незаконно във Великобритания.

Гранвил Шарп продължава да работи срещу робството до края на живота си и се застъпва за родина на свободни чернокожите Сиера Леоне. Това начинание се провали.

Той се застъпи и за прекратяване на търговията с роби и работи с Уилям Уилбърфорс и други за премахване на робството във всички британски територии.

Облаците почти изпълваха небето, но слънцето успяваше да пробие през тях. Не се очакваше дъжд, но не можеше да се каже, че е слънчево.

Станчо бе жестоко обиден. Не от някой непознат, а от най-добрият си приятел. Той вървеше и от време на време стискаше яростно юмруци, сякаш се готвеше за бой.

Горчивината го поглъщаше. В мислите му се зараждаше отмъщение, а то имаше чудовищен апетит.

Струваше му се, че само един акт на мъст не е достатъчен. Недоволството го изпращаше надолу по някаква зловеща спирала.

Боньо го видя. Опита се да го спре, но Станчо изобщо не го забеляза.

– Станчо, – Боньо извика след него, но реакция нямаше.

Двамата не бяха приятели, но си помагаха. Боньо бе свидетел на свадата между Коста и Станчо. Двамата се нахвърляха един върху друг. ….. Беше грозна гледка.

Всички знаеха за голямото им приятелство, но това бе съвсем неочаквано.

Изведнъж лицето на Станчо потъмня. Той обърна гръб на приятеля си и закрачи бързо. Искаше по-скоро да напусне това място.

Боньо последва Станчо. Настигна го и го потупа по рамото.

– Прости му, – посъветва го Боньо.

– Прошката не е игнориране на неправдата, – Станчо му се озъби. – Тя не оправдава и не пренебрегва несправедливостта и грубото отношение.

– Помирете се, – настояваше Боньо.

– „Прости и забрави“, – намръщи се Станчо, – е непостижимо за мен. Думите му ще оставят болезнен спомен за мен. Не можеш просто да ги съблечеш като стара дреха и да ги хвърлиш.

– Така е, – съгласи се Боньо, – но в случая да простиш означава да промениш отношението си спрямо Коста.

– След тези негови думи? – Станчо подскочи като ужилен. – Никога! Чуваш ли, никога!!

– Но ако разсъдиш добре, – отново започна да го увещава Боньо, – както казват влезеш в неговите обувки, ще го разбереш и ще откриеш причината поради, която ти е наговорил такива обидни думи.

– Да вляза в обувките му, да го разбера, …… – Станчо започна да се смее грубо. – Че аз го познавам като петте си пръста. Не сме приятели от вчера.

– Прошката е решителна стъпка, която не бива да се пренебрегва. Ако продължаваш да нервничиш и да му се ядосваш, ще загубиш мира и спокойствието си. Ще се самоизядеш сам.

– Тебе какво ти пука? – стрелна го със див поглед Станчо. – Какво си тръгнал след мен? И все повтаряш: „Прости му! Прости му!“ Нямам нужда от съветници.

Боньо бе набрал инерция и продължи кротко:

– Станчо, припомни си хубавите моменти, които сте изживели заедно. Не позволявай обидата да изсмуква удовлетворението и задоволството в душата ти.

Станчо спря. Сякаш се пробуди от някакъв кошмарен сън.

– Коста е болен и в последно време бързо се изнервя, затова понякога говори глупости, – каза си Станчо. – Как можах да приема брътвежите му за чиста монета. Глупаво е. Той страда. Трябва да му помогна, а не да му се сърдя.

Станчо се усмихна и тръгна обратно към Коста. Когато стигна до него, видя, че приятелят му е плакал.

– Прости ми, че бях неблагоразумен и не се съобразих със състоянието ти, – каза Станчо и го прегърна. – Това е пълен абсурд. Ти си ми най-добрия приятел и такъв ще си останеш, независимо от обстоятелствата, болести или кризи, през които преминаваме.

– Прости ми, – хлипаше Коста, – ти си прекрасен човек. Как можах да изговоря толкова нелепости?

Двамата тръгнаха заедно, но вече примирени.

Тутси са един от трите местни народа в Руанда и Бурунди в централна Африка, другите два са туа и хуту. 1994 г. се оказа много тежка за тях. В продължение на два месеца са били убити близо милион тутси от членовете на хуту.

По това време там работеше епископ Джефри със съпругата си, станали неволни свидетели на позорното избиване на съотечественици.

Един ден, когато бяха отминали тези кървави събития, епископът посъветва жена си:

– Сближи се с жените, чийто близки са били убити. Те имат нужда от намесата на Бог в живота им.

– Ти знаеш, че и мои близки бяха също убити, – отбеляза съпругата му. – Всичко, което мога да направя е само да викам от болка.

Тогава Джефри като мъдър водач и грижовен съпруг ѝ каза:

– Събери жените, плачи и викай заедно с тях.

Той знаеше, че мъката изпитана от жена му я бяха подготвили да поеме дял от болката на другите.

Църквата е Божието семейство. Това е място, където можеш да споделяш добро и лошо. За това ние трябва да се радваме с тези, които се радват и да плачем с онези, които скърбят. Изразът „един на друг“ разкрива нашата взаимозависимост.

Въпреки че дълбочината и мащабите на нашата болка може да бледнеят в сравнение с тези на засегнатите от геноцид, но тя е все пак лична и реална.

Поради това, което Бог ни е научил по време на болка и мъка, ние можем да помагаме, да обгръщаме и утешаваме наранените.

Войната бе безжалостна и опустошителна. Тя бе отнела много животи, но на Хари се случи така, че попадна в плен. Въпреки всичко положението му бе безнадеждно.

Всеки ден той бе свидетел на изстъпления в лагера и смъртта на свои другари. Майката на Хари бе повярвала в Бога още от малка и го бе научила да се моли.

В тези тежки за пленника дни той започна да се молеше усърдно:

– Господи, ако ме измъкнеш оттук и се прибера здрав и читав у дома, ще ти служа до края на живота си тук на земята.

Бог чу молитвата му и по чуден начин го върна у дома.

Но върнал се отново в къщи, „добрите “ приятели започнаха да го примамват със съблазнителни предложения. Те непрекъснато го канеха:

– Ела да изпием по една.

– Какво ще кажеш да поиграем на кегли?!

– Днес ще изпробвам новата си кола, ще ходя на вилата, там ще има и момичета, ела с мен.

Тези съблазнителни думи добиха по-голяма сила от повика на Спасителя и Хари забрави обещанието си към Него.

Така той заживя собствения си живот. Постепенно „благите думи“ му станаха противни и той се отрече от Бога.

Дали е имал друг шанс да се покае? Това не знам, но жалко за него.

Много хора са викали, когато са били в беда и Бог верен на Словото Си им е помагал. Но какво става с дадените обещания по-нататък, всеки човек определя сам за себе си.

А ти верен ли си на обещанията си?