Надя си играеше в стаята. Майка ѝ влезе и тя веднага я попита:

– Мамо, какво е суета?

Майката изненадано погледна дъщеря си. Тя не очакваше малкото ѝ момиченце да се интересува от такива неща.

– Баба каза:“Суета, всичко е суета“, – поясни въпроса си Надя.

– Това означава безсмислие, – опита се да обясни майката.

Надя я погледна въпросително, но нищо не каза.

– Това е…, – майката се позапъна малко, – когато постигаме малка част от целите си и това не ни носи онова задоволство, което сме очаквали.

Надя все още не можеше да разбере обясненията.

– Когато живеем без Бог и търсим смисъл на живота си в този свят …

– Да, това си е пълно безсмислие, – Надя прекъсна майка си.

– Така е, – съгласи се майката. – Този свят е отделен от Господа поради греха, за това той вече не работи по начина, за който е бил създаден. Дори християните откриват, че голяма част от човешкия живот е суета.

– Който отхвърля Бога, живее безсмислено, – плесна с ръце Надя.

Когато търсим единствено това, което е в този свят, ние губим вечната тежест на славата, която е приготвена за нас.

Нека държим очите си „не на видимото, а на невидимото”.

Станислав категорично заяви:

– Не искам повече да ходя на църква.

– Защо? – изненадано го попита приятелят му Петко.

– Всички там са лицемери, – сбърчи нос Станислав. – не искам изобщо да ги виждам.

– Невъзможно, – възрази приятелят му. – Чак пък всички?! Нали са християни.

– Всички там говорят как правилно трябва да живеят, колко много е нужно да обичат другите и да бъдат мили към тях, а излизат от църква и правят точно обратното, – махна възмутено с ръка Станислав.

– Ти наистина не разбираш, – опита се да го вразуми Петко. – Всеки от нас греши в едно или друго нещо. За това ходим на църква. Имаме нужда от Христос.

Станислав не искаше изобщо да слуша.

Петко само въздъхна и си каза:

– Трябва да се моля за него. Надявам се рано или късно да разбере как стоят нещата.

Станислав бе глух за всякакво опровержение, но продължаваше да се оплаква от хората в църквата:

– Те са алчни и жадни за пари.

А в същото време той кроеше планове как да се измъкне, за да не плаща толкова големи данъци.

Крум започна разговор с Ана. Двамата чакаха заедно автобуса.

Ана сподели:

– Аз не съм религиозна, но там, където живея, има много християни.

– Какво мислите за тях? – попита я Крум.

– Никога няма да мога да се отплатя за тяхната щедрост.

– Те са ви помагали?

– О, много! – възкликна Ана. – Баща ми бе с увреждания и аз го взех в дома си. Тогава те направиха рампа до къщата ми, подариха ни болнично легло и медицински консумативи.

– Ако те като християни го правят, би трябвало всеки да бъде такъв, – вдигна вежди въпросително Крум.

– Може би, но не сега. Трудно ми е все още, ….. да го направя.

– Да не би те да са се отнесли лошо с вас? – попита Крум заинтригуван.

– Напротив, – възрази Ана, – те продължават да се грижат за мен, въпреки че не съм една от тях.

Тя разбираше, че е обичана заради Исус и благодареше на Бога за това. Все още не вярваше в Него, но се радваше и доверяваше на другите, които бяха повярвали в Господа.

Мирослав клатеше недоволно глава:

– Предаваме Господа, а се наричаме християни.

– Как го предаваме? – сбърчи вежди Нено.

– Отдаваме сърцата си на пари и материални придобивки. Имаме егоистични стремежи. Всичко друго освен Него, – фучеше яростно Мирослав.

Това си бе така и Нено само вдигна безпомощно рамене.

– Предаваме Го, като прекарваме повече време в интернет, отколкото в молитва, – размахваше разгорещено ръце Мирослав. – Четем всичко друго, но не и Библията или ако я четем, вършим това формално, без да вникваме в нея.

Думите му се забиваха като големи гвоздеи в съзнанието на приятелят му.

– И аз не съм по-добър, – повиши тон Мирослав. – Върша същото и се окайвам.

– Може би трябва да изповядаме и отхвърлим това предателство, – съкрушено каза Нено.

– Бихме ли имали смелост, да Го молим да ни очисти от това? – с болка извика Мирослав.

– Какво ни пречи? Той не би ни отхвърлил, – Нено погледна окуражаващо отчаяния си приятел.

Мирослав разроши косата си с ръце. Той целият бе напрегнат.

– Можем да поискаме, да живеем живот в любов, честност и почтеност, – предложи Нено.

– А ще можем ли? – погледна го с укор Мирослав.

– Без Негова помощ никога, – отговори Нено.

– Да, с Господа можем, – въздъхна Мирослав.

Денят преваляше. Той бе намалял и слънцето се скри много по-рано, но Кирил го вълнуваше съвсем друго нещо.

Той бе навел глава и размишляваше върху това.

Сава щеше да го подмине, но спря и го попита:

– Какво пак умуваш?

Кирил вдигна глава, погледна го и каза:

– Питал ли си се някога какви плодове дава моя живот?

– Искаш да кажеш, какво произвеждам ли?

– Не, имах друго предвид, – поклати глава Кирил и уточни. – Повечето християни измерват плодовете на другите и своите, четат книги как да станат по-плодовити, дори ходят на семинари за това.

– И какво лошо има в това? – повдигна рамене Сава.

– Това не е тяхна грижа, – наблегна силно на думите си Кирил.

– Че на кого друг? Нали те дават плод?

– Плодът в моя живот е Божия грижа, не моя, – отвърна Кирил.

– А каква е твоята грижа? – повдигна вежди предизвикателно Сава.

– Да се уверя в следните неща: 1. Като плодоносен клон съм свързан с лозата и поддържам чиста и безпрепятствена връзка с нея.

– Е, разбира се, иначе как ще даваш плод, – съгласи се Сава.

Кирил продължи:

– 2. Подчинявам се на начина на отглеждане от Лозаря, което включва подрязване в живота ми.

Сава искаше да каже нещо по този повод, но Кирил го изпревари:

– 3. Да общувам с Господа, да бъде моето сърдечно желание.

– Напълно съм съгласен, – плесна с ръце Сава. – Прав си, че връзката ни с Бога е най-важна.