Хотелът бе изграден върху скала. Помещението в което се събраха бе издялано от камък. предстоеше, бяха се натъкнали на нещо много интересно и искаха да го обсъдят.

– Чжън Хъ е бил роб евнух,  – каза Красимир, – който е станал един най-великите китайски  пълководци. За период от 28 години е командвал седем епични похода, които са стигнали чак до Персийския залив, Мадагаскар и Африка.

– Някои твърдят, че е стигнал чак до Южна Америка, – обади се Никола.

– Има и археологически доказателства в подкрепа на това, – вметна реплика и Бонка.

– Корабите му били най-големите, правени до тогава, – продължи разказа си Красимир, – били дълги 120 метра и това е много преди Колумб да открие Америка с триметровата си каравела. Ако не се лъжа, корабите на Чжън Хъ са били най-големите до настъпването на Индустриалната революция.

– Нямах престава а това, – учудено констатира Бонка.

– Периодът на управлението на династията Мин е единствена в китайската история, когато са започнали да търсят начини да търгуват с други народи, вместо да чакат другите търговци да дойдат при тях. – каза Красимир. – Османската и Персийската империи били в разцвет и обмен на стоки и знания. Флотата на Мин била най-могъщата в света и била готова да завладее морските пътища. Никой не можел да я спре.

– Но тогава императорът забранил морската търговия, – обади се Никола. – И Китай наново затворил границите си за всички. Само малцина пътували по Пътя на коприната. Флотата била унищожена, а екипажите, които видели далечни страни били убити. Всичко донесено в Китай от далече било унищожено.

– Защо са го направили? – попита Бонка.

– Никой не знае причината, – каза Красимир.- Китайците не са смели да оспорят заповедта на императора.

– Ами Чжу Чжан-дзъ главният писар в императорския двор? – отново се  намеси Никола.

– Да, – отговори Красимир, – той порицал унищожаването на корабите и рискувал живота си, като отвлякъл тайно част от това, което били донесли търговците от другаде. Съкровището съдържало ръкописи и текстове, произведения на видни математици от арабския свят, безценни творби на изкуството, резба от слонова кост, скъпоценни камъни и тонове злато.

– Това навярно е било най-голямото хранилище на знания и открития в историята на човечеството, – възкликна Бонка.

– Навярно е било нещо от рода на Александрийската библиотека, – подчерта Никола.

– Може би част от колекцията е била събрана от Чжу Чжан-дзъ? – попита Бонка.

– Не знам това, – призна си Красимир, – но легендата разказва, че ако някой застанел на висока планина, няма да вижда края на кервана. Чжу Чжан-дзъ закарал богатствата в долина в западен Китай и поръчал на местните жители да ги пазят добре. На връщане, когато отивал при императора, Чжу Чжан-дзъ внезапно починал и архивите изчезнали завинаги.

– Звучи доста загадъчно и вълнуващо,  – каза Бонка. – и това ли е краят на това съкровище?

– Не, – засмя се Красимир, – някои монаси започнали да  раздават останалото от Чжу Чжан-дзъ и това привлякло вниманието.

– Предполагам златото, – подхвърли иронично Никола.

– Не, – възмути се Красимир, – вие само за пари и злато си мислите. Това били планове, чертежи и текстове, които императорът получил като дар от султана на Мускат, той бил най-богатия човек в света, когато флотилиите със съкровищата обикаляли Персийския залив.

– И  как е попаднал на тези документи? – поинтересува се Бонка.

– Смятали, – каза Красимир, – че са дело на един от неговите велики математици, нещо като арабския Леонардо да Винчи. Животът на няколко поколения монаси преминал в разгадаване на тези ръкописи.

– Странна история, защо до сега нищо не знаем за нея или съвсем бегло сме чували от някъде? – попита Никола.

– Някои открития се паят в тайна, защо ако попаднат в лоши ръце, ще нанесат разрушения и човечеството ще се самоунищожи – каза замислено Красимир.

В това кафене се събираха предимно писатели, поети, художници, философи и разбира се издатели, накъде без тях.

Днес времето бе дъждовно и групата в заведението бе по-малка. Разговорите на присъстващите бяха тихи и спокойни. Някой само си пиеха кафето, мълчаха  и от време се прозяваха.

Издателят Никифоров присви очи и фиксира непокорния и неукротим Пламенов.

– Мисля, че имам нещо за вас, – каза най-после Никифоров, като предизвикателно погледна Пламенов. – Страхотна книга. Бихте ли желали да я преведете на български?

– Ако говорите за скоро нашумялата книга на немски, – обади се Ликов, – мога да кажа, че е твърде интересно произведение.

– Да не сте луд? – скочи приятелят на Пламенов Страхилов. – Той да стане роб на чужд труд!? Как смеете да обиждате приятелят ми?

– Успокойте се, Страхилов! Това е само предложение и то се отнася не за вас, а за Пламенов, – обясни спокойно Никифоров.

– Това няма абсолютно никакво значение, – сопна се Страхилов.

– Освен това работата не е без пари, – спокойно каза Никифоров. – Предлагам за превода добра сума.

– Какво са парите? – изпухтя Страхилов и направи гримаса, все едно бе захапал развалена пържола. – Парите са само средство към целта, но парите, които се опитваме да спечелим, са средство за поробване. По-добре си вземете парите и се махайте от тук.

Страхилов се изправи, цялото му същество изразяваше нямо обвинение. Той хвърли презрителен поглед към издателя и се насочи към вратата.

– Колко е неприятно да си имаш работа с такъв човек, – каза намръщено Никифоров. – Уж обича хората, а не може да разговаря и пет минути с тях, без да се скара.

След това Никифоров отново се обърна към Пламенов:

– Какво ще кажете за предложението ми? Ще преведете ли книгата?

Пламенов се колебаеше. Много добре познаваше Никифоров. Не веднъж бе работил с него и не бе доволен от сътрудничеството им, за това трябваше да бъде двойно по-внимателен.

Никифоров щом надушеше хубава книга, си правеше сметка предварително, колко ще спечели от нея. Бе дочул, че подвел няколко преводача, без да им плати уговореното.

Пламенов поклати глава:

– Не се интересувам от преводи.

– Какви ги говориш? – подскочи Никифоров. – Ти си най-добрия преводач, чел съм твои забележителни преводи.

Пламенов махна ръка, сякаш искаше да се отърве от някоя досадна муха.

– Искам да напиша най-после собствена книга, – каза отегчено Пламенов.

– Наистина ли? – Никифоров погледна изненадано. – Тогава за превода ще ти дам двойно.

Пламенов трепна, той имаше голяма нужда от пари в момента. Издателят усети колебанието му и натисна умело с ново предложение:

– Половината ти плащам предварително, а другата част след като завършиш превода.

Пламенов скръсти ръце пред гърдите си.

– Парите не ме интересуват, – несигурно каза Пламенов. – Бих искал да се докажа и като писател.

– Аз съм убеден в качествата ви, – настойчиво започна да се умилква Никифоров, – за това ви предлагам да се заемете с този превод, който няма да ви отнеме много време.

– Твърде дълго съм заемал перото си на други автори, – каза безпомощно Пламенов.

– А ако увелича предложението, – очите на Никифоров засвяткаха алчно. – Помислете, навярно имате много сметки за плащане?!

– Колкото и да ми предложите, отговорът ми е „не“, – заяви категорично Пламенов, по-скоро от инат, отколкото от желание.

В миг лицето на издателят се промени. Благоразположението се замени с раздразнение и гняв. Очите му светнаха заплашително.

– Това ли е последната ви дума?

Пламенов кимна.

– Жалко, – изсъска Никифоров , – навярно съм ви надценявал.

Издателят се изправи и напусна заведението.

 

Когато се разхождаха между тях цареше топлота и разбирателство. Споделяха мисли, мнения, чувства. Избягваха да се докосват, за да не застрашат нещо много ценно и крехко между тях.

– Наистина ли трябваше да съборите параклиса? – попита Марина, като се вглеждаше в недовършената постройка пред тях.

– Смятате, че искам да унищожа Борислав или да му навредя? – попита Младен като се усмихна едва забележимо. – Параклисът е лека и неустойчива постройка. На няколко пъти в него изби вода. Освен това свещениците искат по-голяма църква, тъй като поклонниците на това място значително се увеличиха и нарастват със всяка измината година.

– Няма ли друго решение? – въпросът на Марина прозвуча по-скоро като молба.

– Мислите ли, че архитектите, които обсъждаха подробно въпроса,  щяха да се съгласят параклиса да бъде съборен, ако наистина имаше друго решение? – Погледна я с укор Младен. – Разберете, архитектурата е като живота. Старото трябва да умре, за да се появи новото.

– Но параклисът бе най-доброто произведение на Борислав от годините, когато за първи път е започнал да строи, – не отстъпваше лесно от мнението си Марина. – Той съдържа неговият младежки устрем. Нима не може да се запази токова произведение от уважения към самия творец? Как бихте реагирали, ако събореха ваш строеж, в който сте вложили целия си ентусиазъм и плам?

Младен поклати глава:

– Болезнено, но съм убеден, че подобно уважение не трябва да има. В архитектурата това е забранено. Тя изисква респект само към произведението. Дали трябва да остане или да отстъпи място на новото?

– Нима произведението е по-важно от човека?

– Да, в архитектурата е така, – спокойно каза Младен. – Това изкуство не е като другите, защото е сбор от всички изкуства. Нито една църква, палат или дворец не е творение единствено на архитекта. В създаването на една сграда участват много на брой и различни хора: архитекти, чертожници, каменоделци, дърводелци, зидари ….. Всеки дава своя принос за завършване на сградата. Всички работят заедно, обединени от една идея. Чрез това взаимодействие не само се създава нова сграда, но се усъвършенстват и обновяват уменията, вещината и майсторството.

Марина замълча и се опита да осъзнае дълбочината на казаното.

Благовест слушаше внимателно Зина, но продължаваше да гледа през телескопа. Искаше със собствените си очи да се убеди в това, за което тя му говореше.

Зоя обясняваше за Космоса, съотношението между звездите, разположението на планетите.

– Там стои Той и гледа надолу към децата си, – прошепна тихо Благовест. – На какво ли разстояние е от нас?

Зина помисли, че я пита за разстоянието до Юпитер, тъй като той много се интересуваше от тази планета.

– Според изчисленията на астрономите е между 750 милиона и един  милиард мили, – отговори Зина.

– Толкова далече ….и толкова близко, – изненадано каза Благой. – Чудно ли е, че предизвиква такова страдание в душите.

– Имаш предвид меланхолията, угнетението и подтиснатостта ли? – попита Зина и внезапно разбра. – Това са болести, от които страдат децата Му.

– Да, – отговори Благовест. – Душата тъгува за преходността на тялото.

Изведнъж Благовест стана и се обърна.

– Не знам дали трябва да се използват такива инструменти, – смутено каза Благовест. – Имам чувството, че прониквам в скритите Божии тайни без позволението Му.

– Може и да си прав, – промълви замислено Зина. – Но нали художниците, скулпторите, архитектите, музиканти и всички хора на изкуството копират Божиите творения в произведенията си. В някои от тях откриваме дори небесния ред.

– Да, – очите на Благовест блеснаха като звезди. – Изкуството не е смелост, дързост и възвеличаване, а душевна утеха дадена ни от Бога. Той е създал хора, способни да правят изкуство, за да преодолеят с него преходността си. Това е една голяма утеха, с която ни дарява творчеството. Затова всяко произведение на изкуството струва много повече от този, които го е създал.

– Можем ли толкова много да очакваме от едно човешко същество? – попита смаяно Зина.- Кой може да се постави изцяло и завинаги в служба на делото си.

– Човекът на изкуството няма друг избор, длъжен е да го направи! – наблегна Благовест. – Както Юпитер стои точно на това място и свети по-ярко от Сатурн  или смяташ, че всичко е случайност?

Благовест говореше много разпалено и Зина се отказа да му противоречи. Беше готова да спори с него, но усещаше, някъде дълбоко в себе си, че имаше истина в думите му.

Бурак Улаш, сътрудник на планетариума към Турския колеж в Измир, е създал пиеса въз основа на колебанията на един от компонентите в двойната система Y Giraffe.

Улаш е използвал аналогия между между вибрациите между звездите и трептенията в различните музикални инструменти, и въз основа на това е създал музикално произведение.

Такива колебания са наблюдавани при много звезди. Например, промяна на светлината на Цефеидите (вид променливи звезди) е свързана с вибрации, задвижвани от термоядрени реакции.

Тъй като този процес е периодичен, физиците могат да получат информация за честотата на наблюдаваните трептения. Подобен набор от честоти на осцилация могат да бъдат представени чрез музикални гами, за всяка нота има съответна честота.

В по-ранните си работи авторът е изследвал, как може музиката да опише колебанията в една двойна система. Оказало се, че най- добрия начин за описване на компонентата А е намаляване на нормалната гамата. Долната част на това описание представлява намалена гама, а горната е нормална и се състои от седем ноти. На основата на такава гама е записано произведение от фа диез.

Звуците от звездите са създадени чрез обработката на научни данни.

Спектърът от колебание на звездите е отнесен към минималните наблюдавани честоти, умножен по константа, съответстваща на честотата на нотата сол от четвърта октава – 392 херца. Благодарение на това са получени нотите сол, ла, до и ре.

По същия начин по-рано са били създадени и други музикални произведения.

Така Петер Трачик заедно с LHCb е записал композиция в стил хеви метъл, въз основа на открития Хигс бозона, а на музикален фестивал в Монтрьо е прозвучала джазовата импровизация, в което са били включени данните на детектора ATLAS.