Когато се разхождаха между тях цареше топлота и разбирателство. Споделяха мисли, мнения, чувства. Избягваха да се докосват, за да не застрашат нещо много ценно и крехко между тях.

– Наистина ли трябваше да съборите параклиса? – попита Марина, като се вглеждаше в недовършената постройка пред тях.

– Смятате, че искам да унищожа Борислав или да му навредя? – попита Младен като се усмихна едва забележимо. – Параклисът е лека и неустойчива постройка. На няколко пъти в него изби вода. Освен това свещениците искат по-голяма църква, тъй като поклонниците на това място значително се увеличиха и нарастват със всяка измината година.

– Няма ли друго решение? – въпросът на Марина прозвуча по-скоро като молба.

– Мислите ли, че архитектите, които обсъждаха подробно въпроса,  щяха да се съгласят параклиса да бъде съборен, ако наистина имаше друго решение? – Погледна я с укор Младен. – Разберете, архитектурата е като живота. Старото трябва да умре, за да се появи новото.

– Но параклисът бе най-доброто произведение на Борислав от годините, когато за първи път е започнал да строи, – не отстъпваше лесно от мнението си Марина. – Той съдържа неговият младежки устрем. Нима не може да се запази токова произведение от уважения към самия творец? Как бихте реагирали, ако събореха ваш строеж, в който сте вложили целия си ентусиазъм и плам?

Младен поклати глава:

– Болезнено, но съм убеден, че подобно уважение не трябва да има. В архитектурата това е забранено. Тя изисква респект само към произведението. Дали трябва да остане или да отстъпи място на новото?

– Нима произведението е по-важно от човека?

– Да, в архитектурата е така, – спокойно каза Младен. – Това изкуство не е като другите, защото е сбор от всички изкуства. Нито една църква, палат или дворец не е творение единствено на архитекта. В създаването на една сграда участват много на брой и различни хора: архитекти, чертожници, каменоделци, дърводелци, зидари ….. Всеки дава своя принос за завършване на сградата. Всички работят заедно, обединени от една идея. Чрез това взаимодействие не само се създава нова сграда, но се усъвършенстват и обновяват уменията, вещината и майсторството.

Марина замълча и се опита да осъзнае дълбочината на казаното.

Атлантите от песента за града на Нева са едни от символите на Петербург. Вратата на Новия Ермитаж е украсена с десет гигантски фигури на атланти.

Техен създател е скулптора А. И. Теребенев, под ръководството на когото през 1844-1849 години са работили повече от 150 каменоделци. Проектът принадлежи на Лео фон Кленце специално създаден за растящата колекция от картини и предмети на изкуството.

Сред младоженците от Петербург съществува поверие, че ако в деня на сватбата си докоснеш пръстите на атлантите с ръка, брака ти ще бъде щастлив, а децата родени от този брак ще се отличават с неземна красота.

А ако искаш, някое от твоите желания да се изпълни, трябва да докоснеш палеца на левия крак на втория атлант.

Младият италианец Матия Трита е по професия инженер, а също и добър механик.
Ето защо той знае добре да работи с метал. Скулпторите, които Матия извайва от проводници и метал можем да сравним ако не със статуите на Микеланджело, то поне с произведенията на „скулптор без страх и упрек“.
Между другото от мрамор се извайват статуи. С резец по мрамора се оформя всеки мускул на пластичното човешко тяло. Това не е така лесно, както изглежда. Винаги съм се чудила, как мрамора подава под пръстите на майстора и той създава своя шедьовър?
От глина се творят не по-малко красиви образи. За това разгледах и тела и метала в същия контекст. На когото му е дадено, му е дадено. На нас ни остава да се възхищаваме само на сътвореното.
В древна Гърция в епохата на класическите занаяти, работата на скулптора се е приемала за непристижна. Праха в работилниците им били цели камари. Брадите им били мръсни, както и всичко останало. Наричали ги презрително каменоделци.
Ако човек изпробва това….едва ли би говорил така…