Времето бе все още студено, но в градинката между блоковете се бе разгорещила оспорвана дискусия.

Това не бяха младежи, въпреки че между тях имаше и млади, а възрастни, чийто коси времето отдавна бе посребрило.

Най- настървено нападаше Крум:

– Ако наистина Бог ни обичаше, щеше да излекува всички. А всички ли са излекувани?

До него Марин, който пристъпваше от крак на крак, го подкрепи:

– Обичал ни! Тогава защо позволи на Павлин да загуби работата си? Той има четири невръстни деца.

– Тая дето я пеят, че Бог обичал всички хора, е вятър работа, – махна с ръка Радко. – Ето на Мартина мъжът ѝ я напусна и какво върна ли се след това?

– Е, да е само тя, – тежко въздъхна Марта.

– Аз така смятам, – заяви категорично Васил, – ако наистина Бог ни обича, щяхме всички да сме здрави, богати и лишени от проблеми.

Отрицателните изказвания май надделяваха в спора.

Трифон бе един от по-младите. Той не се стърпя и повиши глас:

– Доказателството за Неговата любов не е нито едно от тези неща, което искате.

– Тогава в какво? – обадиха се в хор няколко гласа.

Трифон се усмихна, потърка замръзналите си ръце, за да ги стопли и отговори:

– Доказателството за Неговата любов е, че докато бяхме грешници, Той изпрати Своя единствен, възлюбен Син да умре за нас на кръста.

Някои изпухтяха, други завъртяха пръст в главата си, но имаше и такива, които се замислиха.

Трифон ги огледа и попита:

– Бихте ли благодарили на Бог не само за това, че е казал „Обичам те“ с думи, но и че го е доказал на практика?

Този път нямаше присмехулни погледи и реакции. Всички бяха навели глави.

Бе празник, а Петър и Слави се бяха събрали, за да се видят и си поговорят.

– Ние сме уверени в някой факти въз основа на определени доказателства, – наблегна съвсем сериозно Петър.

– Така е, – съгласи се Слави. – Например астрофизиците приемат теорията за „големия взрив“ въз основа на данните, събрани от науката за Вселената, а историците смятат, че Петър I е воювал с Карл XII на базата на свидетелства, оставени от съвременниците им.

– Виж, – поклати глава Петър, – Бог ни дава достатъчно основания да вярваме в Него, както в творението, така и в свидетелството за възкресението на Христос. Защо толкова много хора не са убедени от тези свидетелства?

– Знаеш, че дълго време бях атеист, – подчерта Слави. – За мен нямаше достатъчно доказателства, които да ме убедят в съществуването на Бог, Христос и т.н.

– Добре, – усмихна се Петър, – ако наблюдаваш някое друго събитие, различно от Възкресението на Христос или изливането на Духа на Педесетница в историята, не би се усъмнил нито за миг в него нали?

– Разбира се, – съгласи се Слави, – но никое друго събитие не изисква от мен да променя целия си живот.

– Ето това е, – плесна с ръце Петър. – Проблема с неверието е по-скоро свързан с волята, отколкото с интелекта. Хората често не вярват в това, което не ги устройва.

– Ако наблюдаваш, който и да е дебат, ще забележиш, че участващите в него отказват да приемат факти, които биха могли да застрашат тяхната политическа или национална вярност.

– Забележи, – повдигна показалеца на дясната си ръка Петър нагоре, – Евангелието изисква не само промяна на някои от нашите зависимости, то изисква пълно преосмисляне на целия ни живот.

– Нашата беда е, че ние самите искаме да бъдем царе в живота си, – въздъхна дълбоко Слави, – а когато дойде истинският Цар, на когото трябва да принадлежим, ние никак не се радваме на това.

– Напълно съм съгласен, – почеса се по главата Петър, – грехът не е просто отделни лоши дела, а яростен и горчив бунт, винаги готов да избухне към Бог и ближния….

– Ние не искаме той да царува над нас, – прекъсна го Слави, продължавайки мисълта си.

– Светият Дух изцелява сърцето ни и ни дава възможност да приемем истината, а грехът ни прави непокорни и недоверчиви. Нашият Утешител изгражда в нас способността да се подчиняваме и да се доверяваме на Христос. Волята ни, поробена от греха, придобива свобода, когато се обърнем към Бога.

Слави попадна под влиянието на силната емоция обхванала Петър, се усмихваше и спонтанно размахваше ръце в знак на съгласие.

А Петър още по-настървено излагаше мислите си:

– Под влиянието на греха ние не се доверяваме на Божията милост, на Неговото желание и способност да ни спаси. Светият Дух ни вдъхновява със твърда увереност в Божията любов. Защото не получихме духа на робството, за да живеем отново в страх, но приехме Духа на осиновението, чрез който ние викаме: „Авва, Отче!“ Същият този Дух свидетелства с нашия дух, че ние сме Божи деца.

Очите на двамата горяха, а лицата им сияеха от радост.

Валя цял ден. Ту роси, ту трещи и светкавици раздираха небето, но това не попречи на две момчета да се съберат заедно и да говорят…

Нека се приближим и да ги чуем сами.

Станко самоуверено говореше:

– Никой не може да ме изненада с твърдението, че има Божи съд, но честно казано много ме изненадва Неговата благодат.

– И аз не съм се съмнявал, че ще има Божи съд, – усмихна се Пламен. – Ето ти и доказателството. Светкавици над Содом, огън над Гомор. Чиста работа!

– Такъв вид дисциплиниране са разбира веднага, – махна неопределено с ръка Станко. – Логично е…. Но Божията благодат?

– Всичко друго, но не и това, – плесна с ръце Пламен. – Виж, Петър се отрече от Христос, преди да проповядва за Него. Разбойникът разпънат на кръста до Исус, обречен да отиде в ада, за миг усмихнат заминава за небето.

– Намери ми един, който е дошъл при Бога да търси благодат и не я е получил? – Станко предизвикателно погледна приятеля си.

Пламен тръсна глава и добави:

– Бог дава много повече благодат, отколкото можем да си представим.

– Хайде да не разводняваме истината, – сбърчи нос Станко. – Най-малко искам да компрометирам Евангелието, но едно съм сигурен в едно, че когато стигнем на небето ще бъдем изненадани …

– От какво? – прекъсна го в недоумение Пламен, гледайки пламналото му лице.

– Че там ще видим някои хора, – отговори Станко.

– Някои от тях пък могат да се изненадат, че виждат нас там, – ухили се Пламен.

Панайот се считаше за християнин. Спазваше особени правила и традиции.

За разлика от него Стефан не ходеше на църква и не се интересуваше от религиозни практики.

Това не пречеше двамата да бъдат приятели и да се уважават.

Един ден Стефан се обърна към приятеля си и заяви твърдо:

– Панайоте, ти си агностик.

– Какво искаш да кажеш? – попита ужасен Панайот.

– Просто гледам какво правиш.

– И?

– Изглежда не отделяш време да правиш това, които другите християни правят, но в замяна на това извършваш други, които те никога не биха направили. Мисля, че не си сигурен в какво точно вярваш.

– Така ли? – Панайот бе като зашеметен.

– Виж, – усмихна се Стефан, – аз не мога да надникна в твоето сърце, но действията ти те издават.

Панайот се замисли сериозно. След като се раздели със Стефан той вървеше душевно смачкан към дома си.

Не бе му лесно. Той се сблъска със сериозно „доказателство“ за своето неверие.

Едно бе сигурно, заключенията на Стефан бяха достатъчни да върнат Панайот към Господа.

Внимавайте, когато казвате, че сте християнин. Начина ви на живот, ще бъде най-доброто доказателство за това.

Скептиците мислят по особен начин. Техният девиз би включвал думите: „Както е било в началото, така ще бъде сега и завинаги …..“

Денис бе скептик. Днес отново раздразни приятеля си Мишо със твърдението си:

– Вземи гравитацията. Всички предмети падат на земята.

Мишо се ухили и се пошегува:

– Така тези, които строят къщи, няма да се притесняват за материалите си, защото те не могат да хвръкнат.

Денис продължи съвсем сериозно:

– Погледни химията. Смесват се определени елементи в точни пропорции и получаваме очаквания резултат.

– Това доказателство ли е, че лекарят може да предпише лекарство с предсказуема увереност? – попита Мишо.

– Разбира се, – твърдо заяви Денис. – Виж слънцето, луната и звездите, работят в отлична хармония.

– А затъмненията? – засмя се Мишо.

– Те съвсем не са изненада, – поклати глава Денис и продължи със разсъжденията си. – Да разгледаме анатомията. Независимо дали зеницата на окото се разширява и свива в отговор на светлината, кожата регулира телесната ни температура или се включва вграденият ни защитен механизъм за борба с болестите, организмът ни реагира спрямо твърдите, непоклатими и упорити факти по строго определен начин.

– Всичко според теб е абсолютно и неоспоримо, – свъси вежди Мишо. – Голям умник си. А какво ще кажеш за свръхестественото?

– Хмм …., – Денис започна да пристъпва напред назад сякаш танцуваше. – Това ще го оставим на детския свят на фантазиите и приказките. Нали затова в църквите понякога използват витражи, за да засилят емоциите и подтикнат въображението.

– Тогава как ще обясниш всички чудеса в Библията? – Мишо отправи сериозно предизвикателство към Денис. – Например как е спряло слънцето, докато са водили битка? По какъв начин рибите са напълнили мрежите въпреки, че рибарите нищо не са могли да хванат преди това? Как Лазар се е върнал от отвъдното, а Христос е възкръснал? И защо Библията още съществува?

– Това са недоказуеми неща, – сбърчи нос Денис, – те не би трябвало да те притесняват. По-добре се съгласи, че са измислени истории.

И докога един скептик може да отрича чудотворното?

До време, когато се разболее и вече очаква смъртта. Тога му се иска чудодейна помощ, за да поживее още малко.

За това не бъди скептик и ако днес чуеш какво казва Библията, не го отхвърляй.