В Новогодишната нощ какво ли не се случва?!

Някои дори се страхуват да го разказват, за да не ги вземат за луди.

Станимир от рано се бе почерпил с приятелите си и сега се прибираше сам у дома, за да срещне Новата година.

С клатушкаща се походка той се изкачи по стълбите във входа на блока, където живееше.

Когато стигна апартамента си, дълго рови в джобовете си, докато извади ключа, за да отвори.

– А, ето го и него … най-после. Не не съм пиян, аз не пих много само две три чашки …

Влезе. Светна в хола и се строполи върху фотьойла си.

– Не е лошо още малко да пийна, така за настроение. Все пак е Нова година, – каза си той.

Езика му се заплиташе, но това не му попречи да се надигне и да отвори барчето, където съхраняваше любимият си алкохол.

Пресегна се и взе една от бутилките. Отвори я с голямо усилие и ….. се стъписа.

От изненада отново се намери във фотьойла.

Пред него бе застанало нещо в бяло. Приличаше на човек.

– Дойдох да изпълня едно твое желание, – каза съществото.

– Аха, – кимна бавно с глава Станимир.

– Избери, кое от тези три неща желаеш, – продължи неканеният гост.

Станимир се опита да фокусира образа на непознатия, но лицето му се размиваше във въздуха.

– Богатство, което никой не е притежавал на земята до сега, – започна да изброява гостът, – мъдрост несравнима с никоя до ден днешен или любов, която запалва сърцата на поетите.

Станимир дълго мига и не знаеше какво да избере. Самият той не можеше точно да определи какво му бе нужно.

Непознатият търпеливо го изчакваше.

По едно време Станимир изтърси:

– Мъдрост …

Гостът се усмихна леко и попита:

– А сега какво ще кажеш най-мъдрият от мъдрите?

Станимир трепна. Поиска да стане, но фотьойла го държеше здраво.

Въздъхна отчаяно и едва не проплака:

– Глупава главо, парите трябваше да вземеш…..

По обяд, когато Станимир се събуди, сметна, че е сънувал поредния кошмар.

Добри и Сашо се връщаха от църква и тихо разговаряха помежду си.

Подухваше, но времето бе още топло, макар че бе ноември месец.

– Бог иска не просто да имаме добри богословски знания, – говореше напористо Сашо. – Той иска да Го познаваме и обичаме.

– Наречи ме луд, – засмя се Добри, като плесна с ръце, – но мисля, че човек, който заявява, че познава Бога, но не се покорява на Неговите заповеди, е лъжец и истината действително не е в него.

– Така казва и Словото: “И по това знаем, че сме Го познали, ако пазим заповедите Му. Който казва: Познах Го, а заповедите Му не пази, е лъжец и истината не е в него”, – потупа джоба си Сашо, в който се намираше неговата малка Библия.

– Някои твърдят, че можем да бъдем християни, без да е необходимо да ставаме ученици. Чудя се тогава защо последното нещо, което Исус ни каза, беше да отидем по света и да правим ученици от всички народи, учейки ги да изпълняват всичко, което Той ни е заръчал?

– Представяш ли ако бе казал: „Хей, ако се вижда твърде много на хората, кажете им просто да станат християни. Важното е да влязат в Небесното царство, без да се налага да се посвещават на нещо“, – представи със усмивка своята хумористична версия Сашо.

– Всеки от нас има прояви на хладък характер в живота си и точно там повече от всичко друго, ни залива Неговата благодат.

– Виж, Писанието ясно ни показва, че има място и за грешките и греховете, които правим в живота си, докато следваме Бога, – отбеляза Сашо, – но милостите Му са нови всяка сутрин.

– Неговата благодат е достатъчна, – наблегна Добри. – Не казвам, че когато съгрешиш, това означава, че никога не си бил истински християнин.

– Е, ако беше така, – започна да ръкомаха и с двете си ръце Сашо, – никой не би могъл да следва Христос.

Двамата приятели се забързаха, защото подухна по-силно и замириса на дъжд.

Вървиш по пътя и гледаш хора навели глави. Всеки е обременени от грижи и проблеми.

Търсиш в тълпата щастливец, който се усмихва на всеки срещнат и обикновенно попадаш на някой луд или на човек, който не е на себе си.

И се питаш:

– Нима оптимистите в този свят свършиха?

И като казвам „оптимисти“ се сещам за леля Стела от наши вход.
Тази жена е вечно усмихната, добронамерена, готова винаги да помогне, да успокои и насърчи.

За нея казват:

– О, Стела ли? За нея всичко, всякога е само добро. Дори в едно петно намира светъл отенък.

– Невероятен човек е.

– Нима за нея няма болка, мъка или проблемите изобщо не я познават?

Колкото и да е странно тя е такава. Преди не знам каква е била, не съм я познавала.

Сега зная, че е християнка и посещава местната църква.

Като я погледнеш усещаш как от нея блика радост и много любов. И колкото и да си тъжен, огорчен, притеснен или смачкан от ежедневните си проблеми, не можеш да не ѝ се усмихнеш, когато я срещнеш.

Веднъж пред входа на блока се бяха събрали група мъже и жени, които събираха последните лъчи на есенното слънце.

Леля Стела ги приближи и весело ги поздрави:

– Добър ден!

Бай Гочо реши да предизвика възрастната жена и усмихвайки се иронично ѝ каза:

– Знаем, че си християнка и във всичко откриваш само доброто.

Леля Стела кимна, без да подозира нещо лошо.

Бай Гочо предвкусвайки победата си бързо изстреля въпроса си:

-И в сатана ли може да се намери нещо добро?

– Да, – усмихна се леля Стела. – Той е много трудолюбив …..

Александър имаше красиво и дълго име, но за беда тялото му бе силно деформирано.

Походката му отстрани изглеждаше подскачаща. Колко пъти деца вървяха след него и го имитираха, а след това се заливаха от смях.

Често след себе си Александър чуваше обиди и присмехи:

– Ей, урод такъв, кой те е пуснал тук!

– Гледай, колко е смахнат този, направо да си паднеш от смях …

– Какво грозно дете, защо не са го уморили веднага след раждането му!

– Това и на човек не прилича! Ей от Марс ли си паднал?!

– На тоя му липсва нещо, за това е тръгнал да си го търси …

Александър ги слушаше, но им отговаряше с усмивка и им казваше:

– Здравейте! Бъдете здрави! Нека денят ви бъде благословен.

Зад него децата се кривиха, плезеха и въртяха ръце, все едно казваха: „Този е луд за връзване…“

Никола за разлика от другите деца го съжаляваше. Сърцето му не даваше да се подиграва на това недъгаво момче. Той често го придружаваше, когато го видеше навън и възмутено гонеше присмехулниците:

– Как не ви е срам, да му си присмивате? – питаше ги Никола. – Ако вие бяхте на негово място, как щяхте да се чувствате, ако така се отнасяха със вас?

Някой от децата гузно навеждаха глави и бягаха, но други продължаваха да сочат с пръст Александър и да му се присмиват.

Веднъж Никола го попита:

– Сашо, как можеш да им се усмихваш и да им пожелаваш здраве на тия? Нима не им се сърдиш, когато те обиждат и подиграват?

Александър го погледна кротко и му отговори:

– Когато съм на пазара, мога да похарча само толкова, колкото имам в портфейла си.

– Но какво общо има това с тяхното отношение към теб? – прекъсна го бързо Никола.

– Същото е и при общението с хората, – засмя се Александър. – Аз мога да изявя към другите само това, с което е изпълнена моята душа.

Сърце изпълнено с любов, може да дарява другите само с любов, защото за друго там няма място.

По времето на Луис Карол майсторите правещи шапки от филц, дълго време работели с живачни пари.

Проявленията на отравянето с живак били: несвързана реч, загуба на памет, треперене.

От там се е появил и изразът „Mad as a hatter“ или „Безумен като шапкар“.

За това Шапкарят от „Алиса в страната на чудесата“ е представен като луд.