Лора бе притеснена. Тя ходи на преглед, а това което ѝ каза лекарят съвсем не я обнадежди.

– Скоро ще умра, – сподели тя с приятелката си Соня.

– Ти страхуваш ли се от смъртта? – попита Соня.

– Живее ми се, – призна Лора. – Страхувам се наистина.

– Страхът от смъртта ограбва радостта ти от живота, – добави Соня.

– То пък един живот, – въздъхна Лора, – особено ако знаеш, че не ти остава много.

– Знаеш ли коя е Флорънс Найтингейл? – попита Соня.

– Не, – повдигна рамене Лора.

– Това е най-известната медицинска сестра в историята, но е живяла като роб на смъртта, – поясни Соня.

– Нали е била медицинско лице, как така се е страхувала? – озадачи се Лора.

– Когато Флорънс е била на 37 години, тя е споделила с приятели, че животът ѝ виси на косъм.

– И? – ококори заинтересовано очи Лора.

– Така легнала и престояла така цели 53 години. Тя наистина е умряла, но на деветдесет години. През всичките тези години тя не била страдаща, а станала приятел на тези, които страдат.

– О! – възкликна Лора. – Доста необикновен живот!

– Ами ти? Исус дойде, за да освободи онези, които са живели живота си като роби, от страха от смъртта, – подкачи я Соня. – Смъртта е в Неговата юрисдикция.

Бе 1767 г. Дейвид Лайл, робовладелец от Барбароса, хвана избягалия роб Джонатан Стронг пред очите на кмета на Лондон и други лица.

Гренвил Шарп потупа Лайл по рамото и каза:

– Обвинявам те, в името на краля, в нападение срещу личността на Джонатан Стронг и всички тези са мои свидетели!

Стронг бе онзи, който Лайл беше жестоко пребил няколко месеца по-рано.

Господарите на роби твърдяха, че могат да пренесат своята човешка „собственост“ в Англия, без да я загубят .

Седемдесет години по-рано съдиите от Йорк и Талбот постановиха, че покръстените чернокожи не стават свободни, а свещениците кръщаваха роби, за да ги освободят.

Случаят на Джонатан Стронг плени сърцето на Гранвил Шарп.

Въпреки че не е адвокат, той се зарови в закона и натрупа доказателства, че робството е незаконно във Великобритания. Йорк и Талбот бяха постановили неправилно.

През следващите четири години Шарп спаси други роби и заведе делата им в съда. Въпреки че ги освободи, той не успя да получи окончателно решение в полза на всички роби.

И най-накрая, в случая с Джеймс Съмърсет, съдия постанови, че робството е незаконно във Великобритания.

Гранвил Шарп продължава да работи срещу робството до края на живота си и се застъпва за родина на свободни чернокожите Сиера Леоне. Това начинание се провали.

Той се застъпи и за прекратяване на търговията с роби и работи с Уилям Уилбърфорс и други за премахване на робството във всички британски територии.

Михаил скоро бе почнал да ходи на църква. Там често чуваше призив от амвона :

– Носете Благата вест. Хората живеят в тъмнина. Те се нуждаят от Светлината и Истината.

Михаил се притесняваше да споделя с хората Благата вест. Чувстваше се неуверен и не достатъчно подготвен за това.

Един ден Михаил разговаряше с пастира на църквата и му се оплака:

– Как мога да свидетелствам на даден човек, когато виждам, че той е високо образован и интелигентен човек? Знае повече неща от мен…..

Пастирът се засмя:

– Виж Йосиф. Той бе роб и още младеж, но не египетските мъдреците, а Йосиф разтълкува съня на фараона.

– Да, но …… – запъна се Михаил.

– Тогава погледни Даниил, който направи това, което не можаха да сторят вавилонските мъдреци. Той разшифрова тайнствения надпис на стената в двореца на Валтасар. А Исус? Той избра неграмотните рибари, а не книжниците и фарисеите, за да построи църквата Си.

– Сега е друго, – наведе глава Михаил. – Хората са готови да ти се присмеят, да те отхвърлят и пренебрегнат.

– „Но Бог избра глупавите неща на света, за да посрами мъдрите; също избра Бог немощните неща на света, за да посрами силните, още и долните и презрените неща на света избра Бог, да ….“, – цитира Словото пастирът.

Михаил се чувстваше все още несигурен. Липсваше му увереност.

Пастирът погледна загрижено лицето на младежа:

– Смяташ, че отсъствието на някакво теологично образование би ти попречило да свидетелстваш? Не се изненадвам. Колкото и странно да ти звучи и аз в началото се чувствах така. Но Бог е привлечен от теб, защото си слаб и немощен в богословието. Той иска да те използва. Не се страхувай и Му се довери. Ти направи твоята част, а за останалото Той сам ще се погрижи.

– Добре, ще опитам, – в несигурността на Михаил се бе прокраднала малка надежда.

Един император събрал своите съветници и им казал:

– Хиляди наши роби, оковани във вериги, носят камъни в града. Следят ги множество пазачи и войници. Други роби осигуряват храна и вода. Всичко това е твърде бавно. Освен това харчим много пари за изхранване на робите и плащане на пазачите и войниците. Трябва да се създаде по-евтина система, която да задържа робите в строителството.

На всички се харесала идеята и съветниците се надпреварвали да предлагат различни варианти. Повечето от предложенията били сложни и съмнителни, за това били отхвърлени.

Най-накрая взел думата първият съветник:

– Предлагам система, която ще реши проблемите ни завинаги. Утре ще обявим пълна свобода на робите, ще премахнем веригите и всеки от тях ще може да напусне, когато пожелае. Ще им предложим награда за всеки пренесен камък или завършена работа. Ще ги насърчаваме с монети излети от веригите им. С парите те ще могат да си купят храна, дрехи, предмети за бита, дом, …. Те ще имат чувство за свобода и собственост и това ще ги стимулира към по-интензивна работа, защото ще видят резултатите и бъдещите си възможности. Пазачи и войници няма да са нужни повече. Дори част от тях ще участват в самата работа. Така ще се ускори строителството.

Така насилственото робство щяло да се превърнало в доброволно, защото от гледна точка на робите това изглеждало като свобода. Получавайки я, хората сами щели да организират всичко останало, защото ще усетят собствения си интерес към това. Алчността и похотта щели да ги накарат да работят с пълна отдаденост.

Тази идея била посрещната с ентусиазъм и на следващия ден робите били обявени за свободни. Нова система била посрещната с не по-малко въодушевление и от самите роби

След няколко дни съветниците с императорът наблюдавали със задоволство, как се ускорили темповете на строителството. Робите се стремели да извършват повече работа и то, колкото може по-бързо. Към тях се присъединили пазачите и войниците.

Някои от робите организирали доставка на храна и вода. Появили се  и по-инициативни от тях, които предложили колички за по-лесното транспортиране на камъните. Други станали съдии, лекари, търговци.

Всички били доволни и нито един роб не избягал.

И така до ден днешен.

Робите живеят в бетонни кутийки, работят по цял ден работа, която не обичат, за да заплащат жилищата си и да правят покупки на неща, без които могат и да минат. Освен това част от спечелените пари използват за пушене на растения, които са вредни за организмите им и да пият огнена течност, която замъглява разума им.

Ядат изкуствена храна, получена химически и затова често се разболяват. А през нощта, вместо да почиват, привлечени от чувството на неудовлетвореност на ума, се опитват да компенсират липсата на щастие пред екраните на телевизорите и компютрите.

И така в края на живота си те не изпитват радост и удовлетворение, защото са станали доброволни роби на материалния живот.

Може ли това да бъде поправено?

Да. Просто трябва да познаят Истината, която ще ги освободи.

В Рим предстояха поредните увеселения за народа. Това бяха борби на хора с редки зверове. Най-вече с лъвове с необикновена големина. Между тях се отличаваше един едър екземпляр със своята свирепост сила и ужасяващ рев.

Между робите, които трябваше да се сражават срещу тези зверове бе Андроник, които бе притежание на един сенатор. Робът не бе угодил на господаря си и той го бе пратил на лъвовете.

Дойде ред и на Андроник. Той бе изтласкан напред, а зад него се затвори желязната решетка.

Лъвът забеляза от далече новата си жертва, но изведнъж се спря. След това се приближи кротко до роба, започна да върти опашка като малко кученце и облиза ръцете му.

Андроник бе затворил очи и целия трепереше, но когато усети, че животното е дружелюбно към него, той изненадано погледна звяра.

Робът протегна ръка и започна да чеше лъвът между ушите, а животното ръмжеше от удоволствие.

Публиката се изправи на крака и започна да аплодира двамата човека и звяра.

Императорът извика Андроник и го попита:

– Какво става? На какво се дължи благоволението на този звяр към теб?

– Моят господар се отнасяше много жестоко с мен, – започна да разказва своята тъжна история младият мъж. – Биеше ме всеки ден за щяло и нещяло.  Един ден реших да избягам. Не можех да отида в никоя провинция, защото господарят ми щеше да ме намери навсякъде. Затова се насочих към пустинята,

– Но там човек трудно оцелява, – прекъсна го императорът.

– Бях решил, че ако не намеря някакво препитание, ще се самоубия, – отговори Андроник.

– И какво стана по-нататък, – нетърпеливо попита императорът, искайки да чуе края на историята.

– Беше непоносимо горещо, – продължи разказа си робът. – Видях една пещера и веднага се вмъкнах във нея. Малко след това се появи този лъв с окървавена лапа. Той реше от болка.

– Не се ли изплаши от него? – попита императорът.

– Да и то много, но той като ме видя свит в края на леговището му, доближи се внимателно до мен и протегна окървавената си лапа, сякаш се молеше да му помогна.

Всички бяха затаили дъх и прехапали устни от напрежение.

– Извадих парчето дърво, което се бе забило там. Почистих раната от пръста. Почувствал облекчение от болката, лъвът се унесе и заспа. От този ден двамата заживяхме заедно в пещерата. Хранехме се с една и съща храна. Донасяше ми най-хубавото месо от животните, които ловеше.

– Сурово ли го ядеше, – попита един от свитата на императорът.

– Понеже нямаше огън, го печах на слънце.

– Как те хванаха? – попита императорът.

– Минаха три години. Един ден ми дотегна този живот и си тръгнах . На втория ден ме хванаха войниците и ме заведоха при моя господар, а той ме прати на арената при лъвовете. Изглежда същия този лъв са го хванали и сега двамата се срещнахме тук.

Императорът възхитен от случилото се заповяда:

– Наказанието на този роб се отменя и той е свободен, а лъва му се подарява.