Младен бе навел глава и разсъждаваше на глас:

– Бог знае, че живеем в общество, обсебено от материалните неща. Дори се състезаваме помежду си, за да видим кой може да придобие най-много от тях, а интелигентността си определяме с количеството неща, които сме придобили.

Приятелят му Борис дълго го слуша, но се намеси:

– Телевизия и рекламите навсякъде ни бомбардират с посланието, че ако искаме да бъдем наистина успешни, трябва да имаме много неща.

Младен сбърчи нос и се засмя:

– Притежанията с ярко опаковката лъжа, са в състояние да ни дадат власт, уважение, приемане и безопасност.

– Забележи, – отбеляза Борис, – продажбите докосват дълбоко чувствани ни нужди и ни карат да се гърчим, докато не ги придобием.

– След всяка добита желана стока ставаме ли удовлетворени? – попита Младен с насмешка.

– Това може да бъде нов компютър, нова къща, нова кола, нова и по-добре платена работа или нов гардероб. И не е ли вярно също така, че кратко време след като го закупим, той не е достатъчен и трябва да бъде заменен с друг? – на свой ред зададе въпрос Борис.

– Цикълът на материализма винаги завършва с някаква форма на пристрастяване – наблегна на думите си Младен. – Това, което сме мислили, че ще ни освободи, в крайна сметка ни поробва.

– Ако сме в капана на материализма, ние никога не притежаваме неща, те ни притежават, – подкрепи го Борис.

– Би било наистина глупаво, ако трябваше да изживеем живота си, печелейки всички неща, които светът може да предложи и след това да го загубим завинаги. Ако временните неща на този свят ни разделят от вечния Бог на небето, ще бъдем глупаци да прекарате живота си в преследване на материалните неща, – констатира Младен.

Той бе перефразирал стих от Библията, в който се казва:

„Защото какво се ползува човек, ако спечели всичкия свят, а погуби или ощети себе си?“

Хората в заведението почти не го забелязваха, но масите бяха добре подредени с чисти покривки, подът лъщеше от чистота, …. Всичко бе точно направено.

Мирон бе в заведението от десет минути, но му направи впечатление именно този човек.

Колкото повече го наблюдаваше, толкова повече се изумяваше от него:

– Работи много бързо, – каза си Мирон. – Забелязва, ако липсва нещо и го доставя, преди някой да го поиска.

Мирон се усмихна:

– Този мъж работи педантично, независимо от това, дали някой го забелязва.

Мирон завъртя глава, тупна се по коляното и добави:

– Ето това е! Човек трябва да работи всекидневно така, че да спечели уважението на външните хора.

Мирон напълно разбираше, как може да се предложи тихо свидетелство за Евангелието, което лесно се открива в привидно малките действия на служене за другите.

Бъдни вечер е. Асен седеше близо до прозореца и наблюдаваше как нощта бавно поглъщаше града. След това заблестяха множество светлини, показващи, че там има все още хора.

– Всички обичаме да получаваме подаръци, – усмихна се Асен. – Че кой не обича това? Нима не е чудесно да получаваш хубави неща от хора, които те обичат. Защо е така?

Асен се почеса по главата и се замисли. Накрая откри сам за себе си:

– Когато получавам подаръци, аз се чувствам обичан, оценяван и приеман. Това удовлетворява нуждата ми от одобрение и признание.

И той си спомни как като дете се бе радвал на Nintendo 64 със Super Mario. Колко голямо удоволствие бе получил от тази конзола.

Асен и днес обичаше да получава подаръци, но той бе станал баща и нещо се бе променило в него.

– Сега ми е много по-приятно да подарявам, отколкото да получавам подаръци.

Като възрастен много пъти бе получавал неща в знак на обич и уважение, но не се чувстваше така, както когато бе дете, но когато даваше подаръци на децата си и виждаше вълнение и щастие изписани на лицата им, Асен се радваше. Техните прегръдки го разтапяха.

– А Небесният ни Отец е недостигнат при даряване на подаръци?! – възкликна възторжено Асен. – Той даде Своя Единороден Син, за да може всеки който вярва в Него, да получи дара на вечния живот. И още „не пощади Своя Собствен Син, а Го даде заради всички нас“, …… тогава …….. „как няма да ни подари заедно с Него и всичко?“

Лицето на Асен сияеше.

– Ние заслужаваме смърт заради греховете си, които ни държат далеч от светия и съвършен Бог. Но Господ, пълен с любов, благодат и милост, задейства план за преодоляване на това голямо разделение, като ни даде „Божия дар“, който е „вечен живот в Христос Исус, нашия Господ“. И Той постигна това, като „изпрати на света Своя Единороден Син, за да живеем чрез Него“.

Всички последователи на Христос получават дар, който никога няма да остарее, няма да се счупи, няма да се изхаби и няма да загуби своята стойност. Това е най-големият дар, който светът някога е познавал,… а от нас се иска само да повярваме.

Исус плати висока цена, за да закупи този дар за нас и ни го предлага безплатно. Този подарък е израз на Божията любов към нас.

Знаеш ли как се чувства Бог всеки път, когато някой приеме неговия дар?

Има радост на небето заради един-единствен изгубен грешник, който се покае и приеме подаръка на Исус! Бъди сигурни, че нашият Отец на небето, празнувайки моментите, в който ти и аз станахме Негови деца.

Какво като навън грееше слънце?! У Стоян всичко кипеше и бушуваше като опустошителна буря. И за какво бе всичко това?

Просто Стоян се ядоса на Деница и то за дреболия. Двамата бяха младоженци и още се учеха как да бъдат добри един към друг. И както често се случва с младите хора, те не винаги се разбираха и съответно се караха.

И сега Стоян се бе ядосал заради нищо. Той сурова смъмри Деница. Двамата повишиха глас, а в Стоян всичко достигна предела и закипя. Още малко и щеше да избухне.

„Ако не се взема в ръце, – помисли си Стоян, – ще наговоря такива работи, за които по-късно ще съжалявам“.

Изведнъж го осени изобличаваща мисъл: „Направих от мухата слон“.

За да се успокои, Стоян отиде в съседната стая, да се помоли.

Когато се обърна към Бога, чу тих глас:

– Би ли говорил с някоя от жените в църквата със същия тон, с който току-що говори със съпругата си?

– Не, никога не бих си позволил това, – реагира веднага Стоян. – Дори и някоя от тях да се държи много лошо или да ме разгневи, аз все пак ще бъда любезен и дружелюбен с нея, защото тя ми е сестра в Господа.

– Но Деница не ти е само жена, но и сестра в Христос. Оттук нататък, дори и да те разгневи, трябва да се отнасяш към нея със същото уважение, с което се отнасяш към всяка друга сестра от църквата.

Тези думи произведоха силно впечатление на Стоян.

– До брака ни, – каза си Стоян, – тя бе моя сестра в Господа, а когато стана моя съпруга, тя си остава в същото положение. И това е една основателна причина да разговарям уважително с нея.

От тогава отношението на Стоян към Деница много се промени.

Дамян имаше двама сина Недю и Добри, но те бяха толкова различни, че той се чудеше как да се оправя с тях.

Недю бе краен песимист, постоянно се оплаква от живота:

– Все на мен ми се случват такива лоши неща!

Или непрекъснато намира в другите недостатък:

– Погледни го пак си бърше носа с ръкава! Не можа да се научи, преди ядене да си мие ръцете, погледни ги целите са в кал…..

Добри, бе негова противоположност. Той бе винаги оптимист. В живота всичко му се струваше прекрасно:

– Погледни колко е красиво! – Той гледаше една смачкана хартийка, която в неговите очи имаше прекрасна форма.

А когато защитаваше някого, от когото баща му бе огорчен, умоляващо казваше:

– Той съвсем не е имал в предвид това, не му се сърди….

И в живота му всичко се нареждаше добре.

Веднъж Дамян реши:

– Трябва да направя нещо, не може така. Бих искал да им помогна да уравновесят своето отношение към живота. Но какво да сторя?

Изведнъж му хрумна блестяща идея и той се залови веднага да я осъществява.

Дамян купи много електрони джаджи и ги постави в стаята на Недю, като си каза:

– Нека да осъзнае, че животът, въпреки мъчнотиите, все пак е прекрасен.

А в стаята на Добри постави голям куп конски изпражнения.

След това Дамян излезе от дома си и остави синовете сами, да размишляват за случилото им се.

След около три часа се върна да види, докъде са стигнали нещата.

Недю седеше сред стаята и оплакваше съдбата си:

– Татко, защо си постъпил така с мен?! Толкова много електронна техника! И сега не мога да избера, с кое от всички тези неща да се захвана. Чувствам се много зле. Заболя ме главата.

Дамян отиде в стаята на Добри и го завари с една лопата да изгребва лайната и да се радва.

– На какво толкова се радваш, Добри? – попита го недоумяващ баща му.

– Щом тук има толкова много конски изпражнения, навярно наблизо има поне пони!

Какъв урок може да извлечете от тази история?

Когато някой не е съгласен с вас, не обръщайте внимание на екскрементите, те винаги са много, по-добре потърсете понито!

Решението и изводите се променят с времето, но взаимното уважение е необходимо.