Бе горещо, но малки зелени стъбълца бяха се запазили и не бяха изсъхнали.

Милена протегна ръка тях и възкликна:

– Това е живот. Той е вътре във всеки от нас.

– Като те слушам, – усмихна се Камен, – Започвам да си мисли за всички хора, че са бутилки, пълни до ръба с пенливо мляко.

– Интересното е, – поде мисълта му Милена, – че няма наполовина запълнени.

– Какво? – попита Камен.

– Не можеш да излеете част от живота си и да запазиш част за по-късно. Или си изпълнен с живот, или си мъртъв, – поясни Милена.

– Може би по-добрата аналогия е с електрическата крушка, – закима с глава Камен. – Или със светлината си изпълва цялата стая, или е изключена

Милена плесна с ръце и добави:

– Някои хора използват аналогията с трептящи пламъци. За старец обикновено казват: „Светлината му угасва“.

– Не го виждам по този начин, – въздъхна Камен. – Според има две степени: жив или мъртъв.

– За всеки, който е между живите има надежда, – засмя се предизвикателно Милена. – „Болното куче е по-добро от мъртъв лъв“.

– Ето ефектите от живот, – подчерта дебело Камен, – с приятели отидохме да танцуваме в един слабо осветен бар. Там имаше една група, в която се усмихваха и движеха телата си. И никой от тях не беше тъжен.

– Тъжните хора не танцуват.

– Ето това е животът, – впери поглед напред Камен. – Какво се случва с нашите малки бутилки кожа, когато радостният Бог вдъхва живот в телата ни и казва „давай!“?

– Забелязвала съм хора през цялата история, които са били силно притискани и това, което е излязло чрез тях, са произведения на изкуството – творби на живота.

– Исус каза: „Аз съм животът“, – каза тържествено Камен,

– Как да се разбира това? – свъси вежди Милена.

Отговорът бе:

– Той знае как се живее. Знае какво е добро за нас. Когато ни казва какво да правим, ни накара да се чувстваме живи.

Животът ви бутилиран в костите ви, ще изгние ли пред телевизионните екрани и контролерите за видеоигри?

Ще събаряте ли други и ще разделяте общности с вашите думи и действия?

Или ще продължите да живеете преждевременно в смъртта си?

Нека живеем така, та когато свърши земният ни живот, да се радваме, че не сме допуснали нито грам от нашия скъпоценен, ценен живот да отиде на вятъра.

Тим Хексстра от детството си обичал всякакъв вид творчество, така че не е изненада, че винаги е искал да създаде нещо красиво и да го сподели с други хора.

Особено много художникът обича да създава временни и краткотрайни творби, защото по този начин показва, че всичко в живота е преходно.

Още като дете Тим обичал да рисува на пясъка, използвайки прости подръчни материали.

Сега художникът рисува с гребло, именно по такъв начин неговите произведения стават мащабни.

Естествено е, че Тим е искал да погледне рисунките си отгоре, за това е прикрепил камера GoPro на хвърчило, а сега пуска над своите творение дрон.

Художникът се вдъхновява от татуировки, стрит-арт и геометрични мотиви. За създаване на една рисунка отиват по 4 часа.

Тим не се разстройва, когато приливите отмиват творенията му. Той се радва, че за кратко време е съумял да направи нещо интересно.

Литературните произведение създадени в Африка за разлика от европейските са устни произведения. Красотата на изложението се използва за построяване на по-ефективен диалог със слушателите.

Най-старият жанра на устната литература в Африка е приказка за животните. Много често в тези творби се показва хитър герой (мошеник) роля, в която може да действа заек, костенурка, паяк. Особеността на африканските разкази за животни е, че те са в класическата форма и не съдържат никакви морализации.

Записването на устните произведение от Африка е започнало през колониалния период. Първите колекционери на местни легенди са станали пътешествениците и мисионерите от  XVII-XVIII век.

Благодарение на това били съхранени произведенията на народното творчество. Някои произведение са били съживени благодарение на обратния превод от европейските езици в езиците на народите, от които те са били записани.

Огромни форми на устната литература в Африка се явяват различните епоси.  Това са легендите „Silamaka и Pullori Woolli“ и „Mandingo Sundyata“ от Мали, „Легендата на Mvindo Nyanga“ от Централна Африка. Към епична поезия на X век се отнасят епическите поетични приказки на Судан.

Още от самото начало Ирена бе усетила какво се задава. Новата учителка, чийто нос и уста изпъкваха остро напред като муцуна на чакал, бе получила информация от предишните учители за поведението на Ирена.

За това палаво момиче казваха: „Неуправляема, рязка, опърничава, своенравна, недисциплинирана, голям инат и е прекалено твърдоглава“.

След междучасието Ирена седна на чина си и се зае да рисува динозавър с широко отворена паст облечен в семплата рокля на Хитинова. Тя се увлече в изобразяването на зъбите, направи ги дълги, неравни и сивобели.

Ирена толкова много се бе въодушевила от рисуването си, че не забеляза как всичко край нея притихна.

Изведнъж Ирена усети напрегнатия поглед на Хитинова, която бе вторачила очи в рисунката ѝ, но тя демонстративно продължи да рисува.

Оформи сенките и последния зъб и се облегна назад с присвити очи, за да огледа творбата си. Листът отхвръкна нагоре, преди Ирена да успее да го хване.

В класа настана тишина.

– Остани след часовете, – каза спокойно Хитинова, в гласа ѝ нямаше злоба или предизвикателство.

Свърши и последният час. Всички се изнизаха покрай Ирена, като си шушукаха и усмихваха подигравателно. В главата ѝ се въртеше вихрушка от лоши предчувствия, но тя реши да не се страхува.

– Погледни ме, – каза Хитинова.

Ирена бавно вдигна поглед към учителката си и замря. Те бяха наситено сини, изпълнени с огорчение и страдание.

– Съжалявам, – каза Ирена.

Когато тези неискрени думи се откъснаха от устата ѝ, Ирена осъзна, че е постъпила ужасно глупаво. Тя се изчерви, ушите заглъхнаха, пръстите на ръцете ѝ изтръпнаха. Носът ѝ потече, а устата ѝ пресъхна. Тялото ѝ бе разкъсано от противоречиви мисли.

– Когато бях малка, – каза тихо учителката, – ми ставаше много обидно, когато ме подиграваха заради външността ми. Отдавна вече съм се примирила със своята ….. грозота и уродливост. Издадената челюст е наследствена болест в нашето семейство. Признавам, че понякога пак ме боли от някоя случайна подигравка или рисунка като твоята.

Ирена започна да мънка, но не успя да каже нищо, защото гърлото ѝ бе пресъхнало. Хитинова ѝ подаде кърпичката си, в нея се долавяше мирис на лавандула и невен.

– Съжалявам, – този път Ирена беше искрена. – Мога ли вече да си вървя?

– Не!

Ирена изпадна в недоумение. Нали беше казала, че съжалява, какво трябваше да направи още?

– Казах ти как се чувствам, – каза учителката – и очаквам повече да не ме нараняваш.

Погледите им се срещнаха. Устата на Ирена широко се отвори. От очите ѝ бликнаха сълзи. Странните чувства, които обзеха Ирена, я преобразиха.

– Никога повече няма да ви причиня болка, – каза Ирена, а от сърцето ѝ избликна състрадание.

След това без разрешение изхвръкна през вратата на класната стая и хукна надолу по стълбището. Когато стигна до пътя, тя усети, че нещо в нея се бе променило, старата Ирена бе умряла.

Създателят на еднакво темпериране в музиката е Джу Дзайю. Той е публикувал изобретението си през 1584 г.

Джу Дзайю е принц от династията Мин. Той загърбва своя аристократичен произход и насочва вниманието си към изучаване на музика, математика и науката за календара.

Системата му за равно темпериране се появява в неговата книга: „Нови открития за науката на камертонните свирки“. Китайците не обръщат особено внимание на тази система, ала европейците бързо схващат предимствата ѝ.

Не са се съхранили данни за точния начин, по който системата е преминала в Европа.

Първата хипотеза за математическата основа, от която се тръгва при равното темпериране, е публикувана от Мерсен в една от многобройните му книги по музикална теория, озаглавена „Универсална хармония“ – 1936 г.

Впоследствие равното темпериране е популяризирано от Веркмайстер, а след него щафетата поема Йохан Себастиан Бах, който композира серия от пиеси под общото наименование: „Добре темперирано пиано“.

Опусът се състои от „прелюдии и фуги с всички тонове и полутонове – за използване и усъвършенстване на младите музиканти, които желаят да се научат да свирят добре, както и за забавление на онези, които вече са се сдобили с умения в това изкуство“.

Тази епохална за историята на музиката творба е публикувана през 1722 г. Но вероятно малцина от слушателите или изпълнителите на тези пиеси са се досетили за истинските намерения на немския композитор.

„Добре темперирано пиано“ е преди всичко пропагандна творба. Бах възприема равното темпериране с жар и ентусиазъм, които могат да се сравнят с последвалата я люта опозиция на идеята, защитавана от композитора Джузепе Тартини.

Равното темпериране позволява безпрепятствено преминава от една октава в друга по време, както на композирането, така и на изпълнението на музиката.

Системата се възприема с огромен ентусиазъм от онези, които успяват да прозрат практическите ѝ предимства. Тя е подложена на критики от други, които смятат, че чистотата на тона не може да се пожертва заради опорочаване с цел лесно използване. Тези жестоки дебати постепенно отмират.