Архив за етикет: благоразположение

Локва и облак

imagesНа пътя имаше локва. Кална и мътна, непривличаща с нищо погледите на минаващите.

Тя си летеше там, гледаше небето и се мечтаеше:

– Колко е красиво небето. Невероятно лъчезарно и синьо е. Ех ако можех като облак да се нося по него.

Мечтите ѝ бяха много смели. За нея да се носи като облак по небето изглеждаше много хубаво.

– Може би тогава би се чувствала по-силна, мощна и влиятелна, – въздъхна локвата..

А защо не? Тя бе смела локва. Не би се спряла пред нищо само и само да докосне небето.

Облакът  съгледа нещастната локва и започна да ѝ се присмива:

– На теб ти е дадено да живееш в калта. Там ти е мястото. Къде си навираш носа във висините?

Изведнъж закона на кръговрата се намеси в тяхната дискусия.

И нещо се промени в живота на локвата и облака. Това стана без избухване на гняв или съчувствие, съпроводено със симпатия, отзивчивост, благоразположение и снизхождение.

В резултат на това локвата се изпари и се издигна като облак в небето. Сбъдна ѝ се мечтата!

А облакът се изля като дъжд на земята и лицето му се опръска с кал.

Внимавайте на къде е насочено вниманието ви!

В крайна сметка там, където е отправен погледа ви, за където копнее сърцето ви, там ще живеете.

Накъде да устремим погледа си

imagesТрудно е да се овладее един музикален инструмент. За това е необходимо постоянство и много труд.

Петър Илиев от малък бе привлечен от цигулката. Дядо му бе голям майстор на този струнен инструмент.

– Слушах го как свири – казваше Петър, – още, когато бях съвсем малък и се опитвах да го имитирам.

Когато поотрасна и вече можеше да държи цигулката в ръцете си, Петър бе заведен при известния по това време майстор на цигулката бай Павел, както всички го наричаха.

Малкото момче дълго се обучаваше при този възрастен вече човек. Много часове преминаха в наставления и упражнения.

Минаха години. Петър не беше вече онова малко момче, което плахо докосваше струните на цигулката, а младеж, който не се разделяше нея.

Най-накрая настъпи дългоочаквания ден и Петър Илиев трябваше да излезе на сцената.

В концертната зала се бяха събрали много хора.

Младият мъж излезе, овладя притеснението си и засвири. Музиката му очарова слушателите.

След концерта много хора го поздравиха за изпълнението му.

До него приближи и един журналист от местният вестник и приветливо каза:

– Изпълнението ви бе много вдъхновяващо. Доставихте ми истинска наслада. Но бих искал да ви задам един въпрос.

Петър кимна с глава, съгласявайки се.

– Защо през цялото време, докато свирехте, вашите очи бяха устремени към втория балкон отляво?

– А това ли? – засмя се Петър. – Там седеше моят учител. През цялото време следях израза на лицето му. Когато виждах усмивката му, разбирах, че е доволен от изпълнението ми, а това още повече ме вдъхновяваше.

Това е много добър пример за нас.

Къде търсим утвърждаване, съгласие, насърчение и благоразположение?

Не е ли най-добре да го потърсим при Господа? Защо тогава очите ни да не са постоянно обърнати към Исус Христос?

Нека да живеем, да се трудим и да правим всичко така, че да виждаме усмивката на одобрение върху Неговото лице.

Сблъсък на интереси

imagesВ това кафене се събираха предимно писатели, поети, художници, философи и разбира се издатели, накъде без тях.

Днес времето бе дъждовно и групата в заведението бе по-малка. Разговорите на присъстващите бяха тихи и спокойни. Някой само си пиеха кафето, мълчаха  и от време се прозяваха.

Издателят Никифоров присви очи и фиксира непокорния и неукротим Пламенов.

– Мисля, че имам нещо за вас, – каза най-после Никифоров, като предизвикателно погледна Пламенов. – Страхотна книга. Бихте ли желали да я преведете на български?

– Ако говорите за скоро нашумялата книга на немски, – обади се Ликов, – мога да кажа, че е твърде интересно произведение.

– Да не сте луд? – скочи приятелят на Пламенов Страхилов. – Той да стане роб на чужд труд!? Как смеете да обиждате приятелят ми?

– Успокойте се, Страхилов! Това е само предложение и то се отнася не за вас, а за Пламенов, – обясни спокойно Никифоров.

– Това няма абсолютно никакво значение, – сопна се Страхилов.

– Освен това работата не е без пари, – спокойно каза Никифоров. – Предлагам за превода добра сума.

– Какво са парите? – изпухтя Страхилов и направи гримаса, все едно бе захапал развалена пържола. – Парите са само средство към целта, но парите, които се опитваме да спечелим, са средство за поробване. По-добре си вземете парите и се махайте от тук.

Страхилов се изправи, цялото му същество изразяваше нямо обвинение. Той хвърли презрителен поглед към издателя и се насочи към вратата.

– Колко е неприятно да си имаш работа с такъв човек, – каза намръщено Никифоров. – Уж обича хората, а не може да разговаря и пет минути с тях, без да се скара.

След това Никифоров отново се обърна към Пламенов:

– Какво ще кажете за предложението ми? Ще преведете ли книгата?

Пламенов се колебаеше. Много добре познаваше Никифоров. Не веднъж бе работил с него и не бе доволен от сътрудничеството им, за това трябваше да бъде двойно по-внимателен.

Никифоров щом надушеше хубава книга, си правеше сметка предварително, колко ще спечели от нея. Бе дочул, че подвел няколко преводача, без да им плати уговореното.

Пламенов поклати глава:

– Не се интересувам от преводи.

– Какви ги говориш? – подскочи Никифоров. – Ти си най-добрия преводач, чел съм твои забележителни преводи.

Пламенов махна ръка, сякаш искаше да се отърве от някоя досадна муха.

– Искам да напиша най-после собствена книга, – каза отегчено Пламенов.

– Наистина ли? – Никифоров погледна изненадано. – Тогава за превода ще ти дам двойно.

Пламенов трепна, той имаше голяма нужда от пари в момента. Издателят усети колебанието му и натисна умело с ново предложение:

– Половината ти плащам предварително, а другата част след като завършиш превода.

Пламенов скръсти ръце пред гърдите си.

– Парите не ме интересуват, – несигурно каза Пламенов. – Бих искал да се докажа и като писател.

– Аз съм убеден в качествата ви, – настойчиво започна да се умилква Никифоров, – за това ви предлагам да се заемете с този превод, който няма да ви отнеме много време.

– Твърде дълго съм заемал перото си на други автори, – каза безпомощно Пламенов.

– А ако увелича предложението, – очите на Никифоров засвяткаха алчно. – Помислете, навярно имате много сметки за плащане?!

– Колкото и да ми предложите, отговорът ми е „не“, – заяви категорично Пламенов, по-скоро от инат, отколкото от желание.

В миг лицето на издателят се промени. Благоразположението се замени с раздразнение и гняв. Очите му светнаха заплашително.

– Това ли е последната ви дума?

Пламенов кимна.

– Жалко, – изсъска Никифоров , – навярно съм ви надценявал.

Издателят се изправи и напусна заведението.