В полицията постъпи доклад:

„Крадци тероризират града. Посетили са магазини за електроника, алкохол, обувки, …… Това са благородни бедни хора, които се опитват да намерят нещо за ядене, за да нахранят децата си“.

Ето и няколко от отговорите на тези нещастни „мародери“:

– Тук съм, защото се опитвам да нахраня децата си. До сега разбих шест магазина, но до сега не съм намерил поне хляб за децата си. За това ще се задоволя с тази игрална система и онази игра.

– Тук нямаха хляб, само алкохол, – негодуваше деветдесет и четири килограмова дребна жена. – Ех, ако само някоя добра душа ми помогне да намеря хляб, преди да умра от глад!

След като кметът на града научи за тези събития каза:

– Живеем в хранителна пустиня. Най-малкото, което тези магазини могат да направят, е да добавят малко хляб към стоките си, за да нахранят тези гладуващи хора.

Местен кандидат за кмет се солидаризира с бедните хора, търсещи хляб и обеща:

– Мога да се справя с тежкото ви положение.

Като не забрави да им подари попълнена бюлетина за гласуване в предстоящите избори, където начело бе написано неговото име.

– Гласувайте за мен и няма да гладувате, – продължи с призивите си той.

В селската кръчма бе уютно и топло. Местните често се отбиваха там да си побъбрят.

Днес на това събиране присъстваше и един мъж с започваща да се прошарва коса и малка къса брадичка.

Мъжете в кръчмата бяха почнали да разказват, кой къде работи.

– Аз съм тракторист и работя в месното стопанство, – започна Димитър.

Последва кратко обяснение на трудностите в професията му.

– Всеки ме е виждал с камиона, – похвали се Гошо, – карам стоки в магазина.

Михо тупна с ръка по масата и рязко добави:

– Аз го товаря всеки ден. Чувалите и по-тежките неща направо ме смачкват, но какво да се прави, все някак трябва да се живее.

Дойде ред и на непознатият.

– Аз съм композитор, – тихо каза той.

Мъжете от компанията тактично се усмихнаха, а Васил се обади:

– Е, като не искаш, не го казвай!

Елена живееше сама с двете си дъщери. Тя работеше, но при тази криза и увеличаване на стоките едва свързваше двата края.

Магда знаеше за състоянието ѝ и веднъж, когато я срещна ѝ подаде една банкнота от двадесет лева.

Елена се смути, но бързо се съвзе и добави:

– Благодаря ви и Бог да ви благослови изобилно.

Няколко часа по-късно Магда видя как Елена купи на дъщерите си сладолед. Лицата на децата сияеха. Те се усмихваха и лакомо ближеха сладоледа.

Магда се възмути. Приближи Елена и гневно ѝ каза:

– Нямате какво да ядете, а си купила сладолед за децата си. Не очаквай повече помощ от мен. Ти си безразсъдна.

Очите на Елена се насълзиха:
– Вие не знаете колко ми е болно, че не мога да купя нещо, с което да зарадвам децата си. Работя, но …

Магда не я доизслуша, а гневно реагира:

– Първо хляба, храната и задълженията, а след това всичко останало.

И си тръгна.

Малко след това, когато гневът на Магда бе попреминал, тя започна да разсъждава:

– Елена е майка и иска най-доброто за децата си. Тя желае да ги зарадва, но не може. А аз какво ѝ наговорих….

Магда се разплака:

– Господи, колко пъти и аз не съм постъпвала по най-добрия начин с благата, които ми даваш. Угаждала съм си без да осъзнавам, че неправилно прахосвам даденото ми от Теб. Прости ми и ми помогни, да помагам на такива като Елена, без да ги осъждам.

Теодор бе само на три години, но ходеше с майка си да разтоварва хранителни стоки от микробус за нуждаещите се в района.

Една неделя майка му каза:

– Днес няма да ходим, защото микробуса се е развалил.

– О, не, – възкликна с тревога малкият Теодор. – Как ще доставят храната на хората?

– Трябва да се съберат пари и да се купи нов микробус, – обясни майка му.

Теодор се усмихна:

– Аз имам пари.

Той излезе от стаята си и след малко донесе пластмасов буркан пълен с монети. Богатството на Теодор бе около 30 лева.

Въпреки, че малчугана нямаше много, Бог събра жертвеното му приношение с даренията от други хора. И така бе осигурен нов микробус, който обслужваше района.

Малка сума, предложена щедро, винаги е повече от достатъчна, когато се постави в Божите ръце.

Когато се фокусираме върху това, което нямаме, рискуваме да пропуснем да гледаме как Бог прави велики неща с това, което имаме.

Облаците намръщено следваха пъплещите по земята. Вятърът свиреше между клоните и песента му смразяваше всяка душа.

Петьо и Герасим решиха да отидат до един магазин, който наскоро бе отворен.

Когато влязоха в помещението за продажби на стоки, Петьо започна да разглеждат изложеното.

– Колко ли струва това? – попита той.

– Един лев, – отговори Герасим.

Петьо избра друга стока и попита пак за стойността ѝ. Отговорът бе:

– Един лев.

– Ти шегуваш ли се? Всичко ли в този магазин е по един лев? – остана смаян Петьо.

– Да, – кротко отговори Герасим.

За Петьо бе много трудно да повярва, че всичко струва толкова малко.

– Ти питаш като хората изразяващи неверието си, когато чуят колко струва спасението им, – засмя се Герасим.

– А колко струва спасението? – попита съвсем сериозно Петьо.

– Нищо, – отговори Герасим.

– Как така? – ококори очи невярващо Петьо.

– Исус плати цената, – обясни Герасим.

– И не трябва нищо да правя за спасението си? – поклати глава недоумяващо Петьо.

– Ти се спасяваш по благодат чрез вяра, – допълни Герасим.

– Но аз съм грешник, – призна си Петьо.

– Затова се нуждаеш от Исус, – усмихна се Герасим. – Сам нищо не можеш да направиш, за да се спасиш.

– Нищо.

– Да, нищо! Това е дар от Бога.

Петьо още не можеше да проумее чутото.

– Ти не трябва да разбираш всичко това, просто повярвай и остави Божия Дух да извърши останалото, – заключи Герасим.