Лиляна погледна към събралите се момичета попита:

– Какво според вас е вярата?

– Просто признаването на съществуването на Бог, – заяви смело Милена.

– А може би това е ключа за благословения, – предположи Елена.

– Мнозина се борят с вярата, особено когато животът стане предизвикателен, – отбеляза Василена.

Лиляна се усмихна:

– Но какво ще стане, ако ви кажа, че вярата не е просто нещо, което имате, това е нещо, което живеете? Вярата е повече от моментно решение. Това е начин на живот, който избираме ежедневно.

– Съгласна съм, че има разлика между вяра и вяра, – поклати глава Даниела.

– Уточни по-ясно мисълта си, – повдигна вежди Жанет.

– Вярата често се отнася до интелектуално съгласие или приемане, че нещо е вярно. Например, може да повярвате в съществуването на Бог или историческите факти за Исус. В случая вярата обаче не е задължително да трансформира живота или действията ни.

– Демоните също имат вяра, – уточни Станка. – Знаят, че Бог съществува. Те признават властта на Исус. И все пак тяхното „вярване“ не води до подчинение или трансформация.

– Вярата води и до спасение, когато се съчетае с изповед, – добави Даниела. – Тя е достатъчна, за да ни спаси, но не стига, за да ни поддържа през житейските предизвикателства.

– Вярата започва да се развива, когато чуваме и приемаме Божието Слово, – опита да обобщи Лиляна. – За разлика от интелектуалната вярата, която признава истината, истинската вярата действа върху тази истина с пълно доверие в Божия характер и обещания. Вярата надхвърля умственото познаване на нещо. Тя обхваща доверие и дълбоко вкоренена увереност, която влияе върху поведението и решенията. Катрин Кулман казва: „Вярата е, когато спреш да вярваш само с главата си и започнеш да вярваш с живота си“.

Вяра е съзнателен избор и усилие. Тя действа дори, когато обстоятелствата подсказват друго.

Този преход не се случва автоматично. Той се развива, докато умишлено се ангажираме с Божието Слово и избираме да Му се доверяваме ежедневно, особено когато животът няма смисъл.

Жената на Филип бе бременна в деветия месец. Отборът му бе пред последния мач и победяха ли щяха да получат купата.

Филип отчаяно се молеше:

– Боже, не позволявай детето ми да се роди в деня на този последен мач.

Точно преди тази толкова очаквана среща жената на Филип получи контракции.

Филип осъзнаваше:

– Ще ставам баща, но това е решаващия ми мач.

Като семейство бяха избрали домашно раждане. Филип и майка ѝ бяха до родилката като подкрепа.

Жена му се справяше феноменално. Той я насърчаваше, но все още гледаше часовника си…

– О, имам финал.

Филип получи телефонни обаждания от треньора и спортния директор, с настояване да участва в мача.

Той погледна към жена си. Тя бе изтощена от битката.

Тогава Бог му напомни:

– Ти даде обещание, когато се оженихте, че ще дадеш живота си за нея.

Филип я погледна в очите и си каза:

– Невъзможно е да я оставя.

Той изпрати съобщение на отбора със сълзи, в очите в което обясняваше, защо не може да играе на финала.

Филип остави мечтата си да спечели трофея и реши да даде най-доброто от себе си за жена си и идващото бебе.

Трудно е в такива моменти да избираш.

Отборът му спечели трофея, а Филип взе два трофея в този ден, макар и един далеч по-траен и ценен от другия.

Готови ли сте да оставите мечтите и желанията си, за да живеете по начин, който Бог ви е призовал?

Бе началото на двадесети век.

Един успешен бизнесмен реши:

– Ще построя най-пищното имение за всички времена.

И успя. Бизнесменът видя шедьовъра на своя замисъл.

Архитектурата на имението бе вдъхновена от френските замъци. То бе по-голямо от няколко жилищни блока. Имаше буйни градини, големи зали и разкошен интериор.

След смъртта на бизнесмена имението не можеше да бъде продадено. Бе твърде голямо, скъпо и не бе в крак с най-новите тенденции в недвижимите имоти.

Четиридесет и две години след построяването имението бе разрушено, а човекът, който го построи бе забравен.

Земните реалности като богатство, амбиция и имения са обречени на изчезване.

Но истината на Самият Бог ще надживее хората, именията, богатството, амбицията и почестите.

Колко слаб и крехък е човекът, но Божието Слово и Неговите обещания към нас са вечни.

Марко изгледа приятелите си и попита:

– Каква роля играе ентусиазмът в живота ни?

– В много отношения той е ключовата съставка, която ни освобождава от скованото, мрачно, прегряващо ограничение на дадена задача, – отговори Крум.

– Когато шансовете са срещу нас, часовете са дълги и краят все още не се вижда, отбеляза Стоян, – Ентусиазмът ни спасява от изкушението да се откажем, да избягаме или да се оплакваме.

– Той премахва твърдостта и мъката от скуката. Призовава свежи войски, когато битката се проточи и тялото се изтощи, – допълни Симеон.

– Ентусиазмът ли? – ухили се Атанас. – Спортистите се хранят с него. Търговците са мотивирани от него. Учителите разчитат на него. Учениците се провалят без него. Лидерството го изисква. Проектите се завършват благодарение на него.

– Някой бе казал: „Нищо велико не е било постигнато без ентусиазъм“ – отбеляза Христо.

– Убеден съм, че една от причините Бог да ни дава толкова много лични обещания в Словото Си е да разпали ентусиазма ни, – възторжено обяви Трифон. – Знанието е от съществено значение, но знанието без ентусиазъм е като гума без въздух, като басейн без вода, като „благодаря“ без усмивка.

– Животът с Бога не ни създава имунитет срещу трудностите, а мир в тях, – заяви твърдо Цвятко.

– Не само мир, а любов и радост, – допълни Гечо.

– Какво всъщност представляват любовта, радостта и мирът? – попита Захари.

– Любовта е безкористната и всеотдайна към Бога и другите. Тя е активна и ни кара да поставяме нуждите на другите над нашите собствени, – отбеляза Любо.

– Тя приема истината, независимо от това, колко е трудно да я чуем, – снижи глас Петьо. – Тя дава от себе си, дори когато не ни се иска. Любовта не позволява на чувствата да диктуват изборите ни.

– Любовта е изпълнена с надежда. Тя е упорита и доверчива. Любещите хора държат омразата, апатията и самосъхранението далеч от себе си, – забеляза Стефан.

– А радостта? – подкани ги Захари.

– Радостта е дълбоко и трайно състояние на душата ни, което никакви обстоятелства, събития или хора не могат да ни откраднат. Това е наслада в Бога и изборът да се радваме на всичко, – поясни Цвятко.

– Тъй като обстоятелствата ни не ни управляват, промените в настроението ни не съществуват. Това не означава, че винаги сме в „добро настроение“, но можем да останем в необяснимо състояние на удовлетворение, – подчерта Гечо.

– Радостните хора не позволяват на нещастието, скръбта, тъгата или отчаянието да управляват мислите им или да насочват действията им, – подчерта Любо.

– Май нищо не оставихте за мира, – усмихна се Захари.

– Мирът е дълбок кладенец на увереност, че Бог е това, което е, и че ще направи това, което казва, – определи Петьо. – Мирът идва от почивката в Божите обещания.

– Това е избор, да работим с другите за обща цел, а не да настояваме на своето си. Мирът често е необясним и неразбираем, но ние го имаме или го нямаме, – спомена Стефан.

– Мирните хора не воюват с действията или думите си, защото знаят, че това не носи облекчение в никоя ситуация, – заключи Захари.