Сбогуваха се в хотела. Бяха се прегръщали със сълзи в очи. Заспаха с преплетени тела. Времето им бе изтекло. Бяха си казали всичко, което трябваше да и кажат.

Сутринта се държаха мълчаливо за ръка. От време на време се споглеждаха.

Елена се опитваше да запечата всяка оставаща им секунда в паметта си. От представата, че скоро ще се лиши от близостта и присъствието на този мъж, сърцето ѝ се свиваше.

„Как ще живея без него? Без гласа и смеха му?“ – тревожно се мяташе мисълта в главата на Елена.

Той бе част от нея и тя от него. Животът им в бъдеще ще бъде като песен без мелодия, река без вода.

И двамата знаеха, че са един за друг, но обстоятелствата бяха против любовта им. Случи се да се срещнат на неправилното място и в най-неблагоприятното  време.

Бързият влак стоеше на първи коловоз, готов да потегли. Навсякъде около тях хората изпращаха близки и познати.

– Какво ще правиш след като се прибереш? – попита Елена.

– Ще работя, – неохотно каза Филип. – Когато работя не мисля за нищо друго освен за работата си, ……. но ще бъда най-нещастния човек на света.

Елена му се усмихна:

– Щастлива съм, че те срещнах. Ти си най-прекрасният подарък, който съм получавал до сега в живота си.

Железничарят се готвеше да вдигне палката. Филип с натежали като олово крака, които не искаха да се откъснат от земята, отвори вратата на вагона и се качи във влака.

Елена го гледаше мълчаливо. В очите му грееше такава нежност, се сърцето ѝ се сви от болка.

– Бих искала да ти кажа още нещо, – прошепна Елена, – ти не беше прав.

– За какво? – с недоумение я погледна Филип

– Че не знам колко ме обичаш.

– Защо ми го казваш чак сега? – изтръпна Филип.

– Защото не съм го разбирала ясно, както в този миг. Ти ме обичаш прекалено много, иначе не би ми позволил да остана тук и да направя това, което мисля за правилно, – гласът ѝ се задави в сълзи. – Ако ме обичаше по-малко щеше да ме принудиш да дойда с теб.

Тя обхвана лицето му с двете си ръце и го целуна за последен път.

– Ти си всичко, което имам на този свят, – тиха каза Елена.

– Сбогом! – с натежало сърце каза Филип.

– Сбогом!, – прошепна Елена.

Последно докосване. Тя се откъсна от него и се отдалечи с бързи крачки, без да се обръща. Елена се смеси със тълпата и се изгуби от погледа на Филип.

Влакът тръгна. Елена спря и седна на близката пейка. Покри лицето си с ръка и заплака……

Калина усещаше люшкането на кола. Нещо мокро и лепкаво се стичаше по ръцете и краката ѝ. Главата я болеше.

Изведнъж си спомни какво точно се беше случило. Лентата я отнасяше към резеца на машината. Тя успя само да извика и след това всичко потъна в тъмнина …..

„Навярно са ме изтеглили преди машината да ме нареже на парчета, – помисли си Калина. – Дали са отрязани някои от крайниците ми? Ще умра ли? … Имам толкова недовършени неща“

Спомни си как бе казала на приятелката си преди няколко дни:

– Не смятам, че животът ми има кой знае какво значение. Християнка съм от 15 години, но не съм постигнала много. Не мога да посоча човек, на когото да съм повлияла.

– Говориш глупости, – беше реагирала веднага приятелката ѝ. – Кой носи храна на нуждаещите се всяка седмица? Ами брошурите, които раздаваш на различни хора?

– Но това не са толкова важни неща, – бе отвърнала Калина. – Това е съвсем малко и нищожно ….

Болеше я за дъщеря ѝ, която се бе отклонила от вярата. Когато беше малка я водеше на църква, но после се събра с лоши приятели и отхвърли Бога. Съпругът ѝ отдаден на бизнеса, също се бе отклонил от Бога.

Тя не можеше да им въздейства, а сега навярно умираше.

„Господи, не искам дъщеря ми и съпругът ми да погинат, – зашепна тихо Калина.- Ако се решил да ме прибереш, помогни им да се върнат отново при теб …“

Тя отново загуби съзнание. Край нея тичаха хора в бели престилки и се опитваха да я върнат към живота ……

Дуайт Муди говори за три вида вяра в Исус Христос.

Вяра с борба. Това е вяра, при която човек с хаотични движения се мъчи да изплува.

Вяра, при която човек се вкопчва. При нея човек със всички сили се държи за борда на лодката.

Непоколебима вяра. Тогава човек си седи спокойно в лодката и може уверено и безопасно да протегне ръка за помощ на потъващите.

Забележете, че при всеки един от тези хора има вяра и всеки един от тях знае, че лодката е единствената му надежда. Но само един е спокоен във вярата си.

Това е вярата, към която Бог ни призовава. Но докато стигнем до нея понякога ние минаваме през първите две.

Накрая осъзнаваме, че трябва да влезем в лодката и да викаме към Бога от все сърце.

Тогава Спасителят милостиво ще ни протегне ръка с думите: „Елате при Мен ….. и аз ще ви успокоя“.

Библията не винаги е била достъпна, както сега.

През Средновековието някои екземпляри на Библията били завързана с вериги, за да не ги откраднат.

Това е било така, защото екземпляр от Библията, преписан от монаси, бил прекалено скъп.

Повечето хора били неграмотни. Да се прави екземпляр за всеки било разточителство. За това хората всеки ден ходели в църквата, където можели да прочетат или чуят, нещо от Писанието.

Дори след като Библията започнала да се печата, още стотици години се водели спорове, кой може да я чете.

В днешно време християните не само смятат, че всеки желаещ има право да чете и изучава Библията, но и настояват за важността да се прави това.

Вера бе стажантка в болницата. На рецепцията тя се запозна с Георгиев. Той беше професор по ботаника, живееше в един от хубавите квартали на столицата. Щастлив бе в брака си и имаше три деца.

Когато Георгиев се запозна с Вера бе на 72 години. Той умираше бавно и постепенно от рак на белия дроб.

Беше му приложена химиотерапия под авторитетното наблюдение на известен онколог.

Една нощ Георгиев попадна в реанимацията, защото през деня бе имал проблеми с дишането. Той трудно се движеше в отделението и просто бе припаднал.

Преди Вера да отиде при него, тя погледна тестовете му и рентгеновите снимки на белите му дробове. Забеляза, че той има двустранен ексудативен плеврит, последствие от рака на белите дробове. Това беше много лошо.

Вера влезе в стаята и видя измъчен и изтощен мъж. Тя го попита стандартно:

– Как се чувствате?

От отговора, който последва тя разбра, че той е славен човек. Побъбриха си малко за незначителни неща, след което Вера му каза:

– Течността в дробовете ви е от рака. Ние можем да я изтеглим чрез специални игли, но облекчението след тази процедура няма да продължи дълго. За съжаление ракът ви прогресира.

Когато разговаряше с него Вера се чувстваше странно леко. След като му съобщи диагнозата, тя реши преди да отиде при следващия пациент, да го попита:

– Вие разбирате ли тази диагноза и какви са прогнозите?

Той се усмихна и каза:

– Четох в Интернет, че при такава диагноза ми остава да живея няколко месеца, но онкологът настоя да продължа химиотерапията.

– А вие самият какво искате? – попита Вера.

Георгиев се умълча за няколко секунди. След това вдигна очи и погледна Вера. Тя видя как по лицето му се стичат сълзи.

– Аз изживях един прекрасен живот. Имам прекрасно семейство. Моите близки ме обичат и аз бих искал да бъда с тях в къщи – и той заплака, като хвана Вера за ръката. – Никой до сега, нито един път не ме е попитал какво искам. Моля ви, мога ли да си отида в къщи? Всичко, което искам е да си бъда у дома.

Вера беше шокирана. Провеждаха лечение, изпробваме един или друг метод, но никой не  бе попитал болния, какво той иска.

Георгиев съвсем не искаше да бъде в реанимацията, не желаеше тръбата в гърлото си, нито катетъра. Той знаеше, че болестта е неизлечима. И искаше да умре спокойно.

Вера успя да го изпрати в дома му, където му оказваха палиативни грижи.

Той почина две седмици по-късно, заобиколен от любимите си хора.

Вера бе доволна, че го е попитала какво точно иска. Така се стигна до вариант, който беше най-добър за останалите дни от живота му.

Когато Вера чу, че Георгиев е починал, тя почувства облекчение, че е могла да го избави от страданието му.