Не се съмнявайте, ние винаги се намираме в центъра на битката, духовна битка със сатана, който полага всички усилия за да ни деморализира и погуби.

Бог иска да ни научи как да се противопоставят на греха и сатана. Дяволът е убиецът от самото начало, засяга ни в най-уязвимите места, като се опитва да ни покори, така че ние вече да не можем да служим на Бога.

Бог ни дава определени духовни дейности, за да възпита духът ни така, както ние чрез физически упражнения тренираме тялото си.

Бог ни е обеспечил с всички необходими средства, за да се отбраняваме от дявола и да не го допускаме близо до себе си. Такива средства са: четене на Библията, молитва и общение с братята и сестрите.

Както и при физическата подготовка, така и при възпитанието на духа е необходимо старание. Бог не е обещал да ни предпази от всяка трудност, но Той няма да ни остави сами в беда.

И най-важното е, да не забравяме, че чрез смъртта и възкресението си Христос вече е победил сатана, и един ден тази война най-накрая ще приключи.

Бойци на радикалното движение „Ислямска държава в Ирак и Леванта“ унищожили в иракския Мосул Евангелие с тегло 90 килограма.

– Свещеникът ги призова да продадат тази книга, но те не се съгласиха, – е казал върховния мюфтия на Сирия Ахмад Бадредин Хасун.

Отбелязвайки, че в света няма място за такова понятие като „религиозна война“, върховният мюфтия заявил:
– Религията не прониква в сърцата на хората с меч.

Ахмад Бадредин Хасун призовал всички хора с добра воля да приложат усилия, така че „заразата на екстремизма да не излиза от Сирия и да не поразява останалата част от света“.

Той сега е много обезпокоен, че в Сирия се опитват да се разделят по религиозен признак.

Физикът Лев Ландау бил арестуван през 1938 г. В затвора прекарал той една година. Накрая бил пуснат благодарения на усилията на Капица, който гарантирал за него.
Веднъж една жена от местния вестник попитала Ландау:
– Какво правеха с вас в затвора?
– Нищо особено. Караха ме през нощта на разпит.
– Не ви ли биха?
– Не, нито веднъж.
– А в какво ви обвиняваха?
– В това, че съм бил немски шпионин. Опитах се да обясня на следователя, че това е невъзможно. Казах му, че харесвам девойките от арийски тип, но германците забраняват на такива момичета да имат нещо общо с евреи. На това следователят ми отговори, че съм бил много хитър и добре маскиран шпионин ….

Катя тръгваше за работа преди осем. Отиваше един час преди останалите от персонала. Тя бе важна личност. Оглавяваше една от най-големите благотворителни организации в района и носеше отговорност за милиони левове. Събрани, за  да помогнат на хора в неравностойно положение. В живота ѝ не можеше да има по-важна цел.

Така бе възпитала и дъщеря си. Зорница още на дванайсет години, а братята й на шест и на осем, бе поела грижата за тях вместо майка си, която отсъстваше по много уважителни причини.

От Катя можеха да се чуят само наставления:

– Ще наглеждаш ли момчетата вместо мен, скъпа? Погрижи се Дидо да си облече якето.

– О, забравих! На Мони му трябва закуска за училище. Във хладилника има готово руло. Само го нарежи и ги опечи като добро момиче, нали ще го направиш Зори?

При това Зорница помагаше на братята си не само сутрин. Тя често бе в ролята на майка си и вечер.

– Оставила съм кутия със замразено задушено на масата, – нареждаше Катя по телефона. – Сложи го в тенджерата, когато се върнеш от училище и включиш газовия котлон на слаб огън, за да имаме какво да вечеряме веднага щом се прибера.

По- късно отново притеснена, Катя звънеше на Зорница:

– Ако Дидо се върне у дома с петна по униформата си, би ли я сложила в пералнята? Аз сама ще я простра. Трябва  да бъде чиста за утре.

Защо Зорница да затруднява допълнително майка си, която вършеше толкова важна работа? А и Катя оценяваше високо усилията ѝ.

– Ти си най-добрата дъщеря на света, Зори, и аз съм най-щастливата майка. Момчетата те слушат. Имаш добър подход към тях. На приятелката ми Николета ѝ е много трудно да направи кариера, защото си няма дъщеря като теб.

Зорница направо разцъфтяваше от похвалите. Стана най-добрата домакиня. Бе страхотната готвачка и чудесната помощница.

Само че сега, когато се обърнеше назад, към детството, а и към брака си, където правеше същото, се питаше: “ Не ме ли използваха повече от необходимото“?

Миро поклати глава и скръсти ръце пред гърдите си. Сара направи същото. През цялото време здравият разум ѝ нашепваше да се качи в колата си и да се махне.

– Какъв е бракът ти?

– Не ме питай — прошепна Сара.

– Ако е добър, ще се отдръпна, – обеща сдържано Миро.

Сара замълча и наведе глава.

– Зле ли се чувстваш?

Сара отпусна ръце и сведе главата си още по-ниско. В следващия миг обаче тя се обърна към него. Ръцете му я обгърнаха, притисна я близо до тялото си. Опряла буза до гърдите му, тя затвори очи. Сърцето му биеше силно, ръцете му леко трепереха. Ако копнееше да бъде желана, доказателството бе налице. Той не направи опит да го скрие.

Сара въздъхна. Миро се засмя. Топлият му дъх галеше ухото ѝ.

– Мога ли да те целуна?

Тя поклати глава. Очите му бяха сериозни.

– Провалих брака си, – каза Миро, – защото приоритетите ми бяха неправилни и вероятно е било така през всичките години. Единственото, което имаше значение за мен, беше работата. Ставах сутрин, работех по цял ден, прибирах се изтощен и си лягах. Сега  непрекъснато си мисля за пропуснатите възможности. Провалих се в отношенията си с родителите си, а сега вече ги няма. Но синът ми е тук. Затова работя по въпроса. А сега става дума и за теб. Кажи ми какво искаш, Сара.

Тя имаше още нерешени въпроси в живота си. Сара се отдръпна от него. Измъкна се изпод тялото му, заобиколи колата и седна зад волана. Замалко да затръшне вратата. После внимателно запали мотора.

Миро стоеше няколко крачки встрани. Сара заобиколи и потегли, като гледаше ту пътя пред себе си, ту в огледалото за обратно виждане. Много бързо се стъмни, но образът му остана в съзнанието ѝ като лъч светлина.

След дългата вечер, изпълнена с емоции, с несигурност и болка, тя се почувства ободрена. Дори и само заради това би могла да го обикне.

Водена от смесица на сила и чувство за вина, тя влезе в къщата на хълма. Не се разбираха с Румен, а и той ѝ изневеряваше. Тя дълго бе търпяла, като се надяваше, че нещата ще се оправят, но независимо от усилията ѝ, резултат нямаше.

„Какъв е бракът ти?“ , – беше я попитал Миро.

„Пълен с тъга – помисли си тя. –  Много тъга“.