Те бяха една прекрасна двойка – Влади и Ирена. Много се обичаха. Влади при всеки възможен случай се стараеше да изрази любовта към жена си. Ирена беше красива, чувствителна, но със крехко здраве.

Но започна войната и Влади трябваше да замине на фронта. Там премина през много трудности и изпитания, но всеки път се отърваваше на косъм и оставаше жив.

Всеки ден Влади се молеше на Бога:

– Господи, помогни ми да оцелея, за да се върна у дома при съпругата си, която много обичам.

Мисълта, че отново ще я прегърне, сгряваше душата му. Това му помогна да издържи глад, студ и дори едно раняване.

Когато войната свърши, Влади бе много щастлив. Той сякаш на крила се носеше към дома си.

Когато наближи селото си, Влади срещна приятел, който също бе оцелял през войната. Те споделиха премеждия и трудности, през които бяха минали.

– Оцеляхме, – каза приятелят му Кольо, – но такова ли изпитание трябваше да се падне точно на теб?!

– За какво изпитание говориш, – попита Влади, а сърцето му се сви.

– Нима нищо не знаеш? Жена ти е била тежко болна. И тя е успяла да оцелее, но сега лицето ѝ е обезобразено, – съчувствено каза Кольо.

Влади се свлече на земята и се разплака.

Едва привечер той доби смелост и се прибра у дома си. Когато Ирена го видя, не можеше да му се нарадва:

– Благодаря на Бога, че се върна жив и здрав.

Когато седнаха на масата, Ирена усети, че нейният любим е загубил зрението си.

„Навярно е ослепял сред раняване“, – помисли си Ирена.

Но тя реши да не го пита за случилото се, за да не му причини излишни страдания.

Ирена, както и преди се грижеше за него, като любяща съпруга.

Така двамата живяха заедно още 15 години.

Поради неизлечимото си заболяване Ирена почина. Влади затвори очите ѝ …. и отвори своите.

През всичките тези 15 години той се преструваше на сляп, за да не се умножат страданията ѝ.

Ето какво означава да обичаш истински, да се направиш на сляп, за да не нараниш другия.

В залата звучеше „Хава нагила“ – една от известните еврейски песни.

Къде ли не я пускаха?! Тя звучи по сватби, бар-мицва и често се използваше и в киното.

Момчета и момичета бяха се събрали на групички и разговаряха.

– Знаете ли, че Хари Белафонте я изпълнява при всяка своя изява? – каза Андрей веднага щом пуснаха песента.

– Можеш да я чуеш при всеки мач на холандския футболен клуб Аякс от Амстердам, – добави Мариела.

– Корените на тази песен са ми неизвестни, – започна философски да да разсъждава Владо. – Много бих искал да науча нещо за произхода ѝ.

Яков приближи групичката и като се усмихна започна да разказва:

– Тази песен е написана през 1915 г. от Авраам Цви Иделсън, професор по музика в Еврейския университет в Йерусалим.

– Веднага ли е станала толкова популярна? – попита Людмила.

– Не, – отговори Яков, – това е станало две години по-късно, когато са я запели по случай освобождението на Палестина от турците и е подписана декларацията на Балфур.

– Тези събития не сложиха ли основата за създаване на държавата Израел? – попита Андрей.

– Да, – кимна с глава Яков. – Това стана тридесет години по-късно.

– А какво се пее в песента? – попита Людмила.

– Текстът на песента е много прост, – каза Яков. – „Хава нагила ве-нисмаха, хава неранена, уру ахим бе-лев самеах“ означава „Нека се веселим и се веселим, нека запеем, събудете се братя с радостни сърца“.

– Много интересно, – възкликна Мариела.

– Тези думи са били написани, – продължи да обяснява Яков, – когато се е зараждал съвременния иврит. Еврейските професори като Иделсън са взели древните думи от юдейската Библия и им придали нови смислов отенък.

– Тази песен идеално отразява духа на ционизма, – подчерта Андрей.

– Нейните думи са основани на Псалом 118, – допълни Яков, – а нейният дух отразява възраждането на Израел.

След това някои от децата се втурнаха да се хванат на така нареченото израелско хора, а други, които не го бяха научили само слушаха популярната песен и тихо ѝ пригласяха.

Денят бе хубав. Слънцето грееше ярко и приветливо, а вятърът съвсем слабо полюшваше клоните на дърветата.

Младен бе малко момче, което скоро бе навършило пет години. Днес щеше да посети празничния детски спектакъл в кукления театър.

С него тръгна кръстницата му, млада красива жена, която много обичаше децата.

– Лельо Ели, – каза Младен, – хайде да купим цветя, за да ги подарим на някои от артистите след представлението.

– Добра идея, – усмихна се кръстницата.

И двамата бодро закрачиха към близкия цветарски магазин. След като се въоръжиха с по един букет, с добро настроение се отправиха към театъра, където щяха да наблюдават празничния спектакъл.

Много смях, усмивки и изненади поднесе представлението на децата. Залата се наелектризира от радостни възгласи и емоции.

Когато спектакълът свърши, всички актьори излязоха на сцената. Няколко деца  се качиха при артистите и им подариха цветя.

Всеки получи букет с изключение на мъжа, който играеше ролята на крава. Той стоеше от страни, а лицето му бе тъжно.

Това не остана незабелязано за Младен и той припна към актьорът, на който никой не бе подарил цветя.

Когато момчето му подаде букета, широка усмивка се разля по лицето на мъжа. Изведнъж силните му ръце вдигнаха високо Младен.

Актьорът се усмихна на публиката. Помаха с букета към зрителите, сякаш казваше:

„Вижте, на мен също подариха цветя! И аз на някого съм се харесал!“

А Младен сияеше. Малкото момче осъзнаваше колко радост бе донесло на този грамаден и силен мъж.

Хубаво е да зарадваш някой, който се чувства нещастен и отхвърлен. Тогава сърцето ти запява, а от теб се усеща прилив на много радост и любов.

Александър имаше красиво и дълго име, но за беда тялото му бе силно деформирано.

Походката му отстрани изглеждаше подскачаща. Колко пъти деца вървяха след него и го имитираха, а след това се заливаха от смях.

Често след себе си Александър чуваше обиди и присмехи:

– Ей, урод такъв, кой те е пуснал тук!

– Гледай, колко е смахнат този, направо да си паднеш от смях …

– Какво грозно дете, защо не са го уморили веднага след раждането му!

– Това и на човек не прилича! Ей от Марс ли си паднал?!

– На тоя му липсва нещо, за това е тръгнал да си го търси …

Александър ги слушаше, но им отговаряше с усмивка и им казваше:

– Здравейте! Бъдете здрави! Нека денят ви бъде благословен.

Зад него децата се кривиха, плезеха и въртяха ръце, все едно казваха: „Този е луд за връзване…“

Никола за разлика от другите деца го съжаляваше. Сърцето му не даваше да се подиграва на това недъгаво момче. Той често го придружаваше, когато го видеше навън и възмутено гонеше присмехулниците:

– Как не ви е срам, да му си присмивате? – питаше ги Никола. – Ако вие бяхте на негово място, как щяхте да се чувствате, ако така се отнасяха със вас?

Някой от децата гузно навеждаха глави и бягаха, но други продължаваха да сочат с пръст Александър и да му се присмиват.

Веднъж Никола го попита:

– Сашо, как можеш да им се усмихваш и да им пожелаваш здраве на тия? Нима не им се сърдиш, когато те обиждат и подиграват?

Александър го погледна кротко и му отговори:

– Когато съм на пазара, мога да похарча само толкова, колкото имам в портфейла си.

– Но какво общо има това с тяхното отношение към теб? – прекъсна го бързо Никола.

– Същото е и при общението с хората, – засмя се Александър. – Аз мога да изявя към другите само това, с което е изпълнена моята душа.

Сърце изпълнено с любов, може да дарява другите само с любов, защото за друго там няма място.

Звездите обсипваха небето. Тук там неголям облак помрачаваше красивата звездна картина.

Пламен и Христо вървяха по булеварда и се радваха на усмихнатите лица на хората минаващи край тях.

Всяко лице бе озарено не толкова от светлината на празничната украса по улиците, а от вътрешния огън подклаждан от голямото очакване – раждането на Младенеца.

– Виж, – каза Пламен, – минават векове а хората все още чака този мир, за който пеят ангелите в първото утро след Рождество.

– Даже и страната, в която се е родил Исус, – подчерта Христо, – страдат от насилие и въоръжени конфликти. Къде е тогаз този мир?

– Ще ти кажа къде да го намериш, – засмя се Пламен. – Той живее в сърцата на онези, които се доверяват на неговата благодат. Човек има мир до толкова, до колкото се доверява на Христос.

– Погледни, – опонира Христо, – земята се разрушава от войни и бунтове. Не знам страна, в която царува пълен мир и сигурност.

– Най-страшната война, – наведе глава Пламен, – която водим, е тази срещу самия Бог.

– Вярно е, – призна Христо, – че често се бунтувам срещу Неговата власт и дръзко решавам да изграждам живота си без Него.

– Сега имаш възможност да се примириш с Бога и да предадеш живота си в ръцете на Господ Исус Христос, – каза тихо Пламен.

– Тогава ще настъпи толкова търсения мир, – въздъхна Христо. – Мир с Бога, мир в сърцето си и мир с хората около себе си.

– Какво предпочиташ, – Пламен повдигна очи и погледна възторжено приятелят си, – война или мир?