Мисълта за Денят на благодарността възкреси много спомени у Гергов. Той слушаше обясненията на възрастната жена, която пътуваше до него:

–  Нося доста продукти, с които ще приготвя чудни неща у дъщеря ми. Какъв пир и веселие само ще си устроим.

И тя се отнесе за малко в мечтите.

–  Дъщеря ми смята, че всичко се изчерпва само с пуйката. Вероятно вече я е купила и сега пуйката е в хладилника. Тя ще стане много рано, още в зори, за да я приготви. Но пуйката не е най-важното на този празник.

Гергов само кимна.

– Искате ли да знаете как приготвям заливката за пуйката?

Мисълта за сос към пуйката, блестящ, вдигащ пара кафяв сос замъгли съзнанието му.

– Едно от важните неща в Деня на благодарността е заливката на пуйката, – продължи жената. – Първо ….

– Заливка с бульон от дреболии? – каза тихичко Гергов.

– Разбира се! – те си пое дълбоко въздух. – Първо брашното се запича до кафяво в тигана.Това е и тайната на приготвянето му. Така се отстранява цялата влага и не остават бучки. Сипвате в тигана половин чаша брашно, разбърквате, докато брашното стане кафяво, но внимавате да не загори. После го оставяте настрани и сварявате дреболиите.

Гергов слушаше като омагьосан.

– Когато пуйката е готова, сипвате чаша мазнина от изпеченото месо в запеченото до кафяво брашно в тигана. Малко ще запращи, но трябва да бъркате, докато се получи еднородна паста. После започвате да прибавяте бульона чаша по чаша, докато сипете шест чаши. Разбърквате. Сместа се сгъстява. Добавяте сол и пипер. Става невероятно вкусно.

Гергов затвори очи. Устата му се напълни със слюнка. Той се върна назад, когато беше със семейството си, двете си сестри и брат си.

– А ще имали сос с плодове? – попита Гергов. – Или го предпочитате желиран?

– Ще има и от двете.

Гергов си представи как майка му и баба му сръчно приготвят вкусотиите.

– Ще има пай със орехи, картофи, шоколадов крем и сметана, … – започна да изрежда жената. – Благословено да е изобилието.

Гергов я слушаше внимателно и си представяше всички тези неща, които тя изброяваше.

– А знаете ли кое е най-хубавото на Деня на благодарността?

Гергов я погледна изненадано. Нима не е храната? Нали за нея говореха до сега.

– Най-хубавото на празника са хората край масата.

Очите на Гергов се напълниха със сълзи. Той наведе глава, за да не види жената мъката му. Той живееше сам. Жена му го бе напуснала, а с децата си не се виждаше често. Кой щеше да му направи пуйка за предстоящия празник?

– Ако искате можете да се присъедините към нас за празника, вярвам, че дъщеря ми няма да има нищо против, – предложи жената.

– Разбира се, – дъхът на Гергов едва не спря. Едва задържайки сълзите си прошепна, – защо не ….

Станой беше в час. Изведнъж почувства, че телефона му вибрира. Лекцията беше много интересен и той реши да пренебрегне този звън, но нещо го накара да погледне.

Станой измъкна телефона от джоба си и прочете:

„Неприятности. Обади ми се“.

Това беше съобщение от баща му. Странно, той никога не му се обаждаше, а сега му бе написал есемес. Навярно нещо лошо се е случило.

Станой напъха бързо записките си в чантата и тихо се измъкна в коридора. Набра номера на баща си и зачака.

– Татко?

– Тано, майка ти е пострадала сериозно и са я закарали в болницата. Ела, веднага, щом се освободиш.

Всичко пред очите на Станой се завъртя. Той загуби равновесие и щеше да падне, но навреме се задържа за перилата към стълбите.

– Не, – крещеше съзнанието му, но никакъв звук не се чуваше. – Не може да бъде. Не и с мама.

За него тя бе най-силният човек, когото познаваше. С лекота се справяше със всякакви трудности. Дори можеше да върши и изпълнява няколко неща наведнъж.

Елена, майката на Станой, беше нежна тъмнокоса жена. Винаги успяваше да овладее положението. Беше любвеобилна и състрадателна. Подкрепяше всеки и му помагаше с каквото може.

„Не, това е някаква грешка, – мислеше упорито Станой. – Ами ако тя наистина е пострадала и днес я загубя ……. завинаги ….“

Станой не можеше, по-точно не искаше да приеме случилото се. Докато тичаше, той си спомни как ѝ крещеше сутринта в кухнята, за какво и той не помнеше ….

Станой тичаше и плачеше:

– Мамо, не ме оставай сега …..ти винаги си била права…….Аз съм едно голямо и лошо момче. Господи, спаси я …..повече никога няма да ѝ крещя….. Мамо, прости ми ……

Калина усещаше люшкането на кола. Нещо мокро и лепкаво се стичаше по ръцете и краката ѝ. Главата я болеше.

Изведнъж си спомни какво точно се беше случило. Лентата я отнасяше към резеца на машината. Тя успя само да извика и след това всичко потъна в тъмнина …..

„Навярно са ме изтеглили преди машината да ме нареже на парчета, – помисли си Калина. – Дали са отрязани някои от крайниците ми? Ще умра ли? … Имам толкова недовършени неща“

Спомни си как бе казала на приятелката си преди няколко дни:

– Не смятам, че животът ми има кой знае какво значение. Християнка съм от 15 години, но не съм постигнала много. Не мога да посоча човек, на когото да съм повлияла.

– Говориш глупости, – беше реагирала веднага приятелката ѝ. – Кой носи храна на нуждаещите се всяка седмица? Ами брошурите, които раздаваш на различни хора?

– Но това не са толкова важни неща, – бе отвърнала Калина. – Това е съвсем малко и нищожно ….

Болеше я за дъщеря ѝ, която се бе отклонила от вярата. Когато беше малка я водеше на църква, но после се събра с лоши приятели и отхвърли Бога. Съпругът ѝ отдаден на бизнеса, също се бе отклонил от Бога.

Тя не можеше да им въздейства, а сега навярно умираше.

„Господи, не искам дъщеря ми и съпругът ми да погинат, – зашепна тихо Калина.- Ако се решил да ме прибереш, помогни им да се върнат отново при теб …“

Тя отново загуби съзнание. Край нея тичаха хора в бели престилки и се опитваха да я върнат към живота ……

Виктор спря и се вгледа в следобедния пейзаж. Съсредоточи върху дишането си и проясни съзнанието си. Опита се да овладее емоциите си, но без особен успех.

Току-що бе преживял период, в който губеше разсъдъка си и действаше, воден единствено от чувствата си. Беше загубил контрол върху действията си. Съзнанието му се бе изолирало от реалността. Тези белязани с насилие мигове тревожно зачестяваха и продължаваха все по-дълго.

Те започнаха по време на мисията му в Афганистан. Тогава продължаваха само за част от секундата и се случваха на два-три месеца.

Той смяташе, че това му състояние се дължи на стреса от участието му в тази гадна война. В края на войната той губеше паметта си по цели дни. Понякога идваше в съзнание, но се намираше в други части на страната, без да знае как и защо се е озовал там. Пристъпите спряха, когато войната свърши.

Спомените за тези случаи избледняха. Но изведнъж се появиха отново. Безполезността на кариерата му стана очевидна, когато любимата му родина изчезна под вълните на новите промени. Краткотрайните загуби на паметта започнаха отново. Времетраенето и честотата им се увеличаваха непрекъснато.

По време на сляпата ярост на Виктор умираха хора. През последния месец се бе събудил от поредния епизод и бе видял, че четирима от подчинените му са загинали от неговата ръка.

Бяха наредени около масата за конференции и гърлата им бяха прерязани. Виктор не си спомняше да ги е убил. Нямаше представа как е успял да сломи съпротивата им, докато ги е ликвидирал. Четиримата бяха едри и яки мъже.

Съзнавайки, че току-що се е върнал от скритото насилие в съзнанието си, той се обърна, за да види дали неудържимата му ярост не е станала причина за още една смърт.

Гостът му бе слаб, млад учен в черни джинси и риза без вратовръзка. Теодор се бе втренчил във Виктор през дебелите стъкла на очилата си. В замъглените му очи се четеше недоумение и изненада от случилото се, на което току-що бе станал свидетел.

Виктор се зарадва, че вижда жив младия човек пред себе си.
Той застана пред младия мъж и заплашително скръсти мускулестите си ръце пред гърдите си. Гласът му беше спокоен и еднообразен, а бурните му чувства бяха временно овладени зад невъзмутимата му фасада.

– Поради некомпетентността на някои хора, задачата ти току-що стана много по-трудна.

Теодор не каза нищо. Седеше на ръба на креслото доста уплашен.

– Обади се моят човек – Виктор кимна по посока на строшения телефон. – Направени са два неуспешни опита да се спре неприятелят. Очаква се от другата страна да предприемат някакъв ход. Познавам ги много добре и знам, че единственият шанс срещу тях, е да избързаме с крайния срок. Трябва да си готов до 36 часа, в противен случай трябва да зарежем проекта.

– Не! – Гневът в гласа на Теодор изпъна хилавото му тяло.

Тесните му рамене се повдигнаха, той стана и неспокойно закрачи из стаята.

– Да или не, – засмя се злобно Виктор, – зависи от ситуацията и ответната реакция на тези отсреща.

Въпреки пристъпите и това, че не можеше да контролира съзнанието си, Виктор бе решил да унищожи веднъж и завинаги тези, които му бяха причинили това болезнено състояние и искаха да го унищожат.

В залата беше мрачно. Светеха само няколко лампи, които пропускаха оскъдна светлина. Бяха го хванали преди два часа. Вързаха му ръцете и очите и  с кола го бяха докарали до тук.

Орлин беше спокоен въпреки усещащото се напрежение в пазачите му.

Изведнъж голямата желязна врата пред него се отвори и влезе някаква дребна фигура. Вероятно бе една от ръководителките на организацията, която преследваха.

Тя застана на няколко крачки пред него. Слабата лампа отстрани освети  лицето ѝ. На устните ѝ се появи жестока усмивка.

– Името ми е Гуай Лу – каза тя с глас лишен от емоция. – Очаквах тази среща с нетърпение.

– Не мога да кажа същото, – отвърна Орлин. – Може би ще ми обясните защо съм тук.

– Искам да ми кажете къде се намира доктор Кирков – заяви тя.

Орлин сви рамене.

– Той е защитен от правителството. Не мога да ви кажа къде го държат…. Някой се е опитвал да го убие.

– Наистина ли? – ехидна усмивка пропълзя по устните ѝ. – Кой би искал да причини нещо лошо на гениалния доктор?

– Същите, които отвлякоха хората, разработващи ваксина от отровата на една мекотело.

Жената го изпепели с поглед. Лицето ѝ почервеня от гняв.

– Това, което не знаете е, – каза тя, – че наша фармацевтична компания правеше експерименти с ваксината  върху нашумялата преди 5-6 години болест. Тя бе предназначена за световния пазар, но по невнимание създаде по-опасния и адаптивен щам. Искахме да го унищожим, но някои по-умните глави между нас надделяха.

– Защо умните ви глави не са попречили на вируса да се разпространи?

– Стана случайно. Щяхме да изчакаме, докато разработим антидот, преди да го пуснем. Разберете, вирусът е част от нашия мащабен план за дестабилизиране на правителството. Предишната епидемията почти свали лидерите от власт. Помислете само, как щеше да реагира обществото на тяхната безпомощност, да се справят с още по-смъртоносен вирус. Тогава нашата организация щеше да се намеси и да спаси хората. В замяна, ние ще се сдобием с власт и богатство. Можем дори да заемем мястото  и на правителство.

– Знаете ли, че до няколко дни вирусът ще достигне до по-големите градове?

– Беше въпрос на време. Знаехме, че каквото и да предприеме правителството, нищо няма да помогне. Колкото повече хора, толкова „по-весело“ ще стане положението.

– Готови сте да унищожите хиляди хора, за да създадете неприятности на правителството? – попита изненадан Орлин.

. – Какво ако убием няколкостотин, а дори и няколко милиона? Ние сме много. Една епидемия би била по-ефикасно средство за контрол на населението.
– Няма да можете да удържите вируса, дори и с ваксината, която разработвате в лабораторията си. Той ще се разпространи прекалено бързо. До седмица ще бъде навсякъде.

– Смъртта на милиони души ще бъде най-убедителната причина хората да си купят нашата ваксина, – засмя се тя. – Търсенето определя предлагането.

– Трябва да сте побъркани, щом мислите така. Няма да ви се размине всичко това безнаказано.

– Нашите лидери са ненормални. И предишни правителства са се опитвали да разрушат организацията ни, но са си платили скъпо за това. Били сме тук много преди днешните така наречени водачи на народа. Няма да позволим да бъдем изхвърлени на боклука.

Чу се силен трясък. Блесна ослепителна светлина и Орлин загуби съзнание. Но дори в последните минути бе спокоен. Неговият екип идваше на помощ, за да спре тези психопати.