Къщата, в която Господ толкова често бе гостувал, бе потопена в дълбока скръб.

Един приятел на Христос, Лазар, бе умрял. Той бе погребан от четири дни.

А божественият Приятел и Учител, който би могъл да предотврати скръбта или поне да я смекчи с добрата Си утеха, не бързаше да посети потъналите в мъка и сълзи Марта и Мария.

Мнозина се бяха събрали в къщата, за да изразят съчувствие към двете сестри.

Исус дойде с учениците си, а Марта побърза да сподели скръбта си и да Му изкаже скритата си надежда:

– Господи, ако Ти беше тук, брат ми нямаше да умре.

Очите ѝ се напълниха със сълзи. Другите също съчувствено плачеха. И Исус се разплака.

Защо плачеше Той?

За Неговото красиво творение – човека, поради неговото падение, немощ, грях и безславна смърт.

Той страдаше заради страшната съдба на един паднал човек, отчужден от Бога, обречен на поквара и вечни страдания.

Господ плачеше заради неверието и неблагодарността на толкова скъпия за Него народ.

Той възкреси човек, а те се стремяха да Го убият. Готов бе да им даде всичко, дори живота Си не пощади, но те упорито закоравяваха сърцата си и не искаха да приемат Неговата изкупителна жертва.

Хулеха кръста, покриваха възкресението с лъжа …. затова Той плачеше.

В тихата Витания се изливаха сълзи… Не може ли да ги предотврати, да излекува Лазар, преди да умре?

Можеше, но искаше да научи приятелите си на търпение, а след това да им даде неочаквана, непрестанна радост.

„Вечер може да влезе плач да пренощува, а на сутринта иде радост“.

Трифон попита баща си:

– Ако главната ни целта е любов, тогава няма ли да искаме да знаем какво представлява тя и как можем да я придобием?

– За истинската любов ли става въпрос? – поиска да уточни бащата.

Трифон само кимна с глава.

– Бог е любов, – започна да обяснява бащата. – И ние трябва да Го обичаме. Освен това Той по благодат е излял любовта Си в сърцата ни, след като сме приели Христос за Спасител.

– Как да разпозная истинската любов? – продължи с въпросите си Трифон.

– Ако Бог е любов, Той е нашият пример, стандарт и източник на любов, – дообясни бащата.

– Има ли нещо, което би попречило да се наслаждавам на тази любов, да живея в нея и да я раздавам на другите? – смръщи вежди Трифон.

– О, има, – възкликна бащата. – Врагът ни няма да допусне толкова лесно да се потопим в нея, защото тя е сериозно предизвикателство за него. Неверието, болката, предателството, недоверието, апатията, кариерата, славата, страхът, провалът, …. врагът е изобретателен в пречките, но не е вездесъщ като Бога.

– В момента нямам нещо, което да ми пречи? – Трифон повдигна рамене.

– Това е добре, но ако чувстваш, че ни си толкова близо до Бога, колкото би искал, по-добре поискай да се доближиш повече до Него, Той с радост ще ти помогне, ако няма причина за това, – посъветва го баща му. – Ако е налице такава, не се колебай, поискай да узнаеш, каква е и как можеш да я премахнеш.

Здрачът отстъпваше мястото си на мрака.

Веселин слизаше в подножието на хълма.

Погледът му бе привлечен от появата на една светлинка, после на втора и т.н.

Мракът оживя.

Сякаш невидима ръка запалваше една след друга тези светлинки.

Веселин се развълнува от видяното и това го наведе на размисъл.

– И аз бих искал така, – възкликна той, – животът ми да бъде прекаран в запалване на души, една след друга, със свещения пламък на вечния живот. Важното е, да остане, доколкото е възможно, незабелязан, за да се изяви и прослави Той.

Когато правим нещо, обикновено искаме да ни забележат, но когато сме готови да отклоним фокуса от себе си, другите ще видят нашите добри дела и ще прославят нашия Отец на небесата.

Каква огромна привилегия е, че животът ни е пропит със себеотдаващата природа на Христовата любов и благодат, така че другите да могат да бъдат привлечени от Него чрез нас.

Нека носим Христовото присъствие на всеки, когото срещнем. Нежно да разсейваме всяка тъмнина на страх или неверие, като осветяваме с Неговата светлина живота им.

Бе празник, а Петър и Слави се бяха събрали, за да се видят и си поговорят.

– Ние сме уверени в някой факти въз основа на определени доказателства, – наблегна съвсем сериозно Петър.

– Така е, – съгласи се Слави. – Например астрофизиците приемат теорията за „големия взрив“ въз основа на данните, събрани от науката за Вселената, а историците смятат, че Петър I е воювал с Карл XII на базата на свидетелства, оставени от съвременниците им.

– Виж, – поклати глава Петър, – Бог ни дава достатъчно основания да вярваме в Него, както в творението, така и в свидетелството за възкресението на Христос. Защо толкова много хора не са убедени от тези свидетелства?

– Знаеш, че дълго време бях атеист, – подчерта Слави. – За мен нямаше достатъчно доказателства, които да ме убедят в съществуването на Бог, Христос и т.н.

– Добре, – усмихна се Петър, – ако наблюдаваш някое друго събитие, различно от Възкресението на Христос или изливането на Духа на Педесетница в историята, не би се усъмнил нито за миг в него нали?

– Разбира се, – съгласи се Слави, – но никое друго събитие не изисква от мен да променя целия си живот.

– Ето това е, – плесна с ръце Петър. – Проблема с неверието е по-скоро свързан с волята, отколкото с интелекта. Хората често не вярват в това, което не ги устройва.

– Ако наблюдаваш, който и да е дебат, ще забележиш, че участващите в него отказват да приемат факти, които биха могли да застрашат тяхната политическа или национална вярност.

– Забележи, – повдигна показалеца на дясната си ръка Петър нагоре, – Евангелието изисква не само промяна на някои от нашите зависимости, то изисква пълно преосмисляне на целия ни живот.

– Нашата беда е, че ние самите искаме да бъдем царе в живота си, – въздъхна дълбоко Слави, – а когато дойде истинският Цар, на когото трябва да принадлежим, ние никак не се радваме на това.

– Напълно съм съгласен, – почеса се по главата Петър, – грехът не е просто отделни лоши дела, а яростен и горчив бунт, винаги готов да избухне към Бог и ближния….

– Ние не искаме той да царува над нас, – прекъсна го Слави, продължавайки мисълта си.

– Светият Дух изцелява сърцето ни и ни дава възможност да приемем истината, а грехът ни прави непокорни и недоверчиви. Нашият Утешител изгражда в нас способността да се подчиняваме и да се доверяваме на Христос. Волята ни, поробена от греха, придобива свобода, когато се обърнем към Бога.

Слави попадна под влиянието на силната емоция обхванала Петър, се усмихваше и спонтанно размахваше ръце в знак на съгласие.

А Петър още по-настървено излагаше мислите си:

– Под влиянието на греха ние не се доверяваме на Божията милост, на Неговото желание и способност да ни спаси. Светият Дух ни вдъхновява със твърда увереност в Божията любов. Защото не получихме духа на робството, за да живеем отново в страх, но приехме Духа на осиновението, чрез който ние викаме: „Авва, Отче!“ Същият този Дух свидетелства с нашия дух, че ние сме Божи деца.

Очите на двамата горяха, а лицата им сияеха от радост.

Данаил бе добър художник. Неговите картини сякаш говореха на сърцата на хората. Изобличаваха ги и им придаваха желание, да се поправят.

Художникът нито веднъж не се усъмни, че дарбата му е дадена от Бога и то за да прославя Него, Създателят на всичко видимо и невидимо.

Един ден при Данаил дойдоха двама мъже и поръчаха картина:

– ….. На нея символично бихме искали да бъде изобразена вярата, – поясни един от двамата.

На Данаил това му се стори непосилно:

– Как да изобразя вярата? – питаше се той.

Но …. бе дадена поръчка и тя трябваше да се изпълни.

Той хвана четката и първото, което се появи на платното бе непреклонна човешка фигура, чието лице бе обърнато към небето.

В очите на изобразеният мъж се четеше несломим стремеж. А цялата фигура бе обхваната в огнено сияние.

Грандиозно изображение.

Но … между гънките на дрехата се забелязваше черна резка. Ако се вгледаше човек по-внимателно в нея, тя му заприличваше на змия.

Двамата мъже дойдоха отново. Огледаха картината внимателно. Единият забеляза черната резка и каза:

– Картината е чудесна, но какво е това тук?

– То съвсем не съответства на истинността на картината, – добави другия.

– О, това ли ….., – издайническа червенина обагри лицето на художника. – Това е опашката на неверието.