Двамата приятели отново се бяха събрали, да обсъждат и да споделят мислите си по един или друг въпрос. Днес на дневен ред бе ангажираността.

Марко наперено заяви:

– Ако не разбираме Божието дело в нашето творение, тогава нямаме истински смисъл в човешкото си съществуване.

– Ако нямаме истински Създател, – ухили се Митко, – ние сме някаква космическа случайност, дошла от нищото, отивайки за никъде.

– Все едно сме никой, без крайна отговорност или вечна ценност, – повдигна се на пръсти Марко.

– Е, това е депресиращо, – сбърчи нос Митко. – Хубаво е, че не е истина.

– Може да намерим временно удовлетворение в нещата и хората, но постоянно, дълбоко и пълно такова се намира само в правилната връзка с Бога, за Когото сме създадени, – добави Марко.

– Забележи, – отбеляза Митко, – не само нашето същество е създадено за Бога, но и делата ни са за Него. Ти и аз сме създадени, за да се посветим в служение на Господа.

– Това е така, – съгласи се Марко. – Например, Едемската градина не беше само място, където човек да живее, но и да служи.

Крум бе решил да се ожениш. Той смяташе:

– Намерил съм правилния човек, но защо Бог каза, че това не е моята съпруга?

Крум много харесваше това момиче, затова дълго се бори, но нямаше смисъл.

Един ден Бог му откри истинската съпруга.

– В началото не се чувствах влюбен в нея, – призна Крум, – но ще се подчиня.

Минаха години.

Един ден го попитаха:

– Какво мислиш за съпругата си?

Питащият знаеше, че Крум не бе влюбен в нея, когато се ожениха.

– Тя е прекрасна жена. Точно за мен. Когато се подчиних на Бога и се ожених за нея, намерих мир, цел и партньорство, които ме съпътстват и до сега.

Послушанието може да не е романтично, логично или лесно, но донася благодат.

Това, което Бог избира за теб, ще надживее, избраното, което смяташ, че е правилното.

Възможно е Господ да те призовава да се откажеш от нещо. Това може да бъде мечта, връзка или план.

Но помни едно, Неговото „не“ не те отхвърля, а те насочва към това, което отговаря на живота ти.

Теодор много се забави. Вън бе тъмно и студено, а него го нямаше.

Мина 12 часа, жена му сериозно се притесни.

Към един часа Теодор се прибра и кратко обясни:

– Откраднаха ми колата. Лягам си.

Жена му го гледаше изумена:

– Как можеш да бъдеш толкова спокоен? Наистина ли ти няма колата?

– Какво друго мога да направя? Паниката няма да промени нищо. Утре ще се оправям.

Теодор смяташе, че няма смисъл да се тревожи.

Той се надяваше, че полицията ще намери изчезналата му кола.

И това наистина стана.

Без значение с какво се сблъскваме днес, можем да се доверим на Бога. Той държи нашето бъдеще в Своите могъщи ръце.

Е, тогава можем спокойно да спим.

Когато се събудеше сутрин Кремена изпиваше първата си чаша кафе. Чувстваше се невероятно.

В десет сутринта изпиваше втората чаша кафе. Този път имаше известно оживление, но не толкова, колкото преди.

Следобед, когато децата си лягаха да подремнат, тя изпиваше третата си чаша кафе, но този път нямаше оживление.

– Какво става? – питаше се Кремена. – Нима тялото ми свикна с кафето? Всяка чаша кафе доставя все по-малко и по-малко всеки път.

Кремена се замисли и стигна до следния извод:

– Същото е и с щастието. Всичко, което ни дава оживление от щастие, става все по-малко и по-малко следващия път. Може да е нова кола, нов тоалет или нов приятел. Каквото и да е, свикнали сме с него. Ето защо това, от което се нуждаем, не е щастие, а цел.

Тя въздъхна дълбоко:

– Ще бъдем удовлетворени само ако знаем защо сме тук на тази земя.

За да знаем защо сме тук, трябва да познаваме Бога, който ни е поставил на земята. И това е смисълът на предназначението. То никога не изчезва.

Доктор Маринов караше по магистралата. Този ден му се стори прекалено дълъг, а той искаше час по-скоро да се прибере в къщи.

Беше горещо. Докторът бе уморен. Много колите бяха спрели. Имаше задръстване.

– Не искам да стоя на едно място, – мърмореше Маринов. – Не обичам да чакам. Като тръгна на някъде, където искам да бъда, ми трябва цяла вечност, за да стигна до там.

За да не чака Маринов сменяше лентите, заобикаляше по обиколни пътища, но чак след няколко неуспешни опита да се промъкне в задръстването се запита:

– Защо е това забавяне? Може Бог нарочно ме кара да чакам.

В мислите си Маринов се върна назад.

Имаше нов пациент точно преди края на смяната, което го забави с тридесет минути.

Точно по-това време се бе случил сериозен инцидент на главния път, бяха се блъснали няколко коли.

– Ами ако бях по това време на магистралата, – плесна се по челото Маринов. – Бързам, но нямам представа какво правя.

Чакането има смисъл.

Бог ви спира, за да ви подготви, запази или да ви научи на ценен урок.

За това бъдете търпеливи. Божието време е точно и най-добро.

Докато чакате, викайте към Господа за яснота, сила и устояване.