До късно през нощта Мартин не можа да заспи. Въртеше се неспкойно в кревата и премисляше всичко. Спомняше си откъслечни реплики, отделни лица, начин на реагиране на един или друг в различни ситуации и всичко това не му даваше покой.

В главата му отекваха въпроси и предупреждения. Сякаш двама невидими човека се бореха в него. Картината изглеждаше така.

– Горе главата, ние сме с теб, дори и да не те разберат.

– Не за първи път ти се случва да се бориш за правото си.

– Това си е истинско унижение, да искаш нещо, което не ти дават, под благовидния предлог, че не ти се полага, въпреки че истината е на твоя страна.

– Истината се нуждае не от молитва, а от брадва.

Предупрежденията също напираха в главата му и не му оставяха много време за размисъл.

– Откажи се, ще те смачкат. Истината винаги е в ръцете на силния.

– Не позволявай да ти смачката фасона. Твоето оръжие е друго, не хаби напразно силите си.

– На кого ще се оплачеш? Всеки гледа себе си. В създалата се ситуация ще те очернят целия. Ще намерят хора, които да те предадат и доказателства, за които не си и предполагал….

Това боричкане на мислите изтощаваше Мартин. Когато едните надделяваха над другите, настъпваше ледена тишина, но нещо вътре в него проплакваше, като малко дете.

– Не позволявай да бъда погубена….

Това беше гласът на истината. Той кънтеше, блъскаше и буташе. И най-закоравялото сърце не можеше да устои на този порив.

– Не ме оставяй, всичко заровено в земята загнива!

– Не, не истината е като злато и макар изровена след десетки години тя свети ….

– А до тогава, все едно не съществува. И победеният ще бъдеш ти. Това е равносилно да загубиш сражението.

– Ами ако битката е предрешена? Ще имаш ли време и сили да се изправиш за нова такава?

– За човека всяка битка има значение. Всяка от тях е решаваща. Така човек се движи напред.

– А рискът? Човек не живее сам на този свят. Нужно ли е неговото страдание да се превръща в мъка и болка за околните.

– Ами страхът? Той убива свободата.

– Освободи се от страха и действай, независимо от тежките последствията…….

Спорът продължаваше безкрайно. В главата на Мартин нещо се блъска и дращеше болезнено. Ушите му пищяха. Искаше да избяга от този хаос от мисли, но те още по-настървено го нападаха.

Едва на разсъмване Мартин успя да заспи.

Днес Васко се прибра по-рано от работа. Беше напрегнат и притеснен. Жена му Елка го посрещна на вратата и го попита:

– Какво се е случило?

Васко махна с ръка и раздразнено отговори:

– Нали ги знаеш техните безкрайни аварии. За машините няма профилактика, няма ремонт, докато спрат на цяло.

– Търси те братовчед ти Стоян, – каза Елка.

– Кога?

– Няма и час, откакто си тръгна.

– Да беше ме почакал, – свъси вежди недоволен Васко. – Какво се е случило?

– Невена го напуснала.

– И защо?

– Събрала си багажа и му казала: „Повече с теб не мога да живея“.

– А детето?

– Оставила му го е.

– Е, как няма да го остави, – плесна с ръце Васко. – Това дете го отгледа и продължава да се грижи за него  майка му.

– Напуснала го е преди една седмица, – смотолеви Елка.

– И защо до сега е мълчал?

Елка вдигна рамене:

– Надявал се е, тя да се върне. По-късно разбрал, че са ѝ дали гарсониера в новия квартал.

– Как няма да ѝ дадат, тя е такава красавица, а и знае как да се умилква.

– Е, все ние жените сме виновни за всичко.

– Много добре знаеш, – заговори спокойно Васко, – че тя ходеше и с други мъже, не беше и майка на детето си, а за домакиня изобщо не ставаше. Нямаше нищо, което да я свързва с Васко и неговия дом.

– Ти пък от къде знаеш това? – сопна се Елка.

– Не трудно да се усетят пукнатините в едно семейство. Стоян се беше превърнал в слугиня. Переше, готвеше, чистеше, даже и дрехите си шиеше сам, а майка му се грижеше за детето им, докато Невена ходи на фризьор, маникюри, педикюри, на ръцете ѝ златни пръстени и гривни, на ушите и обици с разноцветни висулки. В джоба ѝ ключ за лада. Родителите ѝ дават доста пари. С една дума, има си всичко, за какво ѝ е семейство и допълнителни грижи.

– Дразниш се, защото е еманципирана жена, – усмихна се предизвикателно Елка.

– Нямах предвид това, – реагира остро Васко.

– Щом има възможност, защо да не е хубава и привлекателана…..

– За чуждите мъже, нали?! – прекъсна я Васко.

– А защо не за своя? Кой бяга от красивото?

– Знаеш, че при нея нещата не стоят така. За Невена 500 лева са нищо. С лекота харчи пари наляво и надясно. Такава жена не може да бъде добра майка, нито истинска съпруга. Тя е глезла. Създава си други връзки. Има други амбиции и желания, които я отдалечават от семейството.

– Не вярвам да е толкова коравосърдечна, нали има дете, – каза Елка.

– Помисли добре, – каза по-кротко Васко. – По цял ден я няма у дома, друг гледа детето ѝ. Не го вижда седмици наред, не чува гласа му, не я боли, когато то заплаче. Не го гали, не го целува. Истинската майката дори, когато бие детето си, го прави от обич. Ето тези връзки, които държат родители и деца в едно, не са създадени. Възможносттите, която Стоян е дал на Невена, ѝ е помогнал да се откъсне от семейството и тя си е създала самостоятелен живот извън него.

 

Този ден беше необяснимо напрегнат. Група мъже бяха събрани в дома на Димитър.

Никой от мъжете не знаеше защо е повикан и се страхуваще да не е някаква клопка. Всеки от тях от години се занимаваше с някакъв вид търговия.

Димитър ги покани първо на трапезата отрупана с разнообразна храна и питиета. Когата привършиха гощавката Симеон не се стърпя и каза:

– Димитре, сега ни кажи за какво си ни събрал.

Останалите закимаха глави в знак на съгласие с думите на Симеон.

Димитър не бързаше да обяви повода за събирането, но тъй като видя, че останалите бяха нетърпеливи, каза:

– В последно време нашата дейност, започната от нашите деди, предадена от бащите ни, ни направи едни от най-търсените търговци, не само в района, но и зад пределите на страната. Но нещата започнаха да се променат и то не в наша полза.

– Тази година не беше добра за всички ни, – призна Михаил. – Признавам, че и моя бизнес пострада, но не виждам смисъл да обсъждаме това и без това нищо не можем да направим.

– Напротив, – каза Димитър. – Ако работим заедно, можем да променим нещата. Причина за падането на доходите ни се дължи на няколкото мирни договори, които подписа страната ни с някои държави. Нашата търговия печели от войни, размирици, бунтове, атентати, …., а не от мира.

– И какво предлагаш? – намеси се Георги. – Да сложим край на мира?

– Да, – каза Димитър, – точно това предлагам.

– Но това е абсурдно, – възкликна Гено.

Всички останали изглеждаха стреснати и изненадани.

– Войната и воените действия са ни нужни, Георги, – каза спокойно Димитър. – Те са ни необходими, за да оцелеем.

Георги беше готов да оспори това твърдение, но Слави се намеси;

– Почакай , Гоче, остави го да каже каквото е решил да казва. Може би има някаква добра идея, за да се измъкнем от кризата.

– И преди е имало периоди, – започна Димитър, – когато такива мирни договори са предизвикали застой на пазарите,  на които търгуваме. Но тази година мисля, че ще се съгласите с мен, беше особено лоша. В последно време загубихме доста канали.

– Вярно е, – прекъсна го Горан, – след подписването на последния мирен договор, конкуренцията между нас и по-младите съпернически фирми започна да става още по-жестока.

– Моя бизнес пострада най-много след него, – каза Явор, – много повече от вашите.

– Е, все някак ще можем да съживим работата си, – полугласно се обади Станой.

Димитър изгледа всички присъстващи и каза:

– Искате ли жените ви да просят хляб на улицата? Желаете ли вашите скъпоцености и къщите ви да бъдат продадени? Погледнете внимателно какво става пред очите ви. Има вече някои, които са загубили всичко.

– Това е отвратително, Димитре, – каза Радко и се намръщи. – Естествено, че никой от нас не го иска.

– Ако не направим нещо, това и нас ще ни сполети, – натърти Димитър. – Няма нужда да седим тук и да чакаме унищожението си, като от ден на ден ставаме все по-бедни.

– Трябва да направим нещо, преди да изгубим всичко, – плесна с ръце Симо.

– Не разбирам, Димитре, – каза Явор, – как планираш да се нарушат тези мирни споразумения?!

– Има разделения и боричкания за власт във върхушката на повечето страни, – каза Димитър. Нека използваме момента и да започнем широкомащабно настъпление.

– И какво точно предлагаш, за да стигнат нещата до война? – попита Станой.

– Достатъчно е малко пламъче на недоволство само, – подчерта Димитър. – Например, за възвръщане на стари територии, които са били завзети през по-късни години.

– Ако започнем така задкулисно война, има ли надежда, че ще я завършим? – възрази Атанас.

– В крайна сметка няма значение кой ще победи и в единият, и в другия случай печалбите ни ще се увеличат, – засмя се Димитър.

– Но какво точно трябва да се направи? – попита Горан.

Димитър се засмя.  Беше успял да ги заинтригува. Това личеше по лицата и гласовете им. От тук нататък беше лесно. Всеки щеше да поеме своята част и те отново щяха да печелят за сметка на смутове и военни стълкновения.

Ник Оферман е изненадващо подобен на своя най-известен герой от сериала „Паркове и зони за почивка“ в живота си.

Както и Рон Суонсън, Оферман с голямо уважение се отнася към умението за правене на столове, както и всичко онова, което човек може сам да направи със собствените си ръце.

За разлика от необщителния Рон Суонсън, Ник охотно общува с поклониците си.

Дори е публикувал книга за тези, които търсят своя път в живота със заглавие „Управление на собствено кану: Принципи на сладкия живот на един човек“.

Един млад човек отишъл при Сократ, за да се обучава на красноречие. В разговор с великия философ, той говорил толкова много, че Сократ удвоил цената на обучението му.

– Защо трябва да плащам два пъти повече? – попитал младежът.

– Защото, – отговорил Сократ, – трябва да те обуча на две неща. Първо, как да си държиш езика зад зъбите и второ, как да говориш.

Не само този млад мъж, но и много хора вредат с езика си. Много говорят и много казват, но то е едно и също, многократно повторено. Понякога две три думи са напълно достатъчни, вместо да изговориш хиляди.

Човек се учи да говори до три години, но до края на живота си не може да свикне да мълчи. Многословието е загуба на ценно време, загуба на енергия, то не принася никаква полза.

Внимателните към себе си християни наричат всичките чувства прозорци на душата. Ако те са отворени, ще изчезне цялата вътрешна топлота. Най-големият отвор, подобен на голяма врата е езикът, който говори на воля, колкото си иска.

Многословието кара душата, да не вижда гледайки, да не чува слушайки, да не усеща докосвайки. Многото бърборене е тясно свързано с гордостта, наглостта и произвола. То е подобно на буря разрушаваща вътрешния ред, оставяща след себе си надменост и заслепение.

Как да се справим с многословието?

По-добре е да замълчим, отколкото да говорим. При мълчание умът се съсредоточава, а при безкрайното бърборене се разсейва. Невъзможно е да живееш по духа и да бъдеш бъбривец.

Давай повече почивка на езика, отколкото на ръцете си.