Нешо и Гого бяха неразделни приятели. Учеха заедно до 8 клас, но след това пътищата им се разделиха. Нешо отиде в големия град да учи за механик, а Гого остана в малкото им селище, където имаше селскостопанско училище.

Двамата приятели не можаха да се срещнат по време на ваканциите, но лятото им предостави тази възможност.

При срещата Гого усети голяма промяна в приятеля си.

– Нешо, какво е станало с теб, не мога да те позная?

– Срещнах Исус и той стана най-добрият ми приятел, – отговори Нешо.

– Да не си станал като ония, откачените, как им казваха …..а евангелисти? – Погледна го изпитателно Гого.

– Да вярваш в Исус Христос няма нищо откачено, – каза съвсем сериозно Нешо.

– Да бе, – засмя се презрително Гого, – вашият Бог бил заченат с непорочно зачатие. Иди  ги разправяй тия на някой друг. Кой знае майка му с кого е хойкала, а после ха-ха-ха ….. непорочно.

– Чакай, че и днес става това, – реагира бързо Нешо.

– Глупости! Че кой днес зачева непорочно?

– А тези, които забеменяват ин витро?

– Но това е нова технология, а това с твоя Христос е станало преди 2000 години.

– Искаш да кажеш, че Този, Който е създал всичко, не е познавал така наречената „технология“ преди 2000 години?

Гого се посмути малко, но отново нападна:

– Ами вашата Библия, която постоянно четете, не е написана от Бог, а от 66 човека.

– Първо не са 66, защото някои от книгите са написани само от един човек. Освен това те са говорили това, което са видели и чули от Бога.

– А нима това е Божие Слово тогава?

– Виж, – вече по-спокойно каза Нешо, – ако аз ти разкажа нещо и ти излезеш на улицата да го предадеш на другите, точно моите думи ли ще повториш?

– Смисълът ще е същия, – каза Гого и затихна.

Той започна да мисли упорито, за да намери още аргументи против Бог и християнството.

Изведнъж вдигна победоносно глава и тържествуващо каза:

– Къде е твоя Бог покажи ми го?

– Огледай се наоколо и виж колко точно и съвършенно е създадено всяко растение, животно, дори самият човек…..

– Да, да чувал съм такива приказки за Твореца, – прекъсна го бързо Гого, – покажи ми го така наяве. Искам да го чуя.

– Ти не можеш да чуеш Бога, защото умът ѝ е запълнен със хиляди други неща, които те разсейват. За да доближиш до Бога, трябва да останеш насаме с Него и да си спокоен.

– Това означава да седя и да мълча така ли? – намръщи се Гого.

– „Господ дава мъдрост, из устата Му излизат знание и разум“. Ако иска наистина да се срещнеш със Него кажи Му: „Господи искам да те чуя. Искам да се доближа до Теб и да те позная по-добре“.

Гого гледаше приятеля втрещено. Той нямаше желание повече да спори с Нешо. Наведе глава и прошепна:

– Бих искал да помисля върху това. Нещата са много по-сериозни, отколкото си мислех.

Двамата дълго вървяха мълчаливо. През това време Нешо викаше в ум си към Бога:

„Боже, помогни Му. Нека познае Истината и Тя да го освободи….“

Двамата скоро се разделиха и всеки тръгна към дома си. Но в сърцето на Гого нещо се бе променило…..

Тази зима беше небивала досега. Тя не приличаше на никоя друга до момента. Студът бе сковал всичко. 27 градуса под нулата.

Хората се разтревожиха и завайкаха:

– Дано не се случи най-лошото! Ами ако замръзнат нивите?!

Капчуците закапаха едва през март и потекоха потоци води. Всичко се съживи. Дебелият слой сняг бе запазил посивите и хората си отдъхнаха от наслоилото се напрежение.

В началото на април зимата отново се върна с нова сила. Заваля сняг и радостта помръкна. Неочакваната промяна на времето разтревожи хората отново. Освен снега забушуваха и незапомнени бури.

Но когато снегът се стопи отново, хората станаха свидетели на чудо. Нивите им не бяха толкова много пострадали.

Людете се усмихнаха и си казаха:

– Бог дал, Бог взел. Каквото за другите, това и за нас!

Но де такъв късмет особено за сиромасите?

След студената и продължителна зима настана суша. Нивите не измръзнаха, но не можаха да израснат и да налеят добър клас. Как щеше да се жъне?

Но това не беше края.

Един ден тресна гръм. Голям тежък облак започна да се издига над къра. Над земята притъмня. От запад се появи огромна сиво-черна маса облаци.

Вятърът завъртя в игрив танц прахоляк, тръни и каквото намери. Гръмотевиците затрещяха бързо една след друга като картечница Те разтърсиха земята със страшната си сила. Ослепителни светкавици раздраха небето. Слънцето се уплаши и се скри зад облаците.

Разтърсващ гръм разкъса облаците. Падна мълния. Рукна пороен дъжд.

– Слава Богу, – благославяше дядо Петър, който бе коленичил на прага с високо вдигнати ръце нагоре.

Колко много значеше този дъжд за жадната земя.

Изведнъж се изви силен вятър. Клоните на дърветата започнаха да се превиват до земята. От пръстта започнаха да отскачат големи ледени топчета.

Потекоха мътни води по улиците. Дворовете побеляха от града. След това отново плисна проливен дъжд, който постепенно премина в тиха, напоителна влага. Захладня. Въздухът се освежи.

Листата на растенията бяха разкъсани и разхвърляни по земята като ненужни. Недораслите жита бяха смазани.

Хората се отчаяха. Безизходицата закрещя в сърцата им:

– От къде ще се намери брашно за хляб и храна за добитъка?!

Слънцето бе разбутало облаците, а лек ветрец ги оттласкваше на север. Небето облече синята си дреха и на земята се разля топлина.

Стамен се чувстваше сам и самотен. Обстоятелствата го бяха запратили в малко населен район. Повечето възрастни хора се застояваха по пейките, а млади хора почти не е виждаха.

Празни домове с порутени врати и прозорци, напомняха, че техните обитатели отдавна са измрели, а потомците им са се пръснали в по-големите градове или чужбина.

Стамен седеше под стария орех и гледаше цигани с каруци, които трополяха и огласяха улиците на притихналото селище.

Спомените го върнаха назад и той отново „чу“ гласа на дядо си, който бе преминал преди няколко години при Господа:

– Ако твоето място е незабележимо и изолирано, не спори, не се оплаквай. Бог те е изпратил не случайно там. Не се опитвай да се отървеш от волята Му. Спомни си Йона, който искаше да избяга от призванието си.

– Прав е дядо, – усмихна се Стамен. – Полипите, които изграждат кораловите рифове, работят под водата и изобщо не мислят, че те поставят основите на нов остров, на който след време ще се появят растения и животни.

Стамен надигна глава и се загледа в разнообразните нюанси на настъпилата пролет.

– В духовната област Бог също се нуждае от подобни полипи, – продължи разсъжденията си Стамен, – работещи далече от човешките очи, но подържани от силата на Светия Дух, се намират под взора на Небето.

Неговият приятел Добромир казваше:

– Спокойно можем да напуснем многолюдните събрания, вдъхновяващият връх Тавор, благословеното общуване с „праведниците“ и да се върнете към нашата обвит в полумрак Емаус.

– Колко застрашаващо и непривично изглежда служението ми тук, – промълви Стамен. – Нужно е да осъзная, че моето отделено място на Божията нива, не е предназначено ежедневен живот, а да доведе до покоряване на близката земя за Господа и то с пълна победа.

Листата на дърветата зашумяха и зашепнаха:

– Ще дойде ден, когато Исус ще раздава награди. И Той няма да направи грешка, макар за много хора да изглежда изненадващо, че някои са заслужили такива награди, въпреки че те не са чували за подвизите им.

Очите на Стамат засияха, обезкуражението отстъпи място на една нова надежда, която осмисляше пребиваването му на това тихо и закътано място.

Облаците изсипаха тежкия си товар на земята. Градините и полята обилно се напоиха с влага.

На някои места едри заледени топчета опустошиха трудът на много люде. Воплите им за изгубения урожай, не оставаха равнодушно нито едно човешко сърце.

Дядо Таньо се радваше на изобилието от влага. Неговият взор докосваше всяко стръкче в градината, което изобилно напоено, протягайки се нагоре към слънцето, оформяше първия си плод.

Тодор вървеше редом с дядо си и непрекъснато сочеше с ръка:

– Дядо, виж колко е мъничко, а вече е образувало такава малка краставичка!

Двамата, дядо и внук, се наслаждаваха на плодородието, което бе загатваше от всяко освежено от дъжда растение.

– Тодоре, погледни как изобилно се изля този дъжд, също като Святия Дух на Педесетница – празник, който ще честваме утре.

– Вярно, бях забравил, – смути се момчето.

Изведнъж Тодор затаи дъх и бавно попита стареца:

– Дядо, а защо Святият Дух не е бил даден  преди смъртта и Възкресението на Христос?

– Първо, защото нашият грях ни разделя от Бога и той трябва да бъде изкупен, – започна да обяснява възрастният човек. – Второ, защото Святият Дух ни е даден, за да се приобщим към Разпънатия и Възкръснал Христос.

– Дядо, нали ние сме създадени от Бога, за да Го познаваме и да се веселим в него завинаги. Да бъдем едно щастливо семейство, главата на което е сам Бог.

– Да, но ние сме отпаднали от своето предназначение заради греховете си и се нуждаем от спасение. Грехът има две страни – вина и увреждания в самите нас.

– Така е, – съгласи се Теодор, – ние сме виновни за извършените грехове и беззакония, които продължаваме да извършваме. А това е отвратително в очите на Бога. Всеки от нас ще застане пред Божий съд, който непременно ще го осъди.

– Но по-лошото е, че ние сме изкривени, – поклати глава дядо Таньо, – силно е повредена истинската ни природа. Подчинени на греха, се стремим към нови беззакония, а това ни прави неспособни и нежелаещи да поправим живота си.

– Като грешници ние се нуждаем от Божията помощ за да коригираме живота си, – каза Теодор.

– Но ние не можем да общуваме с Бога, заради осъждението, тегнещо над нас поради греховете ни, – махна с ръка старецът. – За това безизходно положение, никой не ни е виновен, сами сме си го докарали.

– Бог ни спасява чрез Исус Христос. Безгрешният Божий Син умря за нашите грехове. Щом получим прошка и помирение с Бога, получаваме всичко необходимо, за да поправим живота си.

– Но има и друга причина да ни се даде Святия Дух след смъртта и Възкресението на Христос, – подхвърли  дядо Таньо.

– И каква е тя? – нетърпение искреше от очите на Теодор.

– Святият Дух е даден, за да ни доведе до Христос, да ни приобщи към новия живот с Исус и да ни помогне да пребъдваме в Него. Всичко, което Святият Дух прави, е съсредоточено върху Исус Христос.

Топъл слънчев лъч проби облаците и огря растенията, от които се очакваше да принесат „кой стократно, кой шестдесет, кой тридесет“.

Колко страшно е да чуеш диагнозата „рак“, но такава вест различно се възприема от хората. Повечето отпадат физически и остават болестта бързо да ги довърши.

Но за Фанка, която имаше страхотно чувство за хумор, можа да отслаби дори силата на фаталното си заболяване. Тя бе станала легенда за нестихваща радост в своето семейство.

Усещайки края си Фанка помоли съпруга си:

– Поливай цветята ми, когато вече няма да ме има. Когато правиш това, ще си спомняш за мен.

Найден много обичаше съпругата си. С нея бяха живели близо 50 години. Как можеше да ѝ откаже, такава молба. Той знаеше, че тя много обича цветята. Целият си дом бе изпълнил с тях.

– Разбира се, Фани, зная колко ги обичаш и няма да ги лиша от влага, така ще им се радвам и ще си спомням за твоята усмивка.

Фанка си отиде.

Времето минаваше, а болката  от загубата на съпругата постепенно се притъпи. Найден с благоговение изпълняваше всеки ден последното желание на жена си. Той усърдно поливаше цветята ѝ и им се радваше:

– Колко красиви и пищни са, също като нея.

Случи се така, че Найден трябваше да се премести в нова къща.

Разбира се, той веднага реши:

– Ще взема и любимите цветя на Фани със мен.

Когато дойде денят на преместването Найден надигна една от саксиите и …. се изненада:

– Колко е лека само!

Разрови почвата в нея, попипа листата и цветовете на растението и остана много изненадан:

– Та това цвете е пластмасово?!

Той бързо разгледа и останалите „любими цветя“ на жена си. Те също бяха изкуствени.

Найден се усмихна и каза:

– Ах тая моя неуморна хитруша! За пореден път успя да ме изненада. Успяла е да се пошегува с мен дори и на смъртния си одър….