Дъждът още не бе спрял, а края на службата в църквата бе свършила и хората взеха да се изнизват един по един или на групички. По-предвидливите разтвориха чадърите си, а повечето от младежите нахлупиха качулките на якетата си.

Миро вървеше сам. Беше се замислил и не обръщаше внимание на дъждовната вода, която се изливаше върху главата му.

Настигна го Спас, нахлупи качулката му, погледна го и попита:

– Какво ти е? Да не си болен?

– Не, – махна небрежно с ръка Миро. – Просто си мислех. Виж нашият пастор, колко мъдро говори. Думите му много силно въздействат на сърцата ни.

– Бих искал да те поправя, – прекъсна го Спас, – Божият Дух действа върху нас, чрез думите на проповедника.

– Да де, съгласен съм и аз с това, – недоволно сбърчи нос Миро.

– Тогава какъв ти е проблема?

– Знаеш ли и на мен ми се иска така да говоря, а в училище ката стана едва свързвам няколко фрази, колкото да отговоря, – с болка сподели Миро.

– Хайде и ти сега, като Моисей да не започнеш да мрънкаш: „Тежкоезичен съм … не мога“, – Спас побутна приятелят си по рамото.

–  Харесва ми, когато хората се изразяват хубаво, сякаш песен се лее от устата им. Нима има нещо лошо в това и аз да го искам? – възпротиви се Миро.

– Чувал съм от по-възрастни християни, че такива хубави думи, независимо дали са в проповед или например да утешиш някой, Бог ги дава за другите, защото те имат нужда от това, но теб това не те ползва, – каза Спас.

– Как така? – озадачен попита Миро.

– Знаеш ли колко известни проповедници, евангелизатори, пророци и учители блудстват, прелюбодействат, лъжат и какво ли още не от този род, но чрез тях Бог спасява, изцерява, освобождава и снабдява нуждите на човека.

– Възможно ли е такова нещо? – Миро опули очи.

– Да, за съжаление, – наведе глава Спас. – Най- лошото е, че тези хора знаят истината, били са свидетели на Божите чудеса, но въпреки всичко се успокояват чрез мисълта: „Щом Бог действа още чрез мен, Той ми прощава, защото е милостив и ме обича“.

– И какво става с тях? – попита нетърпеливо Миро.

– Рано или късно те биват изобличени за това от други християни и се сгромолясват….

– А толкова много ми се искаше …. – въздъхна тежко Миро.

– Да се прославиш? – усмихна се Спас. – Да шепнат името ти със благоговение, за чудесата, които  не си извършил ти, а Бог.

– Когато Господ действа чрез мен, отдавам слава на Бога, – тихо каза Миро, сякаш искаше да се оправдае.

– Преди време попаднах на доста поучителни проповеди, – сподели Спас. – Усещах как Бог ми говори чрез тези думи. Имената на проповедниците ми бяха неизвестни и реших да се запозная с животът им. И знаеш ли какъв беше отговора, който получих, когато попитах за тях?

– Какъв?

– За тези проповедници нищо не се знаеше, защото те не са искали да се пише или споменава каквото и да е за тях. Казвали са: „Не искаме да прославяме себе си. Това, което вършим е за Божия слава. Какво значение имат имената на човеците, които са били инструменти в Божите ръце“. Те не са издали нито една книга, а проповедите им са били отпечатани едва след тяхната смърт.

– Какво смирение само, – тихо промълви Миро.

– Това е повече от смирение, – каза тържествено Спас, – това е пълна отдаване на Бога в дух, душа и тяло.

Това бе една малка група, която се събираше в четвъртък и обсъждаше различни теми от Библията. В нея имаше стари и младите, а семейните дори идваха с децата си.

На тези събирания хората споделяха проблемите си и се молеха един за друг.

Начо Спиридонов бе един от най-възрастните в групата. Той обикновено слушаше и много рядко се обаждаше.

На едно от събиранията Начо влезе притеснен. Сърцето му бе натежало. Другите забелязаха посърналия му вид и веднага започнаха да го питат:

– Бай Начо, какво ти е?

– Да не си болен?

Възрастния човек махна с ръка, въздъхна и каза:

– Има ли смисъл да ходя на църква!

– Ей, не така!

– Как така няма смисъл?

– Посещавам църквата от 30 години, – започна Начо. – Слушал съм много проповеди, но не помня нито една от тях. Защо да ходя и напразно да си губя времето?

Всички се разбръмчаха като ядосани пчели около кошера си.

– Не помниш, но когато разговаряш с някого се сещаш за думи казани от тези проповеди.

– Навярно е имало тежки ситуации, в които си си спомнял казаното от амвона.

Имаше множество изказвания. Всеки се стремеше да насърчи старецът, но като се гледаше физиономията му, тази дискусия сякаш изобщо не го докосваше.

Обади се и бай Тошо. Той бе с няколко години по-млад от Начо. Беше весел човек и винаги намираше добра дума и за най-отчаяния.

– Спиридонов, аз съм женен от 36 години, – каза му той. – През това време жена ми е приготвила не знам колко, но съвсем не малко яденета. Да ти кажа честно, дори не помня какво съм ял вчера. Но всичката тази храна ми е давала сили, за да работя. Ако не се хранех, отдавна да съм мъртъв. За това не бих престанал да ходя на църква, защото проповедите на нашия пастир ме хранят духовно. В противен случай духовно да съм умрял.

Начо вдигна глава и се засмя:

– В думите ти, Тоше, има правда.

В групата настъпи спокойствие и хората започнаха да се усмихват.

– Слава на Бога за нашето физическо и духовно хранене! – възкликна един от младежите в групата.

Млад мъж безупречно облечен влезе в стаята при пастор Кисьов. Той поздрави учтиво и се представи:

– Казвам се Стоян Бонев. Посещавах в „Master Business Administration“ лекциите при Айви Лий, един от основоположниците на модерните връзки с обществеността. Имам успех във финансовия свят. Живял съм в три страни, преди да навърша 30 години. Израснал съм в християнско семейство, но не съм разбирал християнството.

Бонев отскоро посещаваше църквата, където проповядваше Димо Кисьов. Младият мъж бе проявил интерес към проповядването и дейността на църквата, затова сега при срещата си с пастира заяви:

– Готов съм да приема Евангелието, но имам нещо, което ми пречи за това.

– Разкажете ми за тази пречка, – предложи Димо.

– Казвате в проповедите си, че ако не вярваме в Христос, – намести се добре Бонев на стола, – ние сме изгубени и осъдени. Съжалявам, но не мога да приема това.

– Защо? – попита Кисьов.

– Работя с някои добри и съвестни хора, които са мюсюлмани, евреи, агностици, общо казано нехристияни. Не мога да повярвам, че те ще отидат в ада просто защото не вярват в Исус. Всъщност не мога да съгласувам идея за ада с един любящ Бог, дори и да е свят. Как Бог, който изпраща хората да страдат вечно. може да бъде любящ?

– Откривам, – започна спокойно Кисьов, – че проповядването ми на „тежки“ доктрини в рамките на християнската вяра, са ви довели до шок, поради изкореняването на всички ви приятни и удобни вярвания. Загубата на учението за ада и съда, и Божията святост нанася непоправими щети за разбирането на Божията благодат и любов, и нашето човешко достойнство. Тук съм да проповядвам не само добрите новини, но и лошите.

– Аз вярвам в Бога – каза Бонев – и разбирам моралните основи поставени от Него, но ….

– Грехът е робство. Не определям греха като просто нарушаване на правилата, но и да направим нещо опиращо се на крайните ни ценности и стойности, но далече от Бога. Тези „добри“ неща, които стават богове, ще ни поробват психически и духовно, ако ги допуснем до нас.

– Искате да кажете, че вярата ми не е стойностна? – сви вежди Бонев, готов да се разсърди.

– Вие всъщност сте религиозни, макар и да не го осъзнавате. Опитвате се да намерите спасение, като се покланяте на неща, които в крайна сметка ви контролират по един разрушителен начин. Робството е ужасът за поклонника му.

– Аз съм нов….. и вероятно не всичко съм разбрал добре, – каза примирено Бонев.

– Първо, грехът ни отделя от присъствието  на Бога, Който е източник на всяка радост, любов, мъдрост или добро нещо от всякакъв вид, – Кисьов започна да присвива пръстите на едната си ръка. – Второ, за да разберем ад, трябва да възприемаме греха като робство. Ние сме създадени, за да живеем за Бога, но вместо това живеем за развлеченията, работата и постиженията си или морала, които ни дават смисъл и стойност в живота. Така че всеки човек, религиозен или не, се покланя на нещо – идоли или какви да е псевдо-спасители, за да затвърди своята стойност.

Бонев бе вперил очи в Димо, слушаше внимателно и се опитваше да вникне в думите му.

– Всичко друго, на което се покланя човек, освен Бог, – продължи Кисьов, – ни поробва с вина, ако не успеем да постигнем нещо; гняв, ако изведнъж блокираме; страх, ако сме застрашени, …. Вината, гневът и страхът са като огън, който ни унищожават. Грехът се покланя на всичко друго освен на Исус – а заплатата за греха е робство на земята и смърт във вечността.

– Мисля, че с Христос всичко е наред, но вярвам, че един благочестив мюсюлманин или будист, дори и добър атеист със сигурност ще намери Бог. Но не съм съгласен,  че Бог ще изпрати човек в ада, само защото има неправилни убеждения, – вметна Бонев.

– Добрия човек смята, че за връзката му с Бога са достатъчни дела съобразени с определени изисквания, но добрите дела не са достатъчни, за да се открие Бога. Това става само чрез спасение по благодат.

– Хората, които знаят, че не са добри, могат да намерят Бога, а тези, които мислят, че са добри, не го търсят, – констатира Бонев.

– Тогава нехристияни, които имат строги морални ценности са изключени?! – възкликна Кисьов.

Бонев само вдигна рамене и разпери ръце.

– Евангелието е всеобхватно, То казва: „Няма значение кой сте или какво сте направили. Няма значение дали сте били пред портите на ада или не. Вие можете да бъдете приети и спасени, ако отдадете сърцето си на Христос.

– Трябва да помисля върху това, което казахте, – каза Бонев и тръгна към вратата.

– Заповядайте отново, ако има неща, които ви притесняват относно християнството, – вместо довиждане каза Кьосев.

Градът не бе от най-големите, но в неговите предели съществуваше малка сграда, в която се помещаваше местната църква.

Пастирът на църквата Миронов, обичаше хората и гледаше да им помогне с каквото може. Не спираше да им говори за спасителния план на Бога, Който даде Сина Си, за да не погине нито един, но всички да имат вечен живот.

Вкарваше бездомниците от парка и околните улици в църквата и ги хранеше със закуски преди неделната служба.

Виктория бе християнка от доста години. Тя бе много ревностна за Бога, но трудно понасяше тази „паплач“, която пастирът вкарваше по време на богослуженията.

Вярно бе, че някои от тях се въртяха и оглеждаха хората, но имаше и такива, които се заслушваха в проповедта.

Една неделя Виктория не издържа. Тя не можеше вече да понася миризмата и шума на нямащите свой дом и препитание „голтаци“ и каза на пастира:

– Защо допускате тези хора в нашата църква?

– Защото не искам никой да отиде в пъкъла, – отговори Миронов.

– Е, аз също не искам да отидат в ада, – подчерта Виктория.

– Аз не говоря за тях, а за вас, – каза пастирът.

Виктория бе шокирана. Тя бе готова да се разсърди на Миронов за тези думи.

– Какво иска Бог да види от нас? – попита пастирът Виктория.

Тя само вдигна рамене и нищо не каза.

„Толкова време съм в църквата, чета Библията, – възмущаваше се в себе си Виктория, – нима не знам какво Бог иска от мен?“

– Не иска ли Бог от нас да вършим праведното и да обичаме милост? – продължи Миронов, цитирайки Михей. – И да ходиш смирено със Своя Бог. Нали Той казва: „..огладнях и Ме нахранихте; ожаднях и Ме напоихте; странник бях и Ме прибрахте; гол бях и Ме облякохте; болен бях и Ме посетихте; в тъмница бях и Ме споходихте“. Кога сме направили това на Исус?

Виктория наведе глава. Очите ѝ се напълниха със сълзи, а устните и зашепнаха:

– Прости ми , Господи ……

Зимен ден, но без сняг. Забулено с облаци небе без капка дъжд. Само голите дървета и студеният вятър напомняха, че зимата властва макар и не с пълната си сила.

Въпреки това радост и копнеж сгряваха сърцата на хората, които излизаха от поредното богослужения в неделя. Всички бяха насърчени от неделната проповед.

Симо, Жана, Алекс и Мими след богослужението запалено коментираха доста интересна тема. Тя бе свързана с призива от амвона за по-активно участие в благовестието.

– Забележете, – каза въодушевен Симо, – първите християни не са имали сгради, автомобили, телевизия, радио и интернет, но те буквално са преобразили света чрез своята проповед за Христос.

– Та те са започнали духовна революция, – подкрепи го Жана, – която е разтърсила основите на Римската империя.

– Пред лицето на противниците и непреодолимите трудности за християнина, – възторжено каза Алекс, – са запазили дръзновението и непоколебимата си вяра.

– Всеки ден са живели за Христос, въпреки че били отхвърляни от езичниците, живеещи край тях. – допълни Мими.

– Със радост са претърпявали презрение, гонение и даже смърт за Христос, – отбеляза Симо.

– Но как са успели? – зачуди се Алекс. – Какъв е бил техният таен секрет?

– Библията ясно говори за причината на техния успех: „Всички бяха изпълнени със Святия Дух“, – уточни Жана.

– Святият Дъх е променил живота на първите християни и на всеки, когото срещнеха, – подчерта Мими. – Тяхната любов, правдивост и чистота, правеха незаличимо впечатление.

– Тогава, какво ни пречи да „обърнем“ този свят за Христос? – извика Симо.