Вальо крачеше пред събраната групичка от младежи.

Внезапно спря, обърна се към тях и попита:

– Какво смятате, че трябва да добавите към съществуването си, за да изпитате истинския живот?

Пръв се обади Наско:

– Набъбване на портфейла.

– А защо не пътуване към екзотични места? – попита Станислав.

– Какво ще кажете за притежание на най-новия вид кола или компютър?! – продължи в същия дух Щерьо.

– Всичко това е свързано с материални неща, – отбеляза Радомир. – Не е лошо човек да има обществено признание, постигайки определена професионална цел.

Мишо потупа най-новата си фланелка и екстравагантните си панталони.

– Това е, – изрече с висок глас той, – да се носите по последната мода.

Вальо ги изгледа, поклати глава и каза:

– Ако искате цел, смисъл, удовлетворение, пълнота, мир, надежда, радост и живот в изобилие, които да траят вечно, погледнете към Исус.

Днес бе по-топло, почти пролетно време. Младежите решиха да го оползотворят, като се разходят из гората.

Много малко растения се бяха пробудили. Кукуряка бе надигнал зелената си глава. Крехка тревичка спираше множество погледи.

И на фона на тази пробуждаща се красота се разгоря дискусия за ревността.

– Ревността е жестока като гроба. Нейните проблясъци са огнени, – отбеляза Спас.

– Знаете ли коя е причината за ревността? – попита Мая.

Настана тягостно мълчание. Никой не искаше да се престраши да даде отговор. Дали, защото смяташе, че има много причини или отговорът му няма да е точен.

Мая ги огледа и простичко заяви:

– Причината за ревността е недоверие. И какъв е лека за това?

Този път тя не дочака отговор, а направо каза:

– Доверие.

– Така е, – съгласи се Божидар, – започне ли пламъкът на ревността, той обхваща цялото сърце.

– Това може да се отнесе и за завиждане на нечий успех или притежание, – намекна Добри.

– Няма значение точно от какъв род е ревността, – поклати глава Дарина. – Важното е да помолим Бог за по-голямо доверие, което ще помогне за гасенето на огъня.

Философа на групата Дамян започна малко от по-далече:

– Да предположим, че сте забелязали пламък в къщата си. Как бихте реагирали? Свивате рамене и си тръгвате …

– Да, да чакай да отминем, – обадиха се няколко гласа.

– Щяхте да го изгасите, – настървено продължи Дамян. – Защо? Защото знаете, оставен без надзор огънят поглъща всичко.

– Каквото и да си говорим, – обади се Христо, – не трябва да си играем с огъня.

И всички се съгласиха с него.

Срещата между Васко и Дамян стана случайно. Дълго време двамата не бяха се виждали, а по-рано често беседваха и разнищваха злободневни въпроси.

Сега обмениха информация за изминалите години и … Васко започна отново да чопли, както преди:

– Възприемаме се като много важни и далновидни.

– Така е, – съгласи се Дамян, – Вярваме в научни теории, четем списания изпълнили страниците си с новите постижения на нашето време.

– Ех, – въздъхна Васко, – тайно или явно се присламчваме към твърдението, че човечеството е еволюирало интелектуално и че сме много по-добри от нашите простодушни, суеверни предци.

– Присмиваме им се, че са се кланяли на създадените от тях богове. А ние какво правим?

Васко плесна с длан коляното си и добави:

– Ние се покланяме на по-фини, но също толкова фалшиви богове. Като започнем с работохолизма ….

– Нима безкрайните ни напъвания ще ни донесат някакво удовлетворение?

Васко продължи да изброява:

– Легализма ….

– Да бе, да се представяш за по-добър, отколкото си и да се представяш безупречно, сякаш това ще ти донесе мир в душата, – махна с ръка Дамян.

– Интелектуализма …., – тъй като този път Дамян си замълча Васко продължи. – Дали наистина сме толкова умни, колкото се мислим?!

– Да не говорим за материализма, – плесна с ръце Дамян. – Някакво си там притежание ще ни донесе голяма радост. Как ли пък не?!

– Започваме да се покланяме на фалшиви богове, – поклати глава Васко, – когато разменим истината с лъжата.

– Истината на Библията не се променя с обстоятелствата в живота ни, – наблегна Дамян.

– По-скоро тя разкрива и отстранява всяка лъжа.

– Да, – съгласи се Дамян, – само Истината ще ни направи свободни.

Двамата стари приятели трябваше вече да се разделят, защото и времето напредна, но си обещаха пак да се видят отново и да си поговорят по-дълго.

Ченко обичаше да се занимава с фотография. Това бе любимото му хоби.

В църквата правеха преустройство и бяха нужни доста средства. Ченко даде от сърце определена сума, но усещаше, че има нещо повече, което се иска от него.

Един ден Бог му говори:

– Дай снимачното си оборудване за строителния фонд.

Ченко се натъжи, но реши:

– Не мога да избегна правилния избор. Ако се подчиня това ще ме доведе до благословение.

И той продаде цялото си фотографско оборудване, а парите внесе в строителния фонд.

Много хора в църквата също жертваха лични притежания и много скъпи за тях вещи. Накрая, когато преброиха сумата, тя се оказа напълно достатъчна за строителното преустройството, което бяха предприели.

Няколко месеца един мъж позвъни на Ченковата врата. Той носеше две големи чанти.

– Вие ли сте Ченко Димитров? – попита мъжът.

– Да, аз съм.

– Това е за вас.

Мъжът остави чантите и си тръгна.

Ченко погледна да види какво има в чантите. В тях той веднага разпозна своето фотографско оборудване.

Бог му бе върнал всичко.

Много пъти Той ни тества, за да види, към кого е истинската ни преданост. Дали е в „нещата” или в Него?

В Рим предстояха поредните увеселения за народа. Това бяха борби на хора с редки зверове. Най-вече с лъвове с необикновена големина. Между тях се отличаваше един едър екземпляр със своята свирепост сила и ужасяващ рев.

Между робите, които трябваше да се сражават срещу тези зверове бе Андроник, които бе притежание на един сенатор. Робът не бе угодил на господаря си и той го бе пратил на лъвовете.

Дойде ред и на Андроник. Той бе изтласкан напред, а зад него се затвори желязната решетка.

Лъвът забеляза от далече новата си жертва, но изведнъж се спря. След това се приближи кротко до роба, започна да върти опашка като малко кученце и облиза ръцете му.

Андроник бе затворил очи и целия трепереше, но когато усети, че животното е дружелюбно към него, той изненадано погледна звяра.

Робът протегна ръка и започна да чеше лъвът между ушите, а животното ръмжеше от удоволствие.

Публиката се изправи на крака и започна да аплодира двамата човека и звяра.

Императорът извика Андроник и го попита:

– Какво става? На какво се дължи благоволението на този звяр към теб?

– Моят господар се отнасяше много жестоко с мен, – започна да разказва своята тъжна история младият мъж. – Биеше ме всеки ден за щяло и нещяло.  Един ден реших да избягам. Не можех да отида в никоя провинция, защото господарят ми щеше да ме намери навсякъде. Затова се насочих към пустинята,

– Но там човек трудно оцелява, – прекъсна го императорът.

– Бях решил, че ако не намеря някакво препитание, ще се самоубия, – отговори Андроник.

– И какво стана по-нататък, – нетърпеливо попита императорът, искайки да чуе края на историята.

– Беше непоносимо горещо, – продължи разказа си робът. – Видях една пещера и веднага се вмъкнах във нея. Малко след това се появи този лъв с окървавена лапа. Той реше от болка.

– Не се ли изплаши от него? – попита императорът.

– Да и то много, но той като ме видя свит в края на леговището му, доближи се внимателно до мен и протегна окървавената си лапа, сякаш се молеше да му помогна.

Всички бяха затаили дъх и прехапали устни от напрежение.

– Извадих парчето дърво, което се бе забило там. Почистих раната от пръста. Почувствал облекчение от болката, лъвът се унесе и заспа. От този ден двамата заживяхме заедно в пещерата. Хранехме се с една и съща храна. Донасяше ми най-хубавото месо от животните, които ловеше.

– Сурово ли го ядеше, – попита един от свитата на императорът.

– Понеже нямаше огън, го печах на слънце.

– Как те хванаха? – попита императорът.

– Минаха три години. Един ден ми дотегна този живот и си тръгнах . На втория ден ме хванаха войниците и ме заведоха при моя господар, а той ме прати на арената при лъвовете. Изглежда същия този лъв са го хванали и сега двамата се срещнахме тук.

Императорът възхитен от случилото се заповяда:

– Наказанието на този роб се отменя и той е свободен, а лъва му се подарява.