В Рим предстояха поредните увеселения за народа. Това бяха борби на хора с редки зверове. Най-вече с лъвове с необикновена големина. Между тях се отличаваше един едър екземпляр със своята свирепост сила и ужасяващ рев.

Между робите, които трябваше да се сражават срещу тези зверове бе Андроник, които бе притежание на един сенатор. Робът не бе угодил на господаря си и той го бе пратил на лъвовете.

Дойде ред и на Андроник. Той бе изтласкан напред, а зад него се затвори желязната решетка.

Лъвът забеляза от далече новата си жертва, но изведнъж се спря. След това се приближи кротко до роба, започна да върти опашка като малко кученце и облиза ръцете му.

Андроник бе затворил очи и целия трепереше, но когато усети, че животното е дружелюбно към него, той изненадано погледна звяра.

Робът протегна ръка и започна да чеше лъвът между ушите, а животното ръмжеше от удоволствие.

Публиката се изправи на крака и започна да аплодира двамата човека и звяра.

Императорът извика Андроник и го попита:

– Какво става? На какво се дължи благоволението на този звяр към теб?

– Моят господар се отнасяше много жестоко с мен, – започна да разказва своята тъжна история младият мъж. – Биеше ме всеки ден за щяло и нещяло.  Един ден реших да избягам. Не можех да отида в никоя провинция, защото господарят ми щеше да ме намери навсякъде. Затова се насочих към пустинята,

– Но там човек трудно оцелява, – прекъсна го императорът.

– Бях решил, че ако не намеря някакво препитание, ще се самоубия, – отговори Андроник.

– И какво стана по-нататък, – нетърпеливо попита императорът, искайки да чуе края на историята.

– Беше непоносимо горещо, – продължи разказа си робът. – Видях една пещера и веднага се вмъкнах във нея. Малко след това се появи този лъв с окървавена лапа. Той реше от болка.

– Не се ли изплаши от него? – попита императорът.

– Да и то много, но той като ме видя свит в края на леговището му, доближи се внимателно до мен и протегна окървавената си лапа, сякаш се молеше да му помогна.

Всички бяха затаили дъх и прехапали устни от напрежение.

– Извадих парчето дърво, което се бе забило там. Почистих раната от пръста. Почувствал облекчение от болката, лъвът се унесе и заспа. От този ден двамата заживяхме заедно в пещерата. Хранехме се с една и съща храна. Донасяше ми най-хубавото месо от животните, които ловеше.

– Сурово ли го ядеше, – попита един от свитата на императорът.

– Понеже нямаше огън, го печах на слънце.

– Как те хванаха? – попита императорът.

– Минаха три години. Един ден ми дотегна този живот и си тръгнах . На втория ден ме хванаха войниците и ме заведоха при моя господар, а той ме прати на арената при лъвовете. Изглежда същия този лъв са го хванали и сега двамата се срещнахме тук.

Императорът възхитен от случилото се заповяда:

– Наказанието на този роб се отменя и той е свободен, а лъва му се подарява.

Магазини за намалени стоки или втора употреба, продажби в гаражи или дворове, това е специален сезон, изпълнен с много радост и възторзи.

Меги преобръщаше безброй купчини презрени, отхвърлени и поизносени „парцали“, за да открие най-добрият стил, най-обичания цвят и подходящ размер за домочадието си.

Мъжът ѝ Пепо нямаше GPS на колата, но знаеше пътя до всички тези мистериозни магазинчета. Той си записваше адресите на гаражите, където имаше чести продажби, особено ако собствениците им имат с година или две по-големи от неговите деца, за да ги посети в подходящото време.

Това е същински лов. Понякога придобитото съвсем не прилича на скъпоценни камъни, но то може да послужи за ремонт и дори е подходящо за преработка.

За придобилия ги те са ценни, защото за тях се изисква жертва на време и енергия. И най вече практикуващо око, което да ги забележи.

На един търг бе изложена цигулка. Тя изглеждаше безполезна и безпомощна да издаде какъв да е звук. Всички я пренебрегваха, никой не искаше да си хаби парите за нея.

Но влезе човек и отиде при нея. Той докосна инструмента с благоволение. Сложи го под брадичката си и потегли лъка върху струните му.
От ръцете му се изтръгна прекрасна музика, която никой до сега не бе чувал.

Нужно бе опитно око, което да забележи потенциала в този инструмент.

Само Един има такова око – Исус. Той не избира хората, които са скъпоценни камъни, а прави такива от тези, които избира.

Това е Едно любящо око, което Си казва:

– Това е Моята неоценима скъпоценност. За него съм платил голяма цена – Собствената Си кръв.

– Колко е хубаво, че Той ме търси. Намира ме и ме спасява, поради Своята голяма любов. Изтръгвайки ме от боклука , ме превръща в Свое скъпоценно притежание.

Моя позната  смяташе, че някои хора по природа умеят и обичат да се грижат за себе си, а на други това не е дадено.

Защо за толкова много жени е сложно да използват една част от силите си и да губят, макар и малко, време за поддържане на красотата си?

Има два начина, чрез които една жена възприема своето тяло.

Единият е, когато се идентифицира с него, вярвайки че „Аз- това е моето тяло“, а другият – отделяме се от него, считайки тялото си най-голямото свое ценно притежание.

В първия случай, виждайки себе си и тялото си, като едно, но не можем да го третираме като обект на внимание. Смятаме, че е трудно да се грижим за себе си.

Ако осъзнаем, че имаме тяло, независим орган, който има власт да удължи или да прекрати живота ни, ние се отнасяме към него с уважение, което заслужава.

Това наистина е бил бой за притежание на рибка в супер тежка категория. Тази епическа битка се е провела на брега на Курилското езеро в Камчатка.

Две огромни мечки решили да изяснят помежду си, кой е по-достоен да изяде рибката.

Непосредствен свидетел на битката бил 57 годишният италиански пътешественик Джузепе Д’Амико.

Той разказал, че мечките се били три-четири минути във водоем, който се смята за  едно от местата, където се размножава много риба.
В един момент мечките престанали да се бият и се отдалечили в различни посоки да ловят риба самостоятелно.

Понякога отказването ни от личните ни притежания е по-трудно от изваждането на зъб. Когато сте притиснати, вие силно защитавате решението си да задържите някои малки неща в живота си. Ето и някой от най-честите срещани причини, с които се оправдаваме, за да не изхвърляте ненужните неща:
– някой ден ще ми потрябват;
– това е подарък от деветият ми рожден ден;
– сигурно ще му намеря загубената част;
– не е счупено;
– може да се поправи;
– ако сваля 10 килограма ще се напъхам в това, колко хубаво ми стоеше;
– ще придобие колекционерска дейност някой ден;
– моите деца ще го дадат на своите деца;
– планирам да го прочета.
Всички тези извинения съдържат поне мъничко истина. Но ви гарантирам, че след погребението ви, роднините ще имат толкова много ненужни неща на куп, че няма да знаят какво да ги правят. И вероятно всичко ще отиде в боклука.