Мери имаше състрадателно сърце. Тя бе отворила обятията си за нуждаещите се.

Като мисионерка Мери служеше сред народа на Окойонг.

Суеверията на хората в този район се заключавали в следното:

– Когато се родят близнаци, единият е добър, а другият е дете на демон.

Това водеше до смърт на двамата близнаци, изоставени на глад или друга опасност.

Отразявайки любящото сърце на Бог, Мери помогна за спасяването на стотици деца в риск, като осинови девет от тях.

Тези хора трябваше да се отвърнат от своето неподчинение на Бога, да прегърнат Неговите пътища и да се обърнат от езическите божества към истинския Бог, който се грижи за безпомощните и сираците.

Само при Него ще намерят прошка, защото „ги приеме благосклонно“.

Като отворим обятията си за хората около нас, включително за децата в риск, ние отразяваме Божията любов.

Нека прегърнем Неговото състрадателно сърце и да разширим грижата Му към нуждаещите се.

Младена бе навела глава и разсъждаваше на глас:

– Мислех си, че като съм спасена, ще прекарам живота си, разхождайки се покрай тихи води и лежейки на зелени пасища. Нямах представа, че да приема с отворени обятия Исус като капитан на живота си, означава, да се запиша като войник в Божията армия.

От тогава мина доста време и тя бе разбрала нещата по-добре, за това изповяда:

– Исус не е дошъл да донесе мир, а меч, а аз съм повече от победител в Христос.

Не веднъж бе чувала:

– Врагът идва, за да убива, краде и унищожава.

– Да, – каза си тя, – демоните имат една и съща мисия, но използват различни тактики.

Младена стана от стола, направи няколко крачки и отбеляза:

– Например, духът на страх атакува вярата ни, а духът на отхвърляне атакува нашата идентичност.

Тя въздъхна:

– Армията на сатана е добре организирана. Той изпраща специфични духове срещу вярващите, за да ги извади от релсите и отклони от целта им в царството.

Младена не изпитва страх, за това смело заяви:

– Духовното робство може да се проявява по много начини, но добрата новина е, че победата може да бъде наша.

Тя плесна с ръце и се завъртя:

– Ходейки в дадената ни от Бога власт, ние можем ефективно да водим битки и да печелим във войната.

Родителите на Наталия бяха чудесни хора и искаха най-доброто за нея.

Те често посещаваха Божия храм, а за Наталия можеше да се каже, че тя израсна в църквата.

До тук добре, но дойде проблемната тинейджърска възраст.

Въпреки предупрежденията на родителите си, Наталия започна да се среща с Боби.

– Той не ходи на църква, – предупреждаваше я баща ѝ.

– Това би могло да се промени, нали е с мен, – самонадеяно отговаряше Наталия.

– Чух, че имал проблеми с алкохола, – притеснена каза майка ѝ.

– Той ще се оправи, – защитаваше го Наталия, – нали знаете в какво проблемно семейство е израснал. Освен това, Боби не всякога пие. В повечето случаи е огорчен и нараняван, нали самият той ми разказва за тези неща.

И как нямаше да го защитава, като бе влюбена до уши в него.

Двамата се ожениха.

След няколко месеца животът на Наталия се превърна в същински ад.

Проблемите на Бил с пиенето прераснаха във физически тормоз и побоища.

На Наталия нищо друго не ѝ оставаше, освен да се разведе с него.

Тя бе съкрушена.

За това децата на Бога не трябва да се женят за децата на дявола, защото ще си имат проблеми със „свекъра“ или „тъста“.

Хубавото е, че Бог никога не се отказва от нас.

Възстановяването след неправилен избор е тежко преживяване, но Господ винаги е готов да ти даде ново начало.

Посланието на Христос към нас е:

„Може да си си постлал в ада, но за Мен не си изпаднал толкова дълбоко в греха, че да не мога да те достигна и да те приема с отворени обятия.”

За известно време Николай прекрати тренировките си. Ако го познавахте малко по-добре, щях те да знаете, че за него е необичайно дълго време да не тренира. В крайна сметка упражненията бяха първото му увлечение, но за кратко време той охладня към тях.

Чувстваше се виновен за това и много завиждаше на хората, които продължаваха да бягат рано сутрин. На Николай не толкова му харесваше тренировката, а чувството, което изпитваше по време на нея.

След дългата почивка той реши:

– Време е да започна отново!

Зае се с бягащата пътека. Очевидно не можеше да поддържа темпото, с което бе навикнал. Когато започна отново силовите тренировки, не можа да достигне количеството тежести, които преди вдигаше.

– Ето това е! Използвай или изгуби всичко! – каза си Николай. – Няма да се безпокоя, ще се върна там, където бях, но това ще ми отнеме доста време.

Ако не прекарваме време, използвайки инструментите, които Бог ни е дал, за да израснем и укрепим връзката си с Него, като изучаваме Библията, молим се, поклоня Му се , служим на другите, даваме дарения и т.н., губим много повече, защото имаме значително свръх заложено от загубата на малко мускули.

Ако съвсем съзнателно не се заемем с духовното си трениране и ходене с Бога, ще загубим връзката си с Него. Колкото повече се отдалечаваме от Господа, толкова по-лесно ще го свалим от престола и там ще настаним нашето собствено аз.

Окажете ли се в такава ситуация не чакайте, потърсете отново Бога. Той ще се радва да ви посрещне в отворените Си обятията с любов, прощавайки ви.

Монах Ириней така се молеше сякаш целия се потапяше в молитвата. Не се разсейваше от нищо. Молеше се горещо и с вяра. Живеейки като че ли само за нея. По-точно той разговаряше дълго с Бога.

Та нали молитвата е разговор на човека с Господа. Така навярно са се молили нашите предци още от първите векове на християнската вяра.

Веднъж край Ириней се бе събрала група младежи. Един от тях го попита:

– Къде и кой ви е научил така да се молите?

– Какъв молител съм аз, – поклати глава монахът. – Имах веднъж трагичен опит и навярно тогава съм придобил някакво умение. Хубавото е, че тогава всичко свърши добре.

– Но какво се е случило?

– Моята племенница ме научи, – уточни Ириней.

Явно не можеха да го разберат, за това монахът се усмихна и започна да разказва:

– Отидох да посетя брат си. От десет години не бях го виждал. Радостта ми беше голяма. През това време той се бе оженил и имаше син и дъщеря. Племенникът ми бе на седем, а сестра му на четири години. Суетата рядко води до нещо добро. За да освежа с брат си спомените от нашето детство, реших да пием чай от чайника на родителите ми.

Наобиколили го младежите слушаха монаха със зяпнали уста.

– За целта отидох на двора, нацепих дърва и запалих огън под чайника, – продължи разказа си Ириней. – Когато чаят започна да ври, за миг се разсеях, мислейки как да внеса чайника в къщи без да го разлея. И тогава ….

Слушателите наостриха уши, а монахът разтърси раменете си, сякаш му беше студено.

– Племенницата ми виждайки картинките изрисувани върху стария чайник, реши да погледне какво има в него. И го …. преобърна върху себе си. Горещата вода закипя върху малкото ѝ телце. Даже не можа да извика. Ахна и припадна.

Слушателите се разшаваха неспокойно, сърцата им се изпълниха с тревога.

– Празникът приключи, – продължи тъжно Ириней. – Брат ми закара момиченцето в болницата. Хората край, които минавахме в клиниката ни гледаха ужасени. По очите им можеше да се прочете следното: „Няма никаква полза, твърде късно е!“ Но лекарят ни успокои, че има надежда, само трябва да се присади малко повече кожа. Каза ни да си вървим, а те щели да направят каквото можели.

Някой от слушателите въздъхна и каза:

– Не ви е било леко. На другия ден тя е можела да бъде мъртва.

– От време на време я чувах да стене, изглеждаше усещаше болка навсякъде по тялото си, – в гласа на Ириней се усещаше голяма мъка. – Тогава исках да бъда на нейно място, за да не я гледам как страда.

Слушателите напълно го разбираха.

– Когато се върнахме, жената на брат ми бе изпаднала в истерия. Не смеех да погледна брат си. Пред очите ми бе малкото попарено момиченце. Паднах на колене, брат рухна до мен и каза: „Хайде да се помолим“. Никога през живота си, до този момент, не се бях молил така. Виках към Господа, да облекчи страданията на племенницата ми и да я запази жива. Молих го в замяна на нейния живот да вземе моя. По едно време брат ми отиде да успокоява жена си, но аз не станах, докато не се разсъмна. Едва се изправих на краката си, те бяха изтръпнали.

– И какво стана после? – попита един от нетърпеливите в групата.

– Беше рано, но с брат ми тръгнахме към болницата. Срещна ни медицинска сестра, която ни погледна странно, а после изведе оживялата ми племенница. Когато момиченцето видя баща си веднага се хвърли в обятията му.

– Нищо ли ѝ нямаше? – попитаха изненадано слушателите в един глас.

– Тогава тя взе ръката на баща си и с нея докосна гърдите и раменете си, след което каза: „Ето виж! Изобщо не ме боли?“. Брат ми се разплака, аз също не можах да се удържа и се просълзих. Лекарят приближи. Той не бе познал безнадежно болната си пациентка.

– А като разбра, какво направи?

– Втурна се да я оглежда и проверява. Избърса нервно очилата си с кърпичка, разпери ръце и възкликна: „Това не може да бъде. Тя е напълно здрава и не се нуждае от трансплантация на кожа. Можете ли да ми обясните какво става тук? Нищо не разбирам…“ Казахме му, че сме се молили, но той така и не повярва. Мъчно ми е и сега за този лекар.

– И от тогава така се молите?

– Не винаги ми се отдава, да достигна до състоянието, в което бях тогава, но поне го приближавам. Когато някой дойде при мен за помощ с някакъв тежък случай, станалото с племенницата ми оживява в сърцето ми и ми дава нова сила да се моля още по-усърдно.

– А какво стана с брат ви?

– Той и жена му започнаха да посещават богослуженията в църквата и възпитаха децата в тази силна и жива вяра.