Бракът между Ирена и Евгени започна като приказка. Всичко се нареждаше като по ноти. Евгени беше от мъжете, които лесно „се водеха“.

Ирена обичаше да се шегува пред приятели:

– Моето дете не е Елена, а Евгени.

Елена бе 16 годишната им дъщеря. Като повечето властни жени, Ирена се опитваше да бъде съпруга и майка на Евгени. Той беше добър  човек, нямаше големи амбиции и в живота не се състезаваше за престиж или власт.

Евгени приемаше хората такива, каквито са . Гледаше на всичко от към добрата му страна нещо, което Ирена не умееше.

Понякога тя се гневеше на съпруга си:

– В работата ти само едно и също. Нямаш ли желание за промяна, някакви амбиции за издигане?

Ирена често си мислеше: „Животът ми изигра лоша шега, свързвайки ме  този мъж“.

Тя искаше в къщи Евгени да бъде, какъвто е, а на вън да прилича на нея.

Идеята да се преместят в големия град не дойде внезапно. Ирена от по-рано бе обмислила всичко.

Един ден тя каза на съпруга си:

– Евгени, получих сериозно предложение за работа, – уж търсеше съвет от него, но в действителност отдавна беше взела решение.

Бяха привършили вечерята и Евгени допиваше виното от чашата си. Ирена цял ден бе мислила как да каже на мъжа си за тази работа.

– Това не е длъжност, която можеш да достигнеш, ако нямаш здрав гръб зад себе си. Подобна работа, не съм дръзвала и да си мечтая даже. Какво мислиш по въпроса, Евгени? Честно казано искам да заема това място.

Евгени не бе глупав. Той много добре разбираше, че това не беше въпрос. От отговорът му не зависеше какво ще бъде решението ѝ.

– Градът не е от най-големите, но се разраства и аз искам да се възползвам от дадената ми възможност.

Нямаше спор и се преместиха. Евгени с нищо не показ, че е направил някаква жертва или нещо подобно. Прие го като нещо естествено, в името на семейното щастие.

– Колко е до там? Час и половина с колата, – казваше той пред приятели и познати. – Малко по-трудно ще е с някои от ангажиментите ми, но все някак ще го наредим.

Ирена непрекъснато роптаеше, че Евгени толкова лесно се примирява и съгласява, но не разбираше нещо много важно.

Той ѝ отстъпваше, не защото беше слаб, а защото я обичаше. Евгени знаеше, че когато се съгласява с нея, това я радва и ѝ доставя удоволствие.

На Олимпиадата през 1976 г. в Монреал по време на отборното състезание по спортна гимнастика японецът Сун Фудзимото си счупил коляното.

Без да каже нито дума, той продължил изпълнението си на кон и на халки, след което идеално се приземил и на двата си крака, но малко след това паднал, превивайки се от болка.

Благодарение на неговите оценки отборът на Япония надминал съветските гимнастици и спечелил първото място.

Доротея се бе върнала. Радков стана и я пусна да седне на мястото си. Докато тя се настаняваше, той затвори очи. Изобщо не искаше да насърчава бъбривостта ѝ.

– Дин дан, – Доротея прекъсна дрямката му.

Радков отвори очи и вида на масичката пред седалка си  някакъв сладкиш.

– Кексче с бадеми и орехи, – усмихна му се Доротея. – Честит празник.

Радков огледа внимателно парчето. То имаше крехка кафеникава коричка. В пълнежът се виждаха ситно натрошени ядки.

Най- обикновено печено тестено парче, домашно приготвено, но изглеждаше толкова вкусно и съблазнително.

Радков посегна към парчето и отхапа малко. Беше зашеметен от усещанията, които избухнаха в устата му. Вкусът на парчето го върна назад при баба му до старата печка на село. Само при нея бе опитвал такива вкусотии.

– Мм много е вкусно,  – вкусът на кексчето беше пречупило нещо във него и той отново се чувстваше като малко момченце.

Раданов се наслаждаваше на вкуса на парчето. Изразът на лицето му и мучащите звуци, които издаваше, говореха за удоволствието, което изпиташе.

Той извади книжата си от куфарчето и опита да се съсредоточи върху тях, но мислите му бягаха към вкусното парче, което му бе дала тази жена.

В началото, когато я видя да се насочва към мястото до него изтръпна. Тогава се разбунтува в мислите си: „Как могат да качат в първа класа такава селянка!“

Жената се опита да му разкаже нещо, но той ѝ обърна гръб. Едва след като жената излезе и се върна малко по-късно положението се промени.

Раданов съжаляваше, че толкова грубо се бе отнесъл към нея. Сега беше благодарен на тази дребна женица, която му бе доставила толкова радост и то на празник, на който той щеше да бъде отново сам без близки, роднини или приятели.

Скулпторът самоук Ра Полет вече 25 години  всеки ден работи в пустините скали на Ню Мексико, където е издялал вълшебни дворци.

Той намира пещери от светъл пясък, които лесно се подават на длетото. Издълбава ги и ги разширява, създавайки система от свързани помежду си сводести зали.

Скулпторът покрива стените с изящна резба. Всяка пещера си има свой стил. Ра е направил всичко сам, негов верен помощник е кучето му.

На стените в пещерите, той е изрязал прозорци и слънцето през деня залива залите с ярката си светлина.

Своите тайнствени подземни дворци Ра нарича „девствени светилища“, в които човек остава насаме със себе си.

Докато работи, Ра е направил уютно място за себе си, където има всичко, което му е необходимо за живота.

Неотдавна за легендарният самотен художник е бил сниман филм „Копач на пещери“, който е номиниран с „Оскар“ за най-добър документален филм.

Стойте на мястото, което ви е поставил Господ и там бъдете усърдни в делата си.

Бог ни изпитва и ни поставя лице в лице с живота, като противник.

От ударите на истинската битка, ние трябва да излезем укрепени.

Дърво, което расте там където има бури, които огъват клоните му и заплашват, че ще го направят на трески, пуска по дълбоко корените в почвата и  се укрепява здраво, за разлика от дърво, което расте защитено в долината, където не проникват бури, тревоги и вълнения.

Така става и в нашия живот. Най-забележителните хора са шлифовани при тежки условия и големи лишения.