Донка слагаше тавата във фурната, това бе изненада за съпруга ѝ, които обичаше такива вкусотии.

Обърна се инстинктивно, за да види, какво прави синът ѝ и видя издута му буза.

– Мони, какво си лапнал? – извика тя уплашено.

Малкият не чака покана, а хукна сякаш бе даден старт за надбягване.

Ситуацията си бе за страх.

Малко преди това Мони помагаше на баща си да сглоби рамка, докато не бе разсеян от количка с играчки.

– Може да е глътнал гайка, винт, дори гаечен ключ, – притесни се баща му и затича след него.

Младият мъж се опита да избегне завоя към всекидневната, но в бързината не успя и се строполи на земята.

– О, защо когато му даваме хубави неща за ядене, отказва, а сега кой знае какво е налапал, – викаше той, като се изправяше, държейки се за кръста.

Най-накрая Донка хвана непокорния си син, а той ѝ се усмихна и отвори широко уста.

В нея между зъбките му блестеше пластмасов неидентифициран обект, който родителите му не можаха да разберат от къде се е взел.

Ето с такива мъници човек може да счупи световния рекорд на сто метра!

Данчо и Габи водеха непрекъснато спорове за количеството книги. Той иска в дома си да има повече книги, а тя по-малко.

Данчо често повтаряше:

– Аз обичам знанието, а тя ми краде радостта.

Когато Габи видеше купища книги натрупани в офиса, спалнята или хола, шумно въздишаше:

– Трябва да махнеш тези книги от тук.

– Не, какво говориш?! Просто имаме нужда от повече рафтове, – застъпваше се Данчо за книгите си.

Един ден той се опита да я убеди:

– Знаеш ли, че хората с повече книги в къщата си имат деца, които се справят по-добре в училище и в кариерата си?

Габи го погледна намръщено, скръсти ръце пред гърдите си и застана войнствено.

– Какво означава това? Нима не обичаш нашите деца? – предизвика я Данчо.

Тя продължаваше да се мръщи и да му се заканва.

Тогава той опита по друг начин:

– Ти знаеш, че християните се наричат ​​„хора на книгата“. Може би това ще те склони, да имаме повече книги в дома си?!

Но това не промени мнението и войнствената стойка на Габи.

Данчо се оттегли от полесражението и започна да си мърмори под носа:

– За съжаление има една доста добра история, която противоречи на позицията ми в спора. К. С. Луис веднъж е казал, че ще имаме библиотеки на небето, но те ще се състоят само от книгите, които сме раздали на земята.

Той въздъхна и добави:
– Е, може би тя е права.

Дойде непознат мъж в селото. Той бе странно облечен, за това селяните го оглеждаха и му се присмиваха.

Мъжът изобщо не се трогваше от усмивките и подигравките им.

Той застана на площада и започна да говори. Гласът му трещеше като гръмотевица.

– Последните знаци не предвещават нищо добро. Много скоро, в съвсем близко бъдеще, земята ще бъде обхваната от пожари, наводнения и епидемии. Необходимо е да вземете спешни мерки.

След това никой не го видя повече.

Селяните бяха смутени от думите му. Събраха се на площада да решават какви мерки трябва да предприемат.

– Какво трябва да направим, за да отблъснем тези напасти от нас?

– Как да действаме?

Всички погледи бяха отправени към дядо Захари, когото смятаха за мъдреца на селото, защото той умееше да решава и най-заплетените случаи.

Старецът се почеса по главата и започна бавно да говори:

– Първо, всеки трябва да отговори на въпроса: Кой съм аз в своята същност? Останалото е второстепенно.

Селяните го гледаха в недоумение:
– Не разбрахме. Моля те обясни ни по-подробно.

Дядо Захари ги изгледа изпитателно и се почуди на акъла им, но след това махна с ръка и започна да обяснява:

– Когато се появят пожарите, всичко наоколо ще гори. Всеки ще се чуди как да се спасява, но някой трябва да се погрижи за това. Излеят ли се пороите, мнозина ще се удавят, но някой трябва да помогне на давещите се.

– А когато дойдат епидемиите? – обади се някой нетърпеливо.

– Повечето ще се заразят и разболеят, – закани се с пръст старецът. – Ще ни са нужни хора, които да облекчават страданието на другите.

– А ясно, – чукна се по главата Жельо, – трябва да имаме подготвени хора, които да помагат на другите.

– Е, какво чакаме? Нека се разпределим, кой за какво ще помага и да започваме обучението, – нетърпеливо подскочи Дечо.

Останалите зацъкаха с езици и клатеха недоволно глава.

– Не е лека тая работа.

– Докато се наканим, тези напасти ще ни изненадат. По-добре да се захващаме, докато е време, – подвикна разгорещено Григор.

Селяните наведоха глави и се съгласиха безропотно.

Пак щяха да се понижат температурите, но този път дъждът може да премине и в сняг, но това толкова не смущаваше хората. Те бяха свикнали с аномалиите на времето. Сега друго ги измъчваше.

Мъже седнали пред магазина разговаряха.

– Целия свят се е травмирал, – въздъхна тежко Гочо.

– Така е, – съгласи се Дако. – Не знаем защо сме се родили и на къде вървим.

Дядо Добри не се стърпя и се обади:

– Това са нашите невидими врагове греха и секуларизма. От тях сме объркани и ходим като зашеметени. Светът се нуждае от Божия народ, който ще остане непоклатим в този хаос.

– Каквото и да си говорим, – размърда се Стефан, – войни опустошават плодородна земя, пандемии повалят хиляди хора, …

– Но сред всичко това Бог си има свои люде, – повиши тон дядо Добри, – които като провъзгласят Божията истина в този разпадащ се свят, ще се спасят мнозина.

– Кой знае? – почеса се по тила Тотьо.

– Сред всичко това е Бог, – започна настървено дядо Добри. – Това е борба. Може да сме преуморени, но нека вдигнем лицето си към Господа. Кой знае, може би сме избрани за такова време като това?!

– Избрани да теглим и да се мъчим, – намръщи се Владо.

Повечето се съгласиха с него, а дядо Добри уважаваха за почтеността му, но не искаха да го слушат, когато им говореше за Господа.

Е, може някои от тях да се замислят един ден и да се променят.

Робството много им тежеше. Народът пъшкаше под тежкия ярем на мрака.

Разказваха, че ще дойде Спасител, Който ще ги огрее със светлината Си.

Но какво те очакваха в действителност?

– Този, Който ще дойде ще повиши стандарта на живота, – говореха едни.

– Ще има много привилегии, но без отговорности, – твърдяха други.

– Той ще възстанови световната ни власт до такава степен, каквато са я имали предците ни, – пъчеха се трети.

– О, Той ще посрещне всички наши физически, материални и емоционални нужди, – потриваха самодоволно ръце някои.

– Ще бъде славен, ще установи световен мир, просперитет и ще ни помогне да станем известни, – пляскаха с ръце неколцина и си представяха бляскавото си бъдеще.

И Дългоочакваният наистина дойде, но те не Го познаха и Го отхвърлиха. Той не отговаряше на техните стандарти. Не се поместваше в техните рамки.

Защо бяха слепи за Него?

Защото очакваха Той да установи царството си на земята, а Той го направи в сърцата на тези, които Го приеха.

Днес бихте ли Го коронясали като Крал на сърцето си?