Снегът се стелеше и покриваше всичко с бялата си перелина. По това време нямаше много желаещи да посетят Художествената галерия в центъра на града.

За радост на Стоян и Нина това спомогна да се насладят на тишината и спокойствието в залите, където бяха изложени шедьоврите на едни от най-известните майстори на четката.

– Забележи, във всяка картина има определена светлина и ясно изразени сенки, – отбеляза Стоян.

– С играта на светлината и сянката художникът подчертава някои характеристики на това, което изобразява, – подчерта Нина. – Така с помощта на техния контраст и хармония живописците разкриват красотата на изображението.

– Колко прилича това на щастливия живот, който не се състои само от светли линии – възкликна Стоян, -. Красотата му се изявява в съчетанието на радостта и мъката.

– Страданията и гоненията могат да бъдат истинско благословение,- изтъкна Нина, – ако служат като мрачен фон на излъчващия се християнският живот.

– Най-големите композитори и музиканти винаги са знаели как да превърнат тъгата в музика, – допълни Стоян.

– Интересното е, че един сляп човек с вяра може да види много повече от хора, които имат отлично зрение, – поклати глава Нина.

– Спомням си за една сляпа жена, която бе написала великолепни химни, – каза Стоян. – Нейните песни вдъхновяваха всяко сърце.

– Представяш ли си как са се чувствали Павел и Сила в затвора на Филипи? – попита Нина. – Мрачна килия, пъплещи плъхове готови за си ръфнат от предоставената им плячка. Не могат да се помръднат. Краката им оковани в клади, белезите от бичовете върху гърбовете им създават допълнително страдание, а те пеят…

– Да, но това е помогнало на тъмничарят и цялото му семейство да приемат Исус Христос за свой Господ и Спасител.

Не отхвърляй тъмните линии, които Бог внася в картината на твоя живот. Той ги използва, за да направи чрез тях шедьовър.

Първите лъчи на новия ден нахлуха през прозореца. В полуосветената стая на масата седеше мъж с буйни коси и очила с голям диоптър.

Димитър бе замрял с химикалка над белите листове, а взорът му се бе отнесъл нанякъде. Неспокойната му мисъл бе навлязла в дълбока и необхватна зона.

– Как да обясня на хората кой е Бога и каква е Неговата същност? – отчаян пророни тихо в тишината Димитър.

Той дълго и напрегнато бе мислил по въпроса, но нищо не се получаваше. Изморен от напрегнатия размисъл, той почувства болка в главата.

– Ще изляза да се поосвежа край морето, – реши Димитър.

Вървейки по пясъка, той все още разсъждаваше върху измъчващия го въпрос.

Неусетно стигна до малко момче, което бе изкопало малка дупка на брега. Детето с парче от счупена чаша изливаше вода от морето в пробития отвор на пясъка.

– Какво правиш, момченце? – попита Димитър.

– Направих си дупка и искам да прелея всичката вода от морето в нея, – отзивчиво отговори малчугана.

Димитър се засмя и продължи нататък по брега.

– Колко са наивни децата, – каза си той. – Какво знаят и разбират те?!

Изведнъж Димитър се спря. Почеса се по главата и се усмихна.

– Не съм ли и аз като това малко дете? Със своите ограничени възможности искам да обхвана и разкрия на другите същността на необятния и безграничен Бог. Толкова съм малък спрямо Него. По-добре да му се покоря. Да позная волята Му и да я изпълня в живота си.

В полумрака на църквата едва се забелязваше коленичилия в молитва човек. На Виктор му предстоеше сериозна работа. Единствено общението с Бога можеше да му открие най-добрия начин за постигането ѝ.

Внезапно Виктор се обърна към главния вход на църквата и там видя ужасен и отвратителен дракон. Чудовището влезе. Тялото му се изду като балон и изпълни цялата зала. От ноздрите му излизаше огън и дим.

Драконът се обърна към Виктор и по чудо не подпали дрехите му. Когато мъжът падна на пода, видя до себе си Исус с меч в ръката.

„Защо Той не направи нещо? – помисли си Виктор. – Нима не вижда в какво състояние съм?“

Исус подаде меча на Виктор и посочи дракона. Изражението на лицето Му ясно казваше:

– Стани!

Виктор протегна ръка да вземе меча. И когато го докосна, Исус го пусна.

Мечът увисна във въздуха. Виктор го хвана здраво и се опита да стане. Мечът не само висеше над пода, но повдигна падналия мъж.

Виктор стана и едва докосна дракона с меча. Оръжието в миг разполови чудовището.

Виктор с изненада погледна меча и си каза:

– Защо не съм го използвал преди?

Не чакай Бог да убие дракона в живота ти. Имаш меча на Духа, Всемогъщото Божие Слово на живия Бог.

Вземи го и го използвай още днес!

Беше тиха и топла нощ. Луната още не бе се показала, но на тъмното небе сияеха безброй звезди.

Радослав обичаше да се разхожда по алеите на парка в това късно време. Всеки признак на живот  бе замрял, никъде не се чуваше дори слабо шумолене.

Младежът вървеше бавно, без да бърза. Приближи до малко езерце, къде се оглеждаха звездите. Водата бе гладка и спокойна.

Изведнъж Радослав забеляза, че по пътеката да се задава дядо Захари. Той бе на седемдесет и три години. Цялото си време прекарваше в молитва или като се трудеше в малката си градинка край дома.

Старецът приближи и се вгледа във водата.

– Дядо Захари, какво правиш тук по това време?

– Разхождам се.

– Забелязах, че гледаш водата, – добави Радослав. – Какво виждаш в нея?

– Нима не си забелязал нещо? – попита на свой ред старецът.

– Вода като вода. Тиха и безмълвна. А ти какво видя в нея?

– Гледам тази вода и размишлявам върху Божията мъдрост. Бог ни се разкрива дори без  книга.

– Как? – попита Радослав.

– Виждаш ли как звездното небе се отразява в чистата и спокойна вода? Така Бог се отразява в чистото сърце. А сега ми кажи чувстваш ли Божията благост или възприемаш само тишината?

– Да, – отговори младежът.

– Така и чистите сърца усещат блаженство, когато видят Бога. Нали Господ е казал: „Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога“.

Радослава с възхищение слушаше старецът, който за него макар и неук човек, разбираше много повече. Защото вярата му в Бога бе непринудена и доверчива, а сърцето му чисто.

Така той виждаше Господа със сърцето си.

Слънцето прежуряше. Лъчите му проблясваха върху вълните на водната шир, чийто край не се виждаше.

Таня почиваше с родителите си на пясъчния бряг край морето. Тя бе само на 10 години, но бе много любознателна и наблюдаваше с интерес голямото водно пространство.

Внезапно нещо много необичайно привлече погледа на момичето. Морето се разпени. На всеки друг това можеше да му се стори тривиално, но момичето бе убедено, че става въпрос за нещо много важно.

На урок по география Таня бе слушала за цунамито. Бе им прожектиран филм, в който се разказваше за някои от признаците при приближаване на цунамито.

– И сега е същото, – каза си Таня. – Водата се пени и внезапно се появява рязък прилив.

Момичето веднага изтича при семейството си и разтревожено каза:

– Трябва да се махаме бързо от тук, скоро ще има цунами.

Баща ѝ тръгна към хотела, за да предупреди персонала му, но майка ѝ посрещна думите ѝ с недоверие. Тя не повярва на дъщеря си.

Таня застана до майка си и смело заяви:

– Мамо, повярвай ми, наистина ще има цунами. Аз тръгвам.

– Чао, – спокойно каза майка ѝ и помаха с ръка.

Бащата на Таня през това време бе предупредил дежурната охрана и хората бързо бяха евакуирани от плажа.

Семейството на Таня се скри в хотела няколко секунди преди да приближи мощната вълна.

Причината за цунамито бе скорошното земетресение не далеко от крайбрежието. Вълната удари обширен район и уби хиляди хора.

Настойчивостта на Таня спаси живота на много люде, които в същия ден почиваха на плажа. Тя бе наградена от властите за това.