Облаците отново се скупчваха и мръщеха сивите си лица. Бурята се надигаше и навярно пак щеше да вали изобилно.

Вадим се бе облегнал на прозореца и тъжно съзерцаваше обстановката навън.

– Защо точно на мен? Толкова се стараех да не се тревожа и да избягвам всякакви стресови ситуации, но уви… – изпъшкаше притеснено той.

И как няма да се измъчва и тормози?! Предстоеше му сериозна операция на сърцето. Беше страшно дори само като си го помисли.

Дойде и денят. С безпокойство и тревога тръгна към болницата, но когато стигна там, реши:

– Каквото и да става няма да се предавам. Напук ще се усмихвам и веселя.

Преди да влезе в операционната Вадим реши да се пошегува с хирурга:

– Вие възнамерявате да убиете лошите клетки в сърцето ми? – попита той медика.

– Това е моя план, – отговори напълно сериозно хирурга.

– А можете ли да бръкнете малко по-надолу и да убиете моята алчност, егоизъм, чувството за превъзходство и вината ми за много неща, събития и спрямо някои хора?

Хирурга се засмя:

– Съжалявам това не е в моята компетентност. Не за това ми плаща. Може би за това трябва да се обърнете към някоя църква и да поговорите там с някой свещеник.

– Сам човек не може да се промени нещата, – въздъхна тежко Вадим.

– Може да сте се надявали, че при вас изменения няма да настъпят, говоря за здравето на тялото ви, – уточни хирургът, – но грижите, неприятностите, обидите …… не прощават. – Една малка конвулсия и главоболията започват.

Божията благодат, която носи спасение, се явява навреме за всеки човек. Просто трябва да се събудим и да я приемем.

Лицето на Мартина отразяваше болка и притеснение. Бяха я наранили с думи и тя бе огорчена. Лошото бе, че това бе направила най-добрата ѝ приятелка.

– Да отвръщаш с любовта е полезно за здравето ти, независимо от обстоятелствата – каза спокойно майка ѝ, когато я видя да влиза в стаята.

– И това е вярно, – потвърди баба ѝ. – Медицината е доказала това. Учените са установили, че враждебността причинява стрес, който води до язва на стомаха, главоболие и множество други заболявания.

– Каква връждебност? – троснато попита Мартина. – Това бе само малка закачка, …… но ме заболя.

– Враждебността е такъв тип гняв, който човек изпитва, когато се случи нещо сериозно, – обясни майка ѝ.

– Но експертите твърдят, че най-сериозните проблеми се предизвикват от дреболии, – допълни бабата.

– Помисли си само,  – каза майка ѝ, – колко стрес би избегнала, ако се научиш бързо да прощаваш?! Представи си физическите и емоционални предимства на този начин на живот!

– Във всеки вярващ живее Божията любов, – усмихна се баба ѝ. – Ако се подчиняваш на тази любов, тя ще те освободи.

– Спомни си, когато Исус каза на Лазар да напусне гроба? – припомни ѝ майка ѝ. – Той вече бе оживял, но все още беше обвързан с погребалните дрехи. И тогава Исус му заповяда да го развържат, за да може да ходи свободно. Същата свобода Исус и за теб. Така че съгласи се с Него.

– Кажи на тези смъртоносни навици, които те връзват: – подкани я баба ѝ – В името на Исус освободете ме! Отказвам се от враждебността, непростителността и егоизма. От сега ще живея живот изпълнен с любов“.

– Ясно, – каза Мартина, – за да се измени коренно живота ми, не ми е нужно медицинско чудо. Трябва само да се подчиня на силата на любовта. И това ще направя още днес.

Двете жени се усмихнаха. Мартина бе усвоила новия урок.

– Вярваш ли в Бога?

– Никога не съм го виждал. Как мога да вярвам в това, което не виждам?

– Извинявай не исках да те обидя…

– Вярвам в парите, защото тях ги виждам със сигурност. Вярвам в даден план, в прогноза, в кариерно израстване….. Вярвам в къщата, защото тя е построена стабилно.

– Разбира се, … очаквах  подобен отговор. Но нали вярваш в щастието, а не си го видял? Него душата ти го е видяла. Извинявай, но не исках да бъда груб.

– Сега сме един на един, победа в спора няма никой от нас.

– Вярваш ли в любовта, а в приятелството? Как ги вярваш, като не си ги видял ли? Всичко това е на душевно ниво ….. А в искреността и светлите мигове в живот, вярваш ли? Ще видиш всичко това с очите си, не бързай.

Настъпи кратко мълчание.

– А спомняш ли си, когато бързаше за бизнес среща? Тогава трафикът те забави и ти не можа да хванеш самолета?! След това чу по телевизията, че самолета, с който щеше да летиш се е запалил.

– Тогава пих и плаках цял ден …

– А помниш ли, когато жена ти раждаше и лекарят каза: „Съжалявам, няма никакъв шанс да оживее“?

– Животът ми премина като сериал от мрачни и радостни моменти, но в този миг всичко за мен загуби смисъл.

– А помниш ли, когато бебето силно изплака и ти извика: „Има Бог. Той съществува!“ И се усмихна щастливо.

Мъжът при спомена отново се усмихна.

– Има неща, които очите не се виждат, но сърцето ги усеща ясно и точно. Умът ти протестира все по-напористо, но получаваш болка, след която идва горчивият опит. Включва се егоизмът ти и голямото ти „Аз“….

Мъжът въздъхна.

– Ти виждаше проявленията на Бог всеки ден по толкова много различни начини, усещаше го дълбоко в душата си…..

– Всеки си има свой път, – мъжът опита да се оправдае.

– Но вярата и любовта са важни за всекиго. Не те попитах: „Видя ли Бог“, а дали си повярвал в Него?

Богослужението бе свършило и хората започнаха да излизат от църквата. Пламен и Михаил се облегнаха на оградата.

– Не се чувствам много насърчен от днешната служба днес, – каза Пламен. – А ти?

– И аз съм в същото положение, – добави Михаил.

На Надежда ѝ стана неприятно, когато чу неволно тези думи.

„Като се замисля – каза си Надежда – и аз понякога съм правела подобни коментари, а сега съдя хората за същото“.

Тя седна на близката пейка и се замисли:

„Когато отиваме на църква, какво си мислим? Днес какво ли ще ми донесе неделното богослужение? Но аз конкретно с какво съм допринесла за това общо служение? Трябва да спрем да пилеем енергията си в оплаквания и да се опитаме да служим на другите“.

При Надежда дойде жена, чиято дъщеря бе в болницата. Тя сподели с нея:

– Представяш ли си, тя е още малка, а е разказала за Исус на жената в съседното легло. След това се помолили двете и тази жена приела Исус Христос за свой Господ и Спасител.

След това жената разказа на Надежда и други преживявания като това. Тя беше толкова въодушевена, че зарази Надежда и тя възкликна:

– Слава на Господа!

След като се разделиха, Надежда отново потъна в разсъжденията си:

„Колко често сме завладени от егоизма си, а трябва да работим за общото служение на църквата по много начини. Какво ни коства да похвалим някой за неговите усилия? Необходимо е по-често да се включваме като доброволци, да търсим хора, които се нуждаят от помощ и да им помагаме. Най-важното, да се молим за всички“.

Обнадеждена Надежда стана и бодро закрачи към дома си.

Най после един свободен час. Зарадвана Евгения седна на фотьойла и взе бродерията си. Това бе едно от любимите ѝ занимания, а днес започваше една интересна фигура, за която трябваше да приложи голяма доза търпение, за да стане, както трябва.

Някой звънна на външната врата. Евгения с нежелание тръгна да отваря, някой бе нарушил тихото ѝ кътче. По петите я следваше десетгодишната и дъщеря София.

На дъжда, без чадър и връхна дреха стоеше млад човек с папка в ръце.

– Извинете, – учтиво каза младежът, – аз събирам пари за Фондация „Грижа за деца със специални нужди“.  Нашите организации се срещат директно с  уязвимите и бедни хора.

Бързайки да се върне към любимото си занимание Евгения учтиво, но бързо каза:

– Съжалявам, но не мога да ви помогна точно днес.

След това бавно затвори вратата.

София погледна изпитателно майка си и попита:

– Защо нищо не дадохме на този човек? Той ходи в студа и дъжда, за да събира пари за бедните.

Сърцето на Евгения се сви.

„Егоизмът ми попречи да използвам тази възможност да помогна на някого, – каза си тя. – Какъв пример дадох днес на дъщеря си?“

Малко по-късно София подаде на майка си рисунка. Тя бе озаглавена: „Човекът с голямото сърце“. На нея София бе изразила чувствата си от срещата с младежа на вратата.

„Трябва да взема пример от нея, – помисли си Евгения. – Това е важен урок за мен. Ще го помня докато съм жива“.

През следващите години София продължи да рисува, когато нещо я развълнуваше, а Евгения внимаваше да не пропусне нито една възможност да се прояви като щедра християнка.