Ангола е единствената страна в света, където е забранено да се проповядва исляма. Забраната е наложена през 2015 г. Вярващите в тази страна са около 90 хиляди души.

Официалният език в страната е все още португалски.

Най-студеният месец в страната е юли. Температурата може да падне до 16 градуса по Целзий.

В XXI век благодарение на петролните компании, икономиката на страната е станала една от най-бързо развиващите се сред държавите от Субсахарска Африка.

Луанта столицата на Ангола е най-големия град в страната. През 2008 г. е призната за най-скъпия град в света. В нея цените на стоките и услугите са високи. Освен това инфраструктурата е пострадала от гражданската война, която се е водила 30 години там.

Печалбите на чуждестранните фирми, получени в Ангола от добив на нефт и елмази, създават възможности за повишено търсене на жилища с високо качество, скъпи ресторанти и автомобили, обувки и дрехи.

Въпреки това, голяма част от населението живее бедно. В страната почти всички храни са вносни. За това литър мляко струва три долара.

Всеки ден се съобразяваш, какво трябва да направиш за деня и кое е с приоритет пред другите. Не трябва да се разсейваме от маловажните и дребни неща в живота си.

Забелязали ли сте, колко лесно губим радостта си заради някоя дреболия? Нещо малко ни подразни и ние губим радостта си. Когато знаем посоката, която сме избрали в живота си и направим завой, губим мира и радостта си.

Да предположим, че днес е бил лош ден за теб. И защо лош? Косата ви не е получила цвета, който са ви обещали в магазина, от където сте взели боята, а дрехите май не са последна мода и …. вие сте оклюмал и нещастен, смятате, че сте станали за посмешище на околните.

Това са дребни неща, които понякога ни засягат много и все пак те наистина нямат голямо значение. Не казвам, че трябва да ходиш неугледен, да миришеш на пот и ….., но това не е най-важното в живота.

Апостол Павел много ясно е казал по този въпрос: “ Но това, което беше за мене придобивка, като загуба го счетох за Христа“.

Какво бе най-важното нещо за вас, преди да срещнете Исус Христос? Работа? Кариера? Трупане на пари? Желанието да направиш голям удар за деня? Да бъдеш популярен и известен? А може би само да имаш сигурност в живота?

Всички тези неща нямат значение в сравнение с радостта да познаваш Исус.

Хиляди реклами казват: „Ти не струваш нищо, докато не използваш нашия продукт“. Дори и телевизионни новини се натрапват като най-важното нещо на деня. Но те не са! Нищо не е толкова безполезно, както вчерашния вестник. Просто защото нещо е спешно и незабавно трябва да стане,  не означава, че е толкова важно.

Трябва да се замислим сериозно за някои неща. Каква част от това, за което се притесняваме ще има значение утре? Повечето от нещата вероятно няма да има значение за утре, още по-малко за вечността.

Трябва да живеем в светлината на вечността.

Погледнете и вижте, живеем за неща, които наистина не са от значение. Когато живеем в светлината на вечността, осъзнаваме, че малките неща, за което се притесняваме не могат да ни направят щастливи и радостни, дори да се изпълнят.

За това трябва всеки ден да считаме всичко за “ загуба заради това превъзходно нещо – познаването на моя Господ Христос Исус“. Това е най-важното и то ще ни приготви за вечността.

Радой чуваше шума от долните етажи на къщата, но това като, че бе някоя друга къща в някоя друга страна. Стържещ звук се разнасяше от местенето на тежки сандъци по каменен под. Долавяше разговори на простонароден латински.

Може би това е Утопия. В самия център на това място, се намира град на име Амауротум – градът на мечтите.

Уморен от усилията да разбере тайните на света Радо се отпусна на леглото.

Долови някакво движение до себе си и извърна глава, за да види кой е. Беше Михо, момчето, което му помагаше в последно време.

– Спомням си, – прозвуча дрезгаво гласът на Радо, – Кале, алхимиците, машината за развиване на паметта.

– Джако прави такава за нашия владетел, за да стане най-мъдрия в света, – каза бързо Михо, – но той едва ли ще се научи да я ползва.

– Това са фантазии, – каза Радо, а температурата му се покачваше.

– Не, истина е, – възкликна Михо. – Има един човек в големия град, който е създал жива душа. Цялата от вътре е покрита с малки рафтове. На тях можеш да намериш определени свитъци, изписани откъси, които изпълняват ролята на ключове.  С тях отварят кутия с ключ, в която има друг ключ, който отваря друга кутия с ключ и т.н. Тези ключове не са направени от метал, нито кутиите от дърво.

– Какви са тия щуротии, които ми разправяш, Михо?

– Това съвсем не са щуротии, – възмутено реагира Михо. – Те са изградени от човешки дух и ще остане, когато всички други книги бъдат изгорени. Ще ни дават възможност да помним не само миналото, но ще знаем и бъдещето. Ще виждаме формите и обичаите, които един ден ще се видят на нашата земя.

– Това ми звучи доста налудничаво, – каза Радо. – Аз искам машината за паметта на Даниел.

– Казват, че побягнал от страната и оставил недовършена машината, – каза Михо.

– Знаеш ли, чух за него, че не говорел и не се хранел, потресен от възможностите на сглобеното от него устройство.

– Други разказваха, – започна плахо Михо, – че от машината излезли демони и го подгонили. Той побягнал и оставил всичко, и книгите, и дрехите си, нищо не взел със себе си.

– Дали не са останали някакви чертежи от изобретението му, – с надежда каза Радо.

– Има ли смисъл, – засмя се Михо. – Така и така нищо няма да разберем от драсканиците му. Какво точно е представлявало това негово изобретение, едва ли някой ще разбере някога.

– Печатна преса, която сама пише книги и ги отпечатва. Мозък, който функционира отделен от тялото…. Това ми се иска да видя …. Как е постигнал това? – въздъхна дълбоко Радо.

Двамата замълчаха. На Радо не му оставаше много.

„Може би тази нощ ще си отиде“ – помисли си Михо и очите му се насълзиха.

Навън се стъмваше. Денят избледняваше и отстъпваше място на нощта. Вятърът накланяше дърветата, а дребни капчици оросяваха листата. Природата е готвеше да заплаче.

Когато Хари е възстанови, един негов познат му подари малко женско лъвче. Той го отгледа като свое дете. Кръсти го Леонтия.

Когато лъвчето порасна, стана  малко своенравно.

Един ден Хари прояви небрежност и Леонтия се измъкна от клетката.

– Стой мирна, за да те прибера, – извика Хари.

Но тя започна да влачи корема си по земята. Беше безмълвна, готова да скочи. Очите ѝ горяха.

Хари разбра, че сега не ѝ беше баща, а храна за нея.

„Дойде последния ми час, – помисли си той“.

Синът на Хари, Ангел се появи в двора. Той разбра в какво опасно положение се намира баща му.

– Леонтия насам, – извика Ангел. – При мен!

В мига, когато животното отклони поглед, Хари започна да отстъпва бавно назад.

– Погледни насам, Леонтия! – започна да вика Ангел.

Лъвицата погледна русолявият младеж, облечен в пъстри дрехи и се стъписа. Тя започна да отстъпва назад, направи една крачка, после още една…..

Изведнъж Леонтия отново притисна корема си до земята, изгубвайки интерес си към Хари, започна да дебне Ангел

Хари бе целият потен, но продължи назад, от където щеше да потърси помощ.

Ангел бе изтръпнал, но говореше нежно на лъвицата:

– Ти си добро момиче. Не прави глупоти …

Леонтия се вслуша в гласа му, но отвори паст и нададе рев. Ангел стоеше неподвижен, а устните му мълвяха беззвучна молитва:

– Господи, влей кротост в животинското ѝ сърце…

Хари се беше отдалечил вече на безопасно място. Той намери двама мъже и им каза:

– Вземете голямата мрежа и елате. Бъдете внимателни!

Тримата започнаха да се промъкват безшумно към двора.

Лъвицата стоеше на едно място. Колебаеше се, а ушите ѝ леко потрепваха. Ангел виждаше, как лигите ѝ се стичаха по зъбите.

Тя се отпусна назад, малко приседна. Ангел усещаше дъха ѝ. Леонтия се готвеше за скок. Мускулите ѝ потръпнаха.

Лъвицата отвори челюсти и скочи ….., но тялото ѝ се завъртя във въздуха, когато един куршум се заби в ребрата ѝ. Леонтия се търкулна и се удари в оградата. Тя изрева. Нов куршум се заби в хълбока ѝ.

Животното продължи да е търкаля по земята и да скимти. Тогава мъжете хвърлиха мрежата върху нея.

Хари пристъпи спокойно към животното и преряза гърлото му.

Леонтия изрева, закашля се, от устата ѝ потече кръв. С последни сили нанесе удар върху един от мъжете, одра лицето му и застина.

Мъжете скупчили се край нея, въздъхнаха облекчено.