Камен бе млад мъж, почти на осемнадесет години. Той с нетърпение очакваше да постъпи в колежа, който сам си бе избрал. Бе получил и академична стипендия за него.

Той участваше активно в гимназията и сега очакваше с готовност да служи в новата обстановка.

Намери си работа на непълен работен ден. Там се справяше чудесно от самото начало. Беше си поставил ясни цели и всичко вървеше по график.

И изведнъж всичко се срути. Глобалната криза в здравеопазването промени всичко.

От колежа информираха Камен:

– Вероятно първият ви семестър ще бъде онлайн.

Много бизнеси бяха закрити, а с тях и възможността да се работи дори почасово.

Приятелят му Михаил, който бе боксьор се засмя и му цитира думи на известен мъж от бокса:

– Да, всеки има план, докато не получи удар в устата.

Камен не се отчая. Той се довери на Бога.

– Щом Той определил нашите планове, ще ги изпълни според волята Си, – каза си Камен.

Ситуацията съвсем не бе лека. Но младежът се включи с отворено сърце към Божите напътствия. Той се противопостави на мисълта сам да си състави нов курс на действие.

Мечтите, които не се сбъдват, могат да бъдат разочароващи, но тъй като не знаем какво ни чака в бъдеще, не можем да се конкурираме с всезнаещия Бог.

Когато се подчиняваме на Господа, можем да бъдем сигурни, че Той с любов ще ръководи стъпките ни нищо, че не виждаме пътя напред.

Беше 1825 година. Голям кораб пристигна до бреговете на Хавайските острови. Екипажът бе по-малоброен от множеството чернокожи островитяни, които бяха дружелюбни и приятно настроени към непознатите.

Изненадващо бе, че месните жители се отнасяха към хората от екипажа като към богове.

Бялата кожа, трептящите месингови копчета по униформата на капитана и огромния кораб явно бяха много впечатлили хората от брега.

Но екипажът излъга хората:

– Ние можем да ви прибавим свръх естествени сили.

Този ден капитанът записа в дневника си: „Човешкият ум с готовност откликва, за да получи истината, но той не може да разбере понякога, че тази истина може да е в конфликт с всичко в природата и с причините за проявата на явленията в нея“.

Малко се е променило съзнанието на мъжете и жените, откакто са започнали да плават по земното кълбо. Голяма част от това, което е минало чрез тях като истина или поне е известно, е лъжа.

Тогава на какво да вярваме?

Настройващият пияното зависи от камертона, който вибрира точния брой пъти, което определя идеалната нота. И чрез нея се настройват останалите тонове в гамата на пияното.

А за нас какъв ще бъде критерият за истината?

Ние имаме Библия, чрез Която се измерват всички „истини“. Колкото и странно да ви се струва, няма друг такъв точен образец за познаване на истината.

Мария и Борис решиха втората годишнина от сватбата си, да я отпразнуват у дома, но се оказа, че са останали без хляб.

Тогава двамата заедно отидоха до близкия денонощен магазин.

Видяха на улицата, как един мъж залитна и се строполи на тротоара. Мария и Борис се приближиха към човека, с готовност веднага да му помогнат.

Непознатия се надигна, седна на тротоара и се разплака.

– Сигурно сериозно се е ударил и много го боли, – прошепна Мария. – Хайде да повикаме Бърза помощ.

– Не, нищо ми няма, – смотолеви непознатият.

– Тогава да ви откараме до дома ви, – предложи Борис. – Къде живеете?

– Няма къде да отида, – разрида се мъжът. – Оставете ме.

Двамата съпрузи се спогледаха. След това хванаха човека и го изправиха на крака.

Времето бе студено. Вятърът безмилостно фучеше в мрака.

– Не можем да оставим човека така, – каза съчувствено Мария.

– Давай, ще го заведем у дома, – настоя Борис. – Ще го нахраним, ще се постопли, а после ще видим.

– В такава нощ човек не бива да остава сам на улицата, – съгласи се Мария.

Непознатия постоянно плачеше, но когато го въведоха в топлата стая се успокои. Предложиха му храна. Макар и неохотно той изяде всичко, което му предложиха.

Мъжът се огледа наоколо и бе готов веднага пак да се разплаче, но Борис го спря:

– Вместо да се окайвате, по-добре ни разкажете какво ви се е случило.

Тъжната историята на Митко прозвуча съвсем банално. Такива неща се случват всеки ден, но съпрузите не казаха нищо.

Мария го утеши с няколко насърчаващи думи, а Борис му даде съвет за излизане от положението. След това го настаниха в едно легло и мъжът заспа веднага.

На другия ден Митко стана рано:

– Благодаря ви, – каза той на Мария и Борис, които вече го чакаха на масата за закуска.

От вчерашният разплакан мъж не бе останала и следа. В очите му искреше надежда и желание да оправи живота си.

Беше се стъмнило. Козма седеше притихнал във фотьойла си и съзерцаваше през прозореца светлините на големия град. Едни гаснеха, а други се появяваха. Зад всеки светъл прозорец се намираше поне една душа бореща се със задушаващия грях в своя живот.

Козма се изправи. Светна нощната си лампа. Седна пред масата си и на празният лист пред себе си, започна да записва мислите, които го вълнуваха в момента:

„Християните са предназначени да живеят с чувство за неотложност“.

Той повдигна глава и се заслуша. Думите го изгаряха отвътре. И той трескаво продължи да пише:

„Спешността не е паника, не е безпокойство, не действие преди да се мисли. Това е настойчиво чувство, което изисква постоянни и много често бързи деяния“.

– Защо е така? – попита Козма.

И си отговори сам:

– Посланието на Евангелието е известие за спешност.

Козма се наведе над листа и продължи да пише:

„Преди да разберем добрата новина за Исус Христос, трябва да осъзнаем изобличаващата истина за греха ни.

Независимо дали знаем това или не, всички ние сме в доста сериозна опасност.

Никой от нас не знае кой дъх ще бъде последен за нас или кой изгрев ще видим последно, преди да премине в отвъдното. Нито ни е известно, кой телефонен разговор ще сигнализира за края на дните ни.

Следователно ние сме в опасност, света също.

И фактът, че по-голямата част от хората не признава опасността, не е доказателство, че тя не съществува. Неспособността да бъде разпозната, говори колко голяма е тя“.

Козма пламна целия. Думите сами напираха в него и искаха, колкото се може по-бързо да се излеят върху листа.

Химикалът продължи да следва милите му и педантично да ги отбелязва върху парчето хартия.

„Никой от нас не знае, кога Исус ще се завърне. Това може да стане сега, утре или всеки следващ момент. Той ще дойде в небесата и тогава за едни ще настъпи огромна радост и утвърждаване, а за други голям страх и съжаление.

Християнинът живее с чувство за неотложност и готовност, защото ние сме хората, на които е поверено единственото послание за безопасност и благополучие, което може да донесе мир между грешния човек и светия Бог“.

– Въпрос на време е и Исус ще дойде, – усмивка трепна върху устните на Козма, – тогава ……

Ръката му последва бързия бяг на мислите му:

„Ние сега живеем в този свят, но сме временни жители и имаме сигурно гражданство, но на друго царство.

Колкото повече неща притежаваме и колкото по-удобно живеем, толкова е по-малка вероятността да копнеем и търсим горното. Колкото повече установяваме начина си на живот тук, толкова по-малко ще инвестираме в другия.

Едно от основните неща, което ще ни попречи да живеем с чувство за неотложност, е комфортът ни тук, в настоящия свят“.

– Доколко всъщност сме запознати с реалността на човешкото страдание в света? Колко сме близо до безжалостната бедност, истинското преследване, действителната безнадеждност? – Козма не напразно си задаваше тези въпроси и търсеше обяснение за тях.

Той разбираше, че има проблеми в света, но те не бяха в квартала му. Нямаха истински имена и реално отношение спрямо него, за това изглеждаха далечни и не достатъчно спешни.

Козма се наведе над листа и продължи да пише:

„Общата ни натовареност в живота също ни пречи да живеем с чувство за неотложност“.

– Това изглежда нелогично, нали? – усмихна се Козма. – Но какво правим всъщност? Имаме срочни събрания, на които трябва да присъстваме; неотложни съобщения, които непременно трябва да напишем …. Струвани се, че бягаме от едното към другото, без отдих и почивка.

Мислите на Козма започнаха да се изливат като неспирен поток върху листа.

„Цялата тази натовареност служи, за притъпяване на сетивата ни, като ни отделя от това, което е наистина спешно. Всички задачи и дейности, с които е заето съзнанието ни, имат един единствен резултат, много малко време да отделяме за реална мисъл, размисъл и съзерцание.

Ако се молим и благовестваме на неразбраните сърца чрез силата на Светия Дух, ще открием, че сме заангажирани с онова, което наистина има значение.

Разпространението на Благата вест не търпи отлагане. Това е неотложен въпрос.

Нека погледнем към живота си и да видим какво ни пречи да позволим това да бъде така“.

Козма остави химикалката и въздъхна дълбоко, след което започна молитва, в която изразяваше своята благодарност към Твореца и Създателя на всичко живо и невидимо.

Вън валеше, но Сара трябваше да отиде непременно до магазина. Тя повика сина си и му поръча:

– Борко, наглеждай сестра си, докато се върна от магазина.

Момчето прие с готовност, поверената му отговорност и каза:

– Добре, мамо, няма да я изпуском от погледа си.

Когато Сара затвори външната врата, Борко намери четка и бои. Това го въодушеви и той започна да рисува портрет на сестра си.

Той толкова се увлече, че не забеляза, как напръска всичко около себе си с боя.

Когато Сара се върна всичко бе изпоцапано, като се почнеше с масата, столовете и се завършеше с пода. Но тя бе мъдра жена и бързо прецени ситуацията.

Погледна рисунката, която бе нарисувал сина ѝ и радостно възкликна:

– Това Соня ли е? Колко много си прилича! – и целуна сина си по челото.

Минаха години. Борко стана един от най-известните художници на своето време. Не само специалисти, но и обикновените хора оценяваха много умението му да рисува.

Веднъж един журналист попита младият художник попита:

– Какво ви мотивира поемете по този път?

– Целувката на майка ми в деня, когато нарисувах портрета на сестра ми, – каза с много любов и признателност Борко. – Тогава тя трябваше да ме натупа за това, че бях напръскал всичко с боя около себе си, но моята мъдра майка ме насърчи и подкрепи.

Детето не е цимента, който задържа брака между двама души, а крехко същество, за хармоничното развитие на което е нужна любовта на родителите му, а не само тяхното присъствие.