Дядо Петко бе с неколцина в пенсионерския клуб.

– Разпетите петъци идват и си отиват, – каза старецът, – но жизненоважният въпрос остава: Как е душата ти?

– Прав си, – съгласи се Симо. – Трябва също така да попитаме: Кръстът все още ли ни подтиква към благодарност или се е превърнал в далечен исторически факт?

– Ако огънят на предаността е угаснал, днес е денят да помолите Отца да възстанови радостта от нашето спасение, – удари с ръка по масата Григор.

– Чакайте, – разтърси глава Манол. – има и такива, които не Го познават.

– Такива трябва да се задържат дълго време пред кръст, – отбеляза Христо, – докато осъзнаят, че това е демонстрация на Божията любов към всички хора.

– Те са още грешници и я получават, не след като са се очистили и не е нужно да я заслужават, – понамести се Захари на стола. – Бог ги приема в техния бунт и разруха.

– Добротата на петък се корени в неговата абсолютна необходимост, – обади се Митко, един от по-младите пенсионери.

– Да, Господ е добър в петък, но знаем, че е велик в неделя, защото е възкръснал от мъртвите, – намеси се Радка, която се грижеше за клуба.

– Да, но празнуваме жертвата, защото знаем победата, която е последвала, – усмихна се Никола.

– И все пак не бива да бързаме да подминаваме кръста, третирайки го просто като прелюдия към утрото на възкресението, – тежко въздъхна Стоян.

– Разпети петък е добър, защото Исус е добър, – констатира дядо Петко. – Той даде живота Си за всеки човек, за да може да ходи и да говори днес с нас като възкръснал Спасител.

„Като гледаме към Исуса, начинателя и усъвършенствателя на вярата, който, заради радостта, която Му предстоеше, изтърпя кръста, презря срама му, и седна отдясно на Божия престол“

Данчо бе попаднал в ужасно стресираща ситуация. Той чувстваше, че се дави, търсеше шамандурата, но не я виждаше.

В този критичен за него момент, той попита приятеля си Димо:

– Какво да правя? Повече не мога така!

– Просто, – усмихна се Димо, – дай го на Господа.

Това бе едно от нещата, което силно притесняваше Данчо. Затова той попита:

– Как да го направя?

– Буквално, признай: Не мога да го направя сам, Господи. Помогни ми.

– Добре, – съгласи се Данчо, – нещата изглежда се подобряват след този външен израз, но неизбежно то се прокрадва обратно.

– Какво имаш предвид? – вдигна озадачено рамене Димо.

– Например, предавам моето безпокойство във понеделник, но в петък нещо друго може да надигне глава и аз отново съм разтревожен.

– Предаването на Бога е нещо, което трябва да направиш повече от веднъж. Това трябва да е ежедневна практика.

– Май, – Данчо се почеса по главата, – всекидневно трябва да предавам проблемите си на Бога. Да се доверявам единствено на силата Му, за да се справя със земните си борби.

– Които бледнеят в сравнение с вечността, – потупа го Димо по рамото.

Капитанът бе в отчаяние. Пред кораба му се стелеше гъста мъгла и той закъсняваше с графика. Някои от пътниците вече недоволстваха.

При капитана, който 24 часа не бе напускал поста си поради извънредното положение, се приближи възрастен мъж и учтиво му каза:

– Капитане в петък следобед трябва да бъда на една среща.

– Това е невъзможно! – възкликна капитанът.

– Добре, – каза мъжът, – ако вашият кораб не може да направи това, Бог ще намери друг начин. В продължение на 58 години никога до сега не съм нарушавал  думата си. Нека да се помолим.

Капитанът изгледа мъжа подозрително и си помисли: „От коя ли лудница е излязъл този човек? Подобно не съм виждал до сега“.

– Господине, – каза капитанът, – нима не виждате колко е гъста мъглата?

– Не, – отговори мъжът, – моите очи се устремени не в гъстата мъгла, а в живия Бог, Който контролира всички обстоятелства в моя живот.

Странният господин коленичи и с прости думи се обърна към Бога в молитва.
Когато той свърши,  капитанът също поиска да се помоли,  но мъжът сложи ръка на рамото му  и му каза:

– Първо, вие не вярвате, че Бог ще ни отговори. Второ, аз вярвам, че Той вече ни е отговорил и не е нужно повече да се молим.

Капитанът го погледна изненадано.

– Капитане, през всичките години на живота си, откакто познавам Господа, не е имало ден, в който да ми е била отказана аудиенция при Царя. Нека излезем на вън, и ще се убедите, че вече няма мъгла.

В петък следобед Божият мъж бе на мястото на срещата.

Супермаркет, каса, дълга опашка. Освен това днес е петък 13.

Народът сякаш се изсипа изневиделица. Ту картите не ставаха, ту администраторът прибягваше зачервен и притеснен.

Изведнъж, без причина, тихо и спокойно, преди Николета на опашката застана непознат човек.

Много внимателно  той се вмъкна пред нея, оставяйки на показ мускулестия си гръб.

Николета не можа да изтърпи тази наглост и се приготви за решаваща битка.

– Млади човече, за да застанете пред мен, трябва най-малко разрешение да поискате. Не може толкова безцеремонно да се вмъквате отпред, – възмути се не на шега Николета.

– Само не ме правете на идиот! Ако имате проблеми с паметта, по-добре идете и се прегледайте. Преди пет минути ви предупредих, че ще отида за една бутилка бира. Винаги съм знаел, че красива означава и нагла, – престори се на засегнат  младежът.

На Николета ѝ увисна долната челюст. Грубият му глас я удари чак в петите.

Такова нахалство тя съвсем не бе очаквала.

В ръка младият мъж съвсем не държеше бира, а стискаше един бял и един черен хляб.

След като се разплати на касата, младежът се обърна, поклати глава и се насочи към една малка пряка в страни от пътя за квартала. Явно не бе местен, но това не му даваше право да се държи така арогантно.

Да разнасяш писма съвсем не е обикновена работа, особено когато се отнасяш отговорно към това.

Има толкова много хора, които с нетърпение очакват някой да им пише или да им отговори на писмата. Това е характерно особено за по-възрастните.

Милена беше отговорен човек, тя познаваше всички, на които доставяше писма.

Един ден погледът ѝ бе привлечен от пощенска кутия, която беше препълнена.

– Нещо не е наред, – каза си Милена, – трябва да извикам спасителната служба.

И тя звънна на известния за такива случаи телефон.

Притесненията на Милена не бяха напразни. Вече 12 години тя работеше в пощенската служба и знаеше, че това е пощенската кутия на една доста възрастна жена, много приятна и дружелюбна, която всички наричаха баба Екатерина.

„Може някъде да е заминала, – каза си Милена, – но това е малко вероятно. В петък се изчиства боклука, а днес е понеделник и кутията е пълна. Явно нещо не е наред“.

И наистина преди четири дни 94 годишната Екатерина се  бе подхлъзнала в дома си и не могла да стане. Тя бе викала:

– Помощ! Помогнете ми!

Но никой не я бе чул, а на нея така не ѝ се искаше да умира.

Когато откриха възрастната жена и ѝ оказаха медицинска помощ, Милена се разплака:

– Бях уверена, че си е в къщи.

Сега Милена и Екатерина много по-често се виждат. И техните взаимоотношения са много по-близки в сравнение на тези на държавен служител и човек от общата маса.

Това, че някой е бил наблюдателен и отзивчив, понякога може да спаси човешки живот, а това съвсем не е малко. Днес всеки от нас е жаден за капчица внимание. А когато това внимание е съпроводено със съпричасност, се наблюдава промяна у хората, взаимоотношенията и ситуациите.