Големи сиви облаци се скупчиха на купове. Блесна светкавица. Отекна гръм. След, което последва безпощадна буря. Тя бе от онези, които можеха да те убият.

Вятърът бе толкова силен, че едвам се чуваше човек, който крещеше, а отстоеше само на няколко сантиметра от теб.

Вълните се разбиваха в лодката. Една успя да прелее в нея. Изгубил стабилност плавателният съд се наклони силно настрани.

Вятърът размахваше огромните си юмруци и събаряше хора в лодката един върху друг, като не пропускаше да ги облее обилно с вода.

Само Той спеше спокойно. Необременен от нищо.

Когато Го събудиха, попита:

– Защо сте страхливи, маловерци?

Тогава стана, смъмра ветровете и вълните, и настана голяма тишина.

Ако не осъзнаем страха си и му се поддадем, той не познава граници. Днес той лежи на много прагове на домовете.

Първата ни стъпка към свободата е да осъзнаем многобройните грехове, които се коренят в страховете ни.

Но трябва да знаем, едно:

“ В любовта няма страх, но съвършената любов изпъжда страха; защото страхът има в себе си наказание, и който се страхува, не е усъвършенствуван в любовта“.

Децата бяха притихнали и слушаха внимателно. Учителката обясняваше как се рисува дърво:

– Ето това, което ви прилича на морков, можете да използвате за ствол, – гласът ѝ следваше ръката ѝ, която оставяше графитна диря върху средно голям бял картон. – Следват равни, тънки клони, а от тях се разклоняват такива мънички клонки, които с големите оформят короната на дървото.

Една част от децата гледаха дървото и мълчаха, други нервно въртяха молив или пастел в ръцете си, а трети надвесили се над белия лист, очакваха с нетърпение да започнат.

– Е, – усмихна се учителката, – сега е ваш ред, да нарисувате дърво.

Момчета и момичета като събудени от сън започнаха едни бързо, други бавно да оформят своите дървета върху листовете пред тях. Имаше и трети, които безпомощно се взираха във нарисуваното от учителката и нерешително приближаваха ръката си, но не започваха, а страхливо се отдръпваха назад.

Петрана реши да нарисува своето дърво така, както тя го виждаше. Използва формата на морков за ствол, но клоните ѝ бяха вълнообразни.

Момичето оглеждаше старателно рисунката си и си мислеше: „Тези разклонения на дървото се получиха доста гъвкави. Така са по-красиви и на мен повече ми харесват. От далече си личи, че това е истинско дърво. Усеща се как вятърът люлее клоните му ……“

Петрана продължаваше да се любува на дървото си, тя очакваше похвала за своето творение. Надяваше се другите да се възхищават от него, но ….

– Петрана, това изобщо не прилича на дърво, – грубо я смъмри учителката. – Ти погрешно си го нарисувала. Какво ви показаха аз?

Момичето наведе глава и едва не се разплака.

В този миг пет годишната Петрана се зарече: “ Ще ви докажа, че мога да рисувам дървета и то истински …“

Но на глас не отрони нито една дума.

Минаха години. Петрана Василева стана художничка.

Тя рисуваше не само дървета, но всяка една от фигурите в картините ѝ сякаш се движеше. Клоните на дърветата се разлюляваха от тих или бурен вятър. Топката летеше нагори, намеквайки за сблъсъка се преди секунда с твърдия паваж……  В картините ѝ се усещаше движение и нестихващ живот.

Неделя. Цялото семейство натовари багажа и се отправи към селото, където живееха родителите на Тодор, глава на тази не много голяма фамилия.

По време на четири часовото пътуване нашите пътешественици се сблъскаха с ужасна гръмотевична буря. Дъждът се изливаше като из ведро. Нищо не се виждаше на няколко крачки по-напред.

Много от шофьорите намалиха скоростта и пуснаха светлините. Някои дори спряха от страни на пътя. Всеки търсеше сигурност, но това увеличи сблъскванията.

И това не бе всичко. Заедно с проливния дъжд се усещаше как вятърът бясно удряше по колите.

Тодор остана напълно спокоен. Той внимателно оглеждаше пътя пред себе си, но продължаваше смело напред.

В колата се чуваха неспокойни и уплашени гласове.

– Спри! – крещеше като обезумяла Диди.

– По-бавно карай! – посъветва го уплашено жена му.

– Внимавай, пази се! – сочеше с ръка в дясно малката Деси.

Без да обръща внимание на създалата се суматохата, Тодор уверено караше колата направо през бурята. Той нямаше намерение да спира, защото рискуваше да се сблъска с някого.

Как можеше да ги успокои и да им докаже, че Бог беше му влял достатъчна порция сила, за да ги изведе и оцелеят в бурята?!

Когато се окажете в трудна ситуация, не слушайте какво ви крещят околните. Уповавайте на Господа и гледайте към Него, за да успокоите тревогата, която внася смут в душата ви.

Няма никаква гаранция, че бурите ще ви подминават, но именно това, което правим посред тях, ни прави победители.

Всичко вървеше добре. Мирослав Вихров се чувстваше на върха.

Плаваше спокойно и усещаше как вятърът го тласка напред. Изцяло, от игла до конец всичко бе удобно, сигурно и щастливо.

Изведнъж нещата се промениха. Без никакво предупреждение се случи нещо ужасно. Появиха се финансови затруднение. Бащата на Мирослав се разболя и той трябваше да се грижи за него. Шефът му получи нервен срив, а това неминуемо щеше да засегне Вихров.

Мирослав изпадна в паника. Хвана главата си и потресен от всичко, което му се бе случило, шумно взе да протестира:

– Господи, как можеш да позволиш да ми се случат такива неща? Не е справедливо! Какво толкова съм направил?

След като се навика Мирослав се замисли сериозно.

– Не винаги мога да предугадя причините, – каза си той, – поради, които Бог допуска това или онова, но това със сигурност това засяга подготовката ми  за Небето. Явно Господ не е довършил работата Си с мен тук на земята. А може пък зад ъгъла да ме очаква нещо по-прекрасно ….

Мирослав закрачи нервно из стаята. Започна да размахва ръце, лицето му се зачерви, но постепенно се успокои.

– Не, Бог има нещо по-добро за мен, – каза си накрая Мирослав. – „Каквото и да стане, ще взема месата си в зъбите си и ще туря живота в шепата си. Макар и да ме убие, …….“ пак ще се надявам на Него.

Мартин отдавна си мечтаеше да се изкачи на планината и да наблюдава как Бог твори утрото.

И защо ли нищо не ставаше? Какво му пречеше?

Успиваше се. Предстояха му важни срещи на другия ден и той отлагаше за по-нататък. Често си лягаше късно, забол очи в някоя интересна книга. Но най-интересното бе, че дори когато имаше възможност, нещо леко го придърпваше към кревата и затваряше очите му.

Тази вечер наблюдавайки тъмното небе, върху което просветваха безброй светлинки, Мартин категорично реши:

– Тази нощ преди да просветлее небето и слънцето да се усмихне на хребета, аз ще бъда на върха на планината.

Облече се топло и обу удобни обувки. Нощта бе студена, но светла, така че Мартин нямаше нужда от допълнително осветление, за да гледа къде стъпва.

Когато се изкачи на върха, тъмнината започваше вече да отстъпва и слънцето се появи на хоризонта. Нюанси на различни цветове се сляха в един сноп от съвършена светлина. И слънцето се изяви в цялата си красота.

Докато небесното тяло величествено изпълняваше своето шествие, заливайки със своите лъчи земята и всяка смирена долина, Мартин долови прекрасна песен. Това бе Небесният хор, който прославяше величието на Бога и славното Му утрото.

Чистата и бистра утринна светлина пробуди в сърцето на Мартин жажда за Истината, Която би го изчистила и настроила в хармония с всичко, което го заобикаляше.

Вятърът, който подухна при изгрева на слънцето, пробуди в него надежда за предстояща среща с Бога.

Господ не закъсня. Изпълни го с Духа Си и Божите мисли станаха негови.

Единственото желание на Мартин бе, да живее живот изпълнен с Божието присъствие.

Какво могат да направят Божите нощи и утрини в самите нас?