Слави гледаше към ширналото се поле пред себе си. Всичко се бе раззеленило, а тревата от дъждовете бе избуяла.

Вятърът полюляваше нежните зелени стръкове. От далеч те изглеждаха като разбушувало се зелено море.

Брат му Мирон удряше с тънка пръчка в близката локва.

– И всичко това Бог е създал, – възкликна Слави.

Мирон го погледна, усмихна се и попита:

– Всичко ли?

– Всичко, – потвърди Слави. – И нито едно от тях не прилича на останалите.

– А снежинките? – Мирон въпросително погледна брат си.

– Между тях не можеш да намериш поне две, които да си приличат и да са абсолютно еднакви.

– Наистина ли?

Слави поклати глава в знак на съгласие, след това продължи:

– Знаеш ли, че между главата на кълвача и човката му им една по-мека гъбеста възглавничка, която поема удара, когато птицата чука по дървото? И това е промислил Бог, за да не се нарани кълвача.

– А друго? Разкажи ми, – заподскача Мирон наоколо.

– Той е създал нервните клетки, които свързват човешкото тяло с мозъка, – започна да обяснява Слави. – Те са като малки телефонни проводници, които пренасят съобщеният със скорост до триста мили в час.

– А те виждат ли се?

– Не, – отговори Слави. – Бог с малките неща действа в телата ни и тези на животните.

– А щом са толкова малки, Бог обръща ли им достатъчно внимание? – сбърчи нос Мирон. – Когато играем, ако си дребен никой не ти подава топката.

Слави леко се усмихна и добави замечтано:

– Малката сълза, дребната болка, леката обида, малкото притеснение, … не са нещо незначително за Създателят. Той се грижи за земята и обитателите ѝ, независимо колко малки са те. Очите на Господа са винаги върху тях.

Зеленина бе започнала да обгръща дърветата в планината. Симо бодро крачеше нагоре. Зовяха го висините.

Изведнъж погледа му се отклони и попадна на момче, което караше велосипед. То въртеше трудно педалите, защото вятърът бе насрещен.

Докато момчето се напрягаше с последни сили, за да не бъде съборено от насрещния бързо движещ се въздух, се показа теснолинейката, която отиваше в същата посока, нагоре към върха.

Машината вървеше доста бавно. Това даде възможност на момчето да се хване отстрани за композицията и то полетя напред като птица.

Симо се замисли. Той знаеше, че не току така пред него изникваха разни ситуации.

– Аз приличам на това момче с велосипеда, когато съм уморен и изтощен, – каза си той. – Не се отказвам лесно, но когато водя изморителна борба срещу препятствията, се нуждая от силна ръка, от която да почерпя сила. Няма по-силна десница от Божията.

Момчето се бе изгубило вече от погледа му, но възникналите мисли продължаваха да го вълнуват.

– Достатъчно е да общувам с Господа и да запазвам връзката си с него, – констатира Симо.

Понякога се нуждаем от вяра, колкото синапово зърно, за да може Неговата сила да ни подкрепи и да изпълним това, което не ни е по силите.

Когато получим помощта Му, умората изчезва и ние успяваме в начинанието си.

Навън бушуваше буря. Вятърът разкъсваше всичко което срещнеше по пътя си. Нямаше пощата.

Стихията удари с цялата си мощ по прозореца. Стъклото жално издрънча. Рамката не устоя и прозорецът се отвори.

Вихърът нахлу в жилището. Унищожаваше безмилостно всичко, което му се изпречеше.

Клара не помнеше какво каза той …..

Валери бе забравил какво отвърна тя ….

Но двамата стояха напрегнати. Бурята се бе пренесла в техните сърца и бушуваше унищожително.

Той се втурна и веднага затвори прозореца. Тя се усмихна с благодарност.

Двамата се спогледаха. По скулите на мъжа се открояваха бледи капки.

„Какво е това? – помисли си Клара. – следи от нахлулия дъжд или сълзи?“

Валери очисти с ръка прозрачната влага.

– Не съм и предполагал, че можем да се скараме така, – промълви тихо Валери. – Мимолетна искра, а такъв огън ….

– Когато няма любов и уважение, – тъжно се усмихна Клара, – кавгата се превръща в енергично взаимно самоизяждане.

– Звучи ми като канибализъм, – сбърчи нос Валери. – Омразата е сляпа. В такъв момент човек не чува и не вижда другия.

– И какво се оказва? – повдигна вежди Клара. – Душата и тялото не са в съюз с любовта и хармонията. Те стават насилствени съюзници, затворени в тъмница.

Сърцето на Клара се изпълни с топлина. Много ѝ се искаше да чуе птича песен в душата си.

Изведнъж тя осъзна, че влагата върху лицето на любимия бяха сълзи…

Клара сложи ръка върху неговата и стисна здраво пръстите му.

Това бе обещание, за цял живот. Заедно завинаги….

Творецът създаде от нищото прекрасен свят. Той слезе сред него, за да му се полюбува.

В сянката между лианите, на килим от цветя той съзря човека, който ухажваше прекрасната си любима.

Създателят го попита:

– Доволен ли си от това, което направих, за да се чувстваш добре и да бъдеш щастлив? Ето лазурното небе, блясъка на морето, белите лилии, ярките рози, тихият вятър, който разнася аромата на цветята. Когато се отдаваш на любимата си, стройни палми са се надвесили над теб.

Човекът удивен погледна Твореца и дръзко отговори:

– Кой си ти? И защо ме питаш дали съм доволен или не от това, което съществува? Кой ти е дал това право? И защо е необходимо да ти отговарям?

– Аз съм този благодарение, на което съществуваш и си заобиколен от толкова красиви неща. Моята щедра ръка е разсипала цветята в полето. Аз запалвам звездите на небето. Повелих и слънцето грее. Създадох деня и нощта, зноя и прохладата, твоята прекрасна любима и тебе. Няма ли да ми благодариш?

Човекът изумен каза:

– Благодарност? За това, че си създал всичко? Какво ме интересува това? И защо е нужно да ти благодаря? Виждам, че всичко си съществува нормално и това ме устройва напълно. Защо ми е да знам кой, за какво и защо е създал всичко това?

– Дълбоко в сърцето си нямаш ли желание да паднеш на колене, да се помолиш и да ми благодариш за всичко, което съм ти дал?

– Да се моля? – възкликна човека. – Да си губя времето с молитви, когато животът е тъй прекрасен?! И ти искаш, когато виждам всичко прекрасно около себе си, да си мисля за теб? Желаеш да се откъсна от любимата си и да се отдам на някакви си молитви? Не, животът е прекрасен. Нямам време да се моля. Трябва да използвам всичко, което ми е предоставено и да не губя време за разни благодарности.

Цветята полегнаха. Палмите с укор заклатиха върховете си. ……

Така се роди неблагодарността.

Полъхваше лек вятър, който освежаваше въздуха. Станьо заедно с жена си бяха предприели една приятна разходка с колата.

Двамата безгрижно наблюдаваха сменящите се картини, които прелитаха от дясно и от ляво. Времето бе хубаво и двамата изпитваха радост, че са заедно.

Изведнъж Лора извика:

– Станьо, знака!

– Какъв знак? – мъжът тръсна глава, сякаш се събуждаше от сън и се огледа, но нищо не видя.

– Току що минахме покрай червен знак, с бяла предупредителна лента.

– Без да искам, съм се насочил в грешна посока, – измърмори Станьо и наби спирачките.

Колата спря. Станьо излезе от нея и тръгна в обратна посока. Стигна до знака, който сякаш му крещеше в лицето:

– Не влизай!

Станьо се разтрепери, като се размисли, какво можеше да се случи.

– Ще нараня не само себе си, но и жена си, а нататък можеше да причиня вреда и на други хора…..

Той бе коригиран навреме. Бедата нямаше да се случи.

Помислете добре, ако някой от нас тръгне в грешна посока, вземе неправилни решения или се подведе по желанията си и никой не го спре и му обясни, че наврежда не само на себе си, но и на другите какво ще се случи?

„Който е обърнал грешния от заблудения му път ще спаси душа от смърт и ще покрие много грехове“.

Поправката е израз на Божията милост.

Нека нашата любов и загриженост за благополучието на другите ни принуждават да говорим и да действаме по начини, които Бог може да използва, за да „върне този човек“ от грешния му път.