Отново дъжд. Изобилен и непрекъснат. Влагата проникваше навсякъде и навяваше тегота и безнадежност.

Стоил крачеше, навел глава и преосмисляше случилото се. Мислите неспокойно препускаха в главата му и не му даваха мир.

Скоро прекрачи прага на дома си, закачи мокрото яке на закачалката, влезе в хола и се тръшна в единия фотьойл.

Баща му четеше вестник на дивана. Той забеляза, че синът му е разстроен и съчувствено се обърна към него:

– Отново неприятности?

– Както винаги Атанас, – махна недоволно с ръка Стоил, – с неговите непрекъснати претенции, че ако имал това и това, щял да оправи нещата.

– Балансиран живот се постига, в зависимост от това, – наблегна  бащата, – какво си поставил в центъра на живота си.

– И къде е разковничето? – бурно реагира Стоил. – Какво трябва да постави човек в центъра на живота си, за да му бъде всичко наред?

– Помисли си за живота като колело, – спокойно каза бащата. – Всички спици на живота, които представляват взаимоотношенията ти със всичко около теб, са насочени към някакъв център. Това могат да бъдат семейството, кариерата, парите, а защо не и Исус?

– От къде си сигурен, че има някакъв център, от който влияе живота ми? – попита троснато Стоил.

– Обърни внимание, за какво най-много мислиш, – посъветва го бащата. – Именно това е, което те стимулира да действаш.

Стоил въздъхна и нищо не каза.

– Центърът на живота ти е от решаващо значение за баланса в теб, – продължи бащата. – Солиден център води до стабилен живот.

– Ясно, крехък център води до слаб живот, – засмя се пресилено Стоил.

– Когато чуя, някой да казва, че животът му е провален, – каза бащата без да се засяга от думите на сина си, – това означава само едно. Центърът му е дефектен. Той е взел нещо различно от Бог за свой приоритет в живота.

Лицето на Стоил измени вида си. То стана сериозно. Младежът усети, че в думите на баща му има нещо ценно.

– Центърът създава не само стабилност, но контролира и влияе върху всичко останало в живота ти, – каза бащата. – Каквото поставиш в центъра, то ще те стимулира и вдъхновява.

– Какво да избера за център на живота си тогава? – попита Стоил.

– Направи Исус центъра на живота си и Той ще ти осигури стабилността, контрола, и силата, които са необходими за твоето битие. Само така във всички останали области на живота си: семейство, кариера, цели, пари, … чрез Исус ще намериш баланс.

На пътя имаше локва. Кална и мътна, непривличаща с нищо погледите на минаващите.

Тя си летеше там, гледаше небето и се мечтаеше:

– Колко е красиво небето. Невероятно лъчезарно и синьо е. Ех ако можех като облак да се нося по него.

Мечтите ѝ бяха много смели. За нея да се носи като облак по небето изглеждаше много хубаво.

– Може би тогава би се чувствала по-силна, мощна и влиятелна, – въздъхна локвата..

А защо не? Тя бе смела локва. Не би се спряла пред нищо само и само да докосне небето.

Облакът  съгледа нещастната локва и започна да ѝ се присмива:

– На теб ти е дадено да живееш в калта. Там ти е мястото. Къде си навираш носа във висините?

Изведнъж закона на кръговрата се намеси в тяхната дискусия.

И нещо се промени в живота на локвата и облака. Това стана без избухване на гняв или съчувствие, съпроводено със симпатия, отзивчивост, благоразположение и снизхождение.

В резултат на това локвата се изпари и се издигна като облак в небето. Сбъдна ѝ се мечтата!

А облакът се изля като дъжд на земята и лицето му се опръска с кал.

Внимавайте на къде е насочено вниманието ви!

В крайна сметка там, където е отправен погледа ви, за където копнее сърцето ви, там ще живеете.

На улицата крачеше голяма грамада. Жегата не го плашеше. От джунглата бе дошъл този гост с дълъг хобот. Той бе голям, колкото една сграда.

Пристъпваше, а мислите му бяха отправени към родния край. Където имаше оплитащи се лиани, умни орангутани, весели шимпанзета….

Изведнъж на пътя изскочи дребно куче. Заджафка и залая слона. Яростно се цялото затресе. Нахвърли се върху грамадата и попадна под краката ѝ.

Но слона изобщо не му обърна внимание. Занимаваха го по-важни и съществени неща.

Тогава минаващ от там човек попита слона:

– Явно си много умен или много глупав, или пък се уплаши, та оставаш туй малко куче да се задява с теб, без да му направиш нещо? Нима не е глупаво от твоя страна? Ритни го с крак. На място можеш да го смажеш.

– Така е, – съгласи се слона. – Но макар да съм толкова голям и як, аз не знае чие е това куче.

– И ти се страхуваш от това кутре? Какво може да ти стори то?

– От него не, но от стопанина му мога да пострадам, ако го нападна или убия.

Така и в живота става, ако не знаеш кой стои зад гърба на този, който се заяжда с теб, по-добре премълчи, че току виж си сам пострадал.

Дядо Петко бе известен със своите въздържателни беседи. Старецът не пропускаше да отбележи, кое трябва да се яде и кое не. Беше привърженик на вегетарианството.

Един ден той се разхождаше в гората. Береше билки и си казваше:

– Голяма роля играят тези треви за здравето на човека.

Ненадейно от храсталака изскочи един голям вълк. Започна зъбите да точи и застрашително заръмжа:

– Сега ще те изям.

Той не бе ял няколко дена.

Дядо Петър ни най-малко не се смути, щом си спомни своите теории, съчинения и изказвания. Напери се и започна смело:

– Стой, вълчо! Нека да обсъдим тази ситуация. Да кажа първо какво аз мисля по въпроса, а после ти.

Вълкът заръмжа застрашително, но старецът без да му обръща внимание започна да изказва своята гледна точка:

– Днес, вълчо, е доказано, че месната храна е отровна. Тя трови организма с токсини. Би трябвало да ядеш растителна храна, защото тя е хранителна и пълна с витамини. Виж, колко трева, папрати и гъби има наоколо…..

Вълкът започна да скърца със зъби.

– Месото, вълчо, е причина за всички болести в света. Чрез него ти си ускоряваш смъртта. Кой каквото ще да ти разправя, теб те очаква язва, а може и рак. Ако искаш ще ти го докажа. Ще бъда кратък.

Но вълкът не дочака края на тази беседа, а бързо скочи върху дядо Петър и сложи край на голямото му многознайство за здравословно хранене.

За това ако срещнеш вълк, не му проповядвай вегетарианство, а плюй си на петите, ако нямаш пушка, за да го прогониш или убиеш.

Дядо Стоян много обичаше внука си, който бе кръстен на него. Старецът и малкия бяха неразделни. Дядото често разказваше весели и поучителни истории от живота си.

Днес времето бе слънчево и тихо. Двамата седяха под липата, която щедро раздаваше сянката си.

Дядо Стоян бе започнал да разказва поредната си история:

– Бях малък. Ходех на училище. В някое от отделенията съм бил. Сигурно съм бил някъде осем-девет годишен. Но това точно го помня. То бе един от големите уроци в живота ми.

Малкият Стоян гледаше премрежените очи на дядо си и внимателно слушаше.

– Беше към края на есента или началото на зимата. Носех шапка на главата си, защото беше студено. Бях с майка си, когато срещнахме нашия съсед дядо Николай, който беше на осемдесет и кусур години. Майка ми е разказвала за него, че се е бил с дядо във войните…..

Някъде се обади куче, но и двамата не му обърнаха внимание.

– Дядо Николай поздрави, а на мен ми каза: “ Я виж къде си се окапал?“ Аз погледнах надолу, а той ме стисна за носа. Когато вдигнах поглед старецът държеше бонбон пред очите ми …

– Зная този трик и аз съм се хващал на него, – засмя се внукът.

– Щом се разделихме с дядо Николай, майка ми веднага ми се скара: „Колко пъти ще те уча да сваля шапка пред възрастен човек?“

– Сега вече никой не сваля шапка, – отбеляза Гошо.

– След като майка ми се накара хубаво, аз я погледнах изненадано, – каза  дядо Стоян – и я попитах: „Нали се е бил във войните с дядо ми, значи е враг на дядо, защо да му свалям шапка?“

– Ха-ха-ха, – започна да се смее Стоянчо.

– И майка ми започна да се смее тогава и ѝ мина веднага ядът, – каза дядо Стоян. – До тогава не бях разбрал, че двамата заедно са се били във войните срещу враговете. Та оттогава не нося шапка.