Лицето на Камен бе напълно безизразно. Държеше се така все едно нищо не се бе случило. Валери го наблюдаваше и си мислеше: „Това момче е лудо“.

Камен се разсмя  весело, когато видя вторачения поглед на Валери в него и каза:

– Виждал ли си как лихварите играят шах?

– Да.

– Играят предимно старци, но има и деца, дори много по-малки от мен. Едно от тези хлапета винаги побеждава. Дори старият равин с брадата и смешната шапка не може да го бие.

– Наистина ли? – ококори очи Валери.

– О, да. И аз се чудех, как го прави. Както и да е, онзи равин казва, че умението да се играе шах е дар от Бога, все едно да видиш божествения план за себе си. Онова хлапе, едва може да чете. Това не е ли знак за нас, че зад всичко се крие някакъв порядък?

Валери го гледаше изненадано. Такава прозорливост, а бе само момче.

– Аз имам две дарби, – продължи самоуверено Камен. – Мога да убивам животно също тъй лесно, както ти трошиш чиния… А другото е, че щом погледна карта или застана в някоя местност, веднага виждам как да се нападне или да се отбранява. Просто ми идва отвътре, както на онова момче.

Валери го погледна недоверчиво. За убиването бе съгласен, защото го бе видял с очите си, но за другото.

– Макар че това едва ли е дар от Бога. Ако не ми вярваш, толкова по-зле за теб.

Камен стана и недоволен се отправи към вратата. Усещаше, че не му вярват и не го приемат на сериозно.След малко се чуха отдалечаващите му стъпки в коридора.

Настойчив до упоритост Стойков чакаше пред вратата. За него затворена врата, непристъпен обект и зона до, която не се допускаха външни лица нямаше.

През изминалите години натрупаният му журналистически опит му подсказваше, че и този път ще успее.

Вратата се открехна и Стойков застана пред човека, който трябваше да интервюира.

Добромиров вдигна неспокойно вежди, но се усмихна на журналиста и каза:

– Отдавна ли чакате? Заповядайте, нека влезем вътре.

Когато двамата се настаниха край една малка масичка, Стойков седна и преди още Добромиров да се настани удобно, журналистът направо изстреля въпроса си:

– Какво ще направите когато победите?

– Искате да знаете на къде ще поведа народа ли? – парира с въпрос въпроса на журналиста Добромиров.

– Да, какъв ще бъде главният ви приоритет?

– Това е много важен въпрос, – каза спокойно и бавно Добромиров, докато събираше мислите си, за да може по-точно и ясно да се изрази. – Часове наред съм размишлявал над това. Най- напред мисля да започна с опрощение.

– Какво имате предвид? – изумена го изгледа журналистът.

– Много просто, – усмихна се Добромиров, – всичко започва с извинение и милост. Прошката ме прави пълноценен съпруг, баща, приятел и водач.

– Не разбирам, какво общо има изборът ви с прошката?

– Случвало ли ви се е да бъдете толкова разочарован и ядосан на някого, че непрестанно си мислите колко несправедливо е постъпил с вас? Дори, когато трябва да почивате, вие предъвквате онези моменти на огорчението си и съобразявате какво е трябвало да му кажете. Вместо да се радвате със семейството и приятелите си, цялата ви енергия се насочва към човека, който ви е обидил.

– Да, случвало ми се е и това не е било само един път, – смънка притеснено Стойков.

– Бизнес провалите, семейните скандали и загубите в политическата надпревара се дължат именно на подобни чувства. А големите успехи се дължат на разкриването на една малка тайна.

– Каква тайна? – скочи Стойков сякаш надуши, че тук има нещо сензационно.

– Това е тайната на прошката. Не ти коства нищо, но струва милиони. Тя е на разположение на всеки, но малко са тези, които я използват. Ако приемеш да прощаваш, ще бъдеш уважаван и търсен. Освен това и другите ще са склонни да ти прощават.

– На кого трябва да простя? – Стойков нацяло се бе объркал.

– На всички, – спокойно отговори Добромиров.

– Но ако те не ме молят за прошка?

– Повечето няма да го направят, – потърка с ръка брадата си Добромиров. – Има хора, които са изпълнени с гневни мисли и изобщо не подозират, че са направили нещо нередно.

Стойков свъси вежди:

– Не мога да разбера, как мога да простя на човек, който не ме е молил за това?

– Дълги години си мислех, че да прощаваш е рицарски жест. Но като наблюдавах успелите хора, си изградих съвсем друга представа за прошката. Дори и в Библията не пише, че трябва да простиш на някой, който те моли за това.

Стойков бе отворил широко уста и само поглъщаше думите на Добромиров като някаква манна.

– Прошката не е награда, – продължи със разсъжденията си Добромиров, – тя е дар. Когато прощавам, аз се освобождавам от гнева и омразата, които са намерили място в сърцето ми. Така освободен напредвам необременен. Прошката, която даваш на другите е дар за самия теб.

– До сега не съм с замислял за това ……, – каза смирено Стойков.- Излиза, че прошката е в моите ръце.

Добромиров кимна с глава. Двамата си подадоха ръце и се разделиха.

Веднъж С.И.Ожегов заедно с колеги дошъл в Ленинград. Той помолил един шофьор на такси:

– Закарайте ни до академията, – Ожегов имал в предвид Академията на науките.

Шофьорът просто погледнал Сергей Иванович и видял свещеническо лице, акуратна с годините посивяла бяла брада и маниери на стар аристократ.

И шофьорът ги откарал, но ….. до Духовната академия.

Ожегов е автор на обемния тълковен речник на думите в руския език.

Първото издания на този огромен труд е излязло на бял свят през 1949 г. под редакцията на академик С.П.Обнорски.

Ожегов е работел до края на живота си върху речника, като е усъвършенствал структурата и състава му.

Тони бе дошъл преди два часа в болницата, бяха му съобщили, че съпругата му е припаднала по време на работа. Тя му се бе оплаквала  тези дни от силни болки в стомаха, но той реши, че не е нещо опасно.

Щом влезе в болницата, веднага отиде при лекарят, който я бе приел:

– Можете ли да ми кажете, как е Лили? – погледна втренчено доктора и очакваше да му каже, че нещата не са кой знае какво.

Изражението върху лицето на доктор Стоилов, не даваше никаква надежда и Тони се притесни от мълчанието му.

– Много късно е дошла в болницата, – поглади с пръсти брадата си Стоилов. – Трябвало е да дойдете по-рано, когато е получила първите болки.

– Но те бързо отминаваха и след това тя се чувстваше добре, – смутено каза Тони.

– На вас така ви е изглеждало, – с укор го погледна докторът. – Вероятно не ви е казала, че и след това болките са продължили. Не е искала да ви притеснява.

– И сега какво? – попита отчаяно Тони.

– Ще опитаме да отстраним тумора, но вероятно ще има разсейки, – вдигна ръце безпомощно Стоилов. – За сега нищо не мога със сигурност да ви обещая.

Тони тръгна притеснен и малко изнервен към стаята на Лили. Когато го видя, тя цялата засия:

– Извинявай, че така се случи. Даже не знам как стана.

– Надявам се нещата да се оправят, – Тони се опита да изглежда обнадежден.

– Знаеш ли, преди теб дойде отец Спиридон, – сподели Лили, – Мира му се обадила от службата и му разказала за мен.

– Какво е правил тук? – разгневи се сериозно Тони. – Той няма работа насам.

– Мислех си …..,  – но Лили не можа да довърши.

– Не си мисли глупости, – скочи Тони. – Само не ми казвай, че си искала последно причастие.

– Вадиш си прибързани заключения, Тони, – опита се да го успокои Лили. – Той беше дошъл само да поговорим и да се помоли за мен.

Тони закрачи из стаята.

– Да се помоли? – Тони не можеше да овладее гнева си. – На кого ще се моли? Ако Бог беше толкова милостив, щеше ли да допусне да се случи всичко това?

Лили прехапа устни. Не ѝ бе идвало на ум, че ще се наложи да защитава вярата си и то от човек, който много обичаше.

– Тони, трябва да разбереш едно, – каза кротко Лили, без капчица гняв. – В най-тежките моменти винаги съм разчитала на две неща. на теб и вярата ми в Бога. А точно в този момент, скъпи, се нуждая и от двете.

Ето го и първият гост. Влезе млад, набит мъж с червендалесто лице.

– Мони, – възкликна Славка, – какво е това от теб? Мъжът може да мами жената, но никога не бива да я изненадва!

Това бе намек за малко екстравагантното му облекло, което веднага се набиваше на очи.

– Щастлив съм, че отново мога да дойда на гости, особено във вашия дом, – каза Симеон, като се усмихна някак предпазливо.

Симеон само се преструваше на скромен, той чудесно изпълняваше ролята си на равнодушен човек. В действителност беше интелигентен кариерист, който не позволяваше на никой да надникне в душата му.

Славка бе чула, че мъжът ѝ иска да го постави на по-отговорен пост, за това реши леко да го поизпита. Започна с нещо съвсем невинно:

– Как вървят уроците ви по танци? Имате ли вече напредък?

Симеон направи кисела гримаса.

– Учителят ми по танци заяви, че съм безнадежден случай и нямам никакъв шанс.

– За това пък много уверено и сигурно се движите във фирмата. Де да имаше човек, като вас, който да ме предупреждава на всяка крачка, преди да се подхлъзна.

– Но вие сте съвършена танцьорка. Работата в една фирма не се различава много от танцовото изкуство. И в двата случая се оказва, че трябва да водиш други хора, не където искат те, а където трябва.

– За мъжете това е лесно, но какво бихте посъветвали една жена?

– Зависи, – потърка брадата си Симеон, – работата в една фирма е област, в която характерът на човека не пречи на кариерата му. Ако жената е глупава бих я посъветвал да следва мъжа си, а ако е умна да разчита на инстинкта и интуицията си. Работата в една фирма не е нищо повече от изкуство да правиш разлика между приятел и враг.

– Де да беше толкова лесно, – въздъхна Славка. – Как да направя разлика между един или друг служител? За мен те са като объркан танц. Един се противопоставя на шефа на фирмата, друг настройва една група срещу друга, един подкрепя главния инженер, другия главния счетоводител, …. Направо да ти се завие свят.

– Така е и при танцуването, – засмя се Симеон. – Завива ти се свят само, когато се увлечеш по отделни стъпки и забравиш смисъла и целта на цялото. В работата е същото. За многото, колкото се може по-малко, за малкото по възможност повече, а ако има съмнение оставяте всичко за себе си.

– Тогава как различавате, кой какъв е?

– По отношението им към истината, – отговори Симеон. – Има хора, които вярват в това, което казват, но повечето не вярват. Опасни са само първите.

Славка разбра защо мъжът ѝ бе предпочел именно Симеон, но той трябва да бъде и много предпазлив спрямо него. Симеон бе тиха вода, съвсем не бе глупав и от него всичко можеше да се очаква.