Светозар бе тъжен.

– Какво ти е? – попита го приятелят му Минко.

– Във всеки живот има неща, които искаме да изтрием, – махна с ръка Светозар.

– Понякога ни се иска да превъртим времето назад, за да се поправим, но има сцени, които се страхуваме, че ще бъдат трудни за някои хора, – тъжно се усмихна Минко.

– Така е, – съгласи се Светозар, – в крайна сметка можем да нараним някой друг, ако го включим изобщо в окончателната редакция.

– Знам само едно, – поклати глава Минко, – има неща в нас, които искаме да скрием, които желаем да погребем в земята далеч от светлината, като се молим за трансформация.

Светозар само повдигна рамене, а приятелят му продължи:

– Тези неща, които мислим, че ще накарат хората да ни отблъснат и срамувайки се да крият лицата си заради нашето име, могат да бъдат за добро и за лошо, но те ни помагат да сме това, което сме.

– И какво трябва да правя тогава? – въпросително повдигна вежди Светозар.

– Нужно е, да запретнеш ръкави и да дълбаеш надълбоко, – Минко изобрази с движение копаенето.

– И защо да го правя? – Светозар учудено погледна приятеля си.част

– За да стигнеш до добрата част и да видиш добре това, което не си видял преди.

– Не съм видял преди?! – повтори като ехо Светозар.

– Когато погледнеш назад в живота си, какво ще видиш кал на повърхността или чудото отдолу? Повярвай, до теб винаги е Бог. Той държи ръката ти независимо от трудните обстоятелства.

Виктор Вознесенски бе против религията, църквата и всякакъв вид проявление на християнството. Често тръбеше около себе си:

– Аз съм атеист.

Един ден Виктор прочете в местния вестник статия на някой си Петър Христов. В нея бе посочено какво Христос е направил за нас хората. Той възмутено хвърли вестника и отиде в редакцията, където го издаваха.

– Кой е този Петър, чиято статия сте позволили да се отпечата във вестника? Колко ви платиха за това? – кресна разгорещено Вознесенски на редактора на вестника.

– Това е пастирът на местната църква и той нищо не ми е плащал. Просто ме помоли във вестника да отпечатаме статията му. Ако имате някакви възражение относно това, напишете опровержение и ще го публикуваме.

– С този пастир сам ще се заема, – гневно скръцна със зъби Виктор и напускайки стаята, силно тръшна вратата.

Вознесенски изобщо не се забави със заканата си. Отиде в църквата и попита:

– Къде мога да намеря Петър Христов?

– Аз съм, – кротко се отзова човекът срещу него. – Мога ли с нещо да ви помогна?

Вознесенски сърдито изгледа Петър и възмутено попита:

– Вие ли сте написали във вестника статия, в която се опитвате да докажете, че всеки атеист е луд?

– Да! А не е ли так? – попита спокойно, но предизвикателно Петър. – А всъщност, вие кой сте?

– Аз а …аз … – яд клокочеше в гласа на Виктор,  – двадесет години от живота си съм по посветил да докажа, че няма Бог.

– Хм …. вижте, а нима това не е лудост.  Да пропилеете толкова години, за да докажете това, което го няма!?

Валеше сняг вече трети ден. Къщите с големи снежни калпаци се гушеха в дълбокия сняг и почти нищо не се виждаше от тях.

Миронов бе редактор на месният вестник. Той безнадежно гледаше снега през прозореца и каза с болка:

– Хубаво е ако имахме и портиер към редакцията, но такава бройка не е предвидена. Ако имаше такъв, той щеше да почисти снегът в двора на редакцията. А сега трябва да чакаме снега сам да се разтопи.

– И на мен ми омръзна да пълзя едва едва, – намеси се един от старите сътрудници на вестника, – ще падна някой от ден и ще си счупя я крак, я ръка.

Методи, младият специален кореспондент на вестника, погледна присмехулно застаряващата част от журналистите във вестника и попита:

– В утрешния вестник има ли едно място за обява?

– Изглежда е останало едно, – каза Миронов. – А на теб за какво ти е?

– Почакай и ще видиш! – закани се Методи.

Отиде при словослагателят и го накара да вмъкне следната реклама в броя:

„При входа на сградата на редакцията на местния вестник е загубен златен пръстен с брилянт от 2,9 карата. Който го намери, моля да го върне и ще получи възнаграждение“.

До вечерта на следващия ден пред редакцията изобщо нямаше сняг.

Асфалта блестеше, все едно върху него не е валял сняг.

По него се разхождаха десетина човека, които внимателно се вглеждаха в краката си.

Веднъж С.И.Ожегов заедно с колеги дошъл в Ленинград. Той помолил един шофьор на такси:

– Закарайте ни до академията, – Ожегов имал в предвид Академията на науките.

Шофьорът просто погледнал Сергей Иванович и видял свещеническо лице, акуратна с годините посивяла бяла брада и маниери на стар аристократ.

И шофьорът ги откарал, но ….. до Духовната академия.

Ожегов е автор на обемния тълковен речник на думите в руския език.

Първото издания на този огромен труд е излязло на бял свят през 1949 г. под редакцията на академик С.П.Обнорски.

Ожегов е работел до края на живота си върху речника, като е усъвършенствал структурата и състава му.

Асен се събуди и се огледа наоколо. Разбра, че е сънувал и бавно започна да си припомня това, което бе видял насън.

Беше отново в родното си село. Стоеше на брега на реката. това, което видя силно го изненада.

От коритото на реката бликаше фонтан и той знаеше, че това е минерална вода. Дебелината на струята бе колкото китката на ръката му.

Той стоеше зашеметен от видяното. Поколеба се, но нагази в реката, водата му бе до колене.

Наоколо се носеше бяла пара и миризма на сяра. Протегна ръка, но не посмя да докосне фонтана.

На брега го чакаха хора. Не си спомняше кои бяха точно, но ги познаваше.

Асен отново погледна мястото и се сети, че преди много години тук искаха да направят център с модерна сграда за читалище.

Дърветата и всичко друго бяха като едно време.

Асен прецени на ум, че от мегдана до фонтана няма и двеста метра. Погледна хората, които го бяха наобиколили и без колебание каза:

– Започваме!….. От утре започваме…

Хората закимаха одобрително. Лицата им бяха радостни. Те се усмихваха.

Странен сън. Асен се опита да влезе в ролята на Зигмунд Фройд, но в крайна сметка повече разчиташе на интуицията си, тя никога не го бе подвеждала до сега.

Фонтанът, минералната вода, мястото определено за читалище, средище на духовния живот в селото, не това не беше случайно.

Това бе една погубена народна мечата.

Той знаеше вече какво му бе казал съня. Неговите ръкописи, които бе дал в редакцията, щяха да действат като целебен извор. Думите му щяха да събуждат, подбуждат и възпламеняват съвести, които отдавна бяха заспали.

– Дай, Боже, и за нас да настъпят по-добри дни, – усмихна се Асен на себе си.