Костадин бе зависим от наркотици. Той крадеше за да финансира наркотичната си зависимост. В града имаше репутация на най-добрия крадец.

Един ден Христос го срещна и животът му се промени.

Вместо да се фокусира върху пари или наркотици, всичко, за което може да мисли, бе да казва на всеки човек, когото срещне:

– Знаеш ли какво направи Исус за мен ….

Господ бе променил животът му и той искаше останалите да научат за това.

Скоро Костадин установи, че не може да споделя добрата новина със собствени сили, за това започваше деня с въпроса:

– Исусе, какво искаш да направя днес?

Там, където живееше имаше строга забрана за споделяне на Евангелието. Той знаеше за последствията, но това не го спря да свидетелства на хиляди хора, с които се моли да приемат Христос за свой Спасител.

Един ден бе арестуван и той си каза:

– Бог сигурно иска да свидетелствам на някого в този затвор.

Той беше оставен сам с двама много сериозни престъпници за 15 минути в зоната за задържане. Времето му беше кратко, затова побърза да им свидетелствува за Христос, като им каза:

– Бог ме изпрати да ви кажа, че ви обича и иска да ви спаси …..

Те го изслушаха и откликнаха на добрата новина.

Полицай дойде и каза на Костадин:

– Свободен си. Можеш да си вървиш.

Преди да си тръгне, той се върна при закоравелите престъпници и ги прегърна, докато плачеше заедно с тях.

Така той се научи на следното:

– Бог може да действа чрез доброволен слуга дори в изпитания.

Друг път Костадин беше арестуван и хвърлен в затвора, защото беше довел млад мъж до Господа. Бащата на този човек беше член на охранителната полиция.

След ареста си той прекара часове в стаята за разпити, дни в изолация, а след това беше поставен в стая с над 400 престъпници.

Тогава Костадин видя как двадесет и четирима затворници повярваха в Христос за осем дни. Двама от тези нови вярващи бяха осъдени за убийство и чакаха екзекуциите си.

Когато Костадин размишляваше в затвора установи следното:

– Когато Бог ни изпраща на някое място, Той ни подготвя и екипира за там. Знаех, че имам мисия в този затвор.

Симо навършваше четири години. За рождения си ден пожела:

– Искам хеликоптер с дистанционно.

Едва дочака денят, в който очакваше да получи мечтания подарък.

Когато му подадоха опакована кутия с красива панделка, Симо не даде да развържат подаръка, а бързо разкъса хартията и извади хеликоптера.

Опита се да го пусне да лети, но той падна на земята.

Разочарованието му бе голямо:

– Счупен е. Не работи.

– Не е счупен, – поясни баща му. – Трябва да му се сложи батерия.

– Не, счупен е, – настояваше Симо.

Колкото и да се опитваха да му обяснят, той не възприемаше. Само избута хеликоптера на страни и заяви категорично:

– Безполезен е.

И всичко това, защото не работеше, както е очаквал.

Колко често се държим като четиригодишни деца, вкопчвайки се в предварително замислените си идеи за това как трябва да се развият нещата?

Независимо дали става въпрос за кариерна възможност, партньор в живота, родителство или някакво друго ново начинание, не трябва да изоставяме надеждата, когато реалността се разминава с нашите желания.

Вместо това, трябва да се доверим на Бог. Той има изключителен план за нас, дори и да не го разбираме.

Не пропускай великолепните Му благословения само, защото не очакваш да дойдат по начина, по който идват.

Николай свъси чело:

– Мамо, защо си толкова недоверчива? Не се тревожи.

Той бе дал на приятеля си част от необходимият му футболен екип и не се тревожеше, че няма да му го върне за предстоящият му мач.

Думите засегнаха майка му.

– Защо съм толкова недоверчива? – скръсти ръце пред гърдите си тя. – Може би защото скоро бях наранена от Ема, моя близка приятелка. Отказах да я пусна обратно в сърцето си, защото се страхувах….. Не знаех как да продължа напред в тази връзка.

Внезапно майката осъзна последиците.

– Не искам да живея така, – каза си тя, – държа се недоверчиво. Позволявам на страха да управлява поведението ми.

Тя бе наранена в смесеното семейство, в което израстна и затова затвори сърцето си.

– Вместо да се доверявам на Божите пътища, определям свой собствен, – въздъхна тежко тя. – Слушам другите вместо Бог, но това ме връща обратно в пустинята. Искам да живея в обещаната земя като човек, който следва Господ с цялото си сърце. Такъв, който избира доверието пред страха.

Когато се доверим на Бога, страховете ни отшумяват.

Като всички останали в селото той отправяше молитви към идолите.

Скоро в семейството му настъпи хаос. Съпругата му го напусна, синът му стана наркоман.

– Тези идоли съвсем не помагат, – каза си той.

Скоро Библията бе преведена на родния му език. И Господ го срещна.

– Когато нямах Библия, нямах ясно разбиране за Божията воля и напътствия, – твърдеше той. – Опирах се единствено на своите мисли и идеи, вземах решения, които не бяха приемливи.

Откакто повярва в единствения истински Бог, животът му се промени. В семейството му настъпи изцеление и помирение.

Когато чешеше Библията, споделяше:

– До срещата ми с Исус не знаех, че живея в тъмнина, но една силна ръка ме изтръгна от там. Само Той може да ни даде светлина и надежда.

Стефан бе в разгара на страданието си.

То изглеждаше толкова непоносимо, че той имаше чувството, като че ли бе изгубил всичко.

Болката му бе смазваща.

Сърцето му бе разбито.

Стефан безпомощно мълвеше:

– Просто не разбирам защо? Защо точно на мене?

Тих нежен глас заговори в сърцето му:

– А защо не на теб? Довери ми се, ще бъда с теб, ще те преведа. Нима не Съм достатъчен за теб. Аз те обичам, довери ми се.

Стефан си каза:

– Щом Бог обича такива като мен, доверявам Му се. Ще положа раните си в прободените Му ръце, защото Той обича дори мен.