Иванов се обърна и  се усмихна.

– Мислиш, че съм разстроен, – попита Иванов. – Напротив. Въодушевен съм.

– И от какво си толкова ентусиазиран, – погледна го Крум.

– Погледни на там и кажи какво виждаш.

Крум се поколеба. Какъв е този подвеждаш въпрос?

– Поредният голям и пренаселен град, – каза Крум.

– Този град гъмжи от престъпност, алчност, страдание, корупция и поквара. Всички съществуващи грехове са намерили приют в този град. Той е един от най-богатите градове. Вземи всичките му беди и ги умножи по милион и ще получиш модел на греха за цялото човечество. Знаеш ли какво виждам аз?

– Ще ми бъде много интересно да чуя, – присви очи Крум.

– Виждам едно ново начало на човечеството. И това е едно от хилядите места, които ние ще завоюваме за праведните хора. Ще дойде времето на един нов по-добър свят. Ти видя, че демонстрацията мина успешно.

Иванов бе фанатик. Той искаше да изтреби цялото грешно човечество и да остави една шепа хора, които да дадат началото на един свят без грях. В очите си Иванов се виждаше като бог, които може да контролира и направлява хората.

– Да,  – сви притеснено ръце Крум, – но самолетът трябваше да падне във океана, а сега останките му лежат в пустинята. Екипите, които разследват катастрофите, ако намерят онова черно куфарче ….

– Това е дреболия, – усмихна се Иванов, – то може да се е разбило при катастрофата, но ще изпратя екип ако е останало нещо от него да го приберат.

Останките от това устройство наистина можеше да им създаде неприятности. Иванов беше технолог на една фармацевтична фирма. Благодарение на революционни методи за производство на ваксини тази фирма бе превзела пазара и цените на акциите ѝ пораснаха главоломно, а от това спечели най-много Иванов.

Комбинация от пари и връзки в медицинската индустрия, даде възможност да се изработи това устройство. Трябваше на всяка цена да си го върнат.

– Дано да се е разрушило по време на катастрофата, – съвсем тихо каза Иванов.

– Знаеш, че имаме и друг проблем, – намръщи се Крум. – Един от учените, които участваха в разработката е разкрил плановете ни.

Самуил Лазаров бе заподозрял, че нещо не е наред с научните разработки, в които участваше. За това бе разкодирал файловете и бе разбрал, че веществата, които разработва щяха да бъдат използвани за унищожаване на хора.

Бързо го ликвидираха, но той бе успял да предаде някаква информация на племенницата си малко преди да издъхне, но те не знаеха какво точно бе казал. Катя, така се казваше племенницата, успя да се отскубне и временно да се покрие.

– А онова момиче, – въздъхна Иванов. – Трябва на всяка цена да се ликвидира.

Предстоеше голяма гонитба, защото на няколко пъти Катя бе отървала кожата си на косъм. Тук не ставаше въпрос само за нейния живот, а за живота на милиони хора.

Седяха сред руините на селище, което някога са наричали Ринпоче Ла. Едва ли щях да намерят нещо, всички сгради бяха разрушени.

 – Завоевателите убили един милион тибетци и удвоили населението на страната чрез принудителна миграция на етнически китайци, – каза Митко.

 – Но Ринпоче Ла останало сгушено в долината си, – подчерта Симеон. – Селището е останало неизвестно, носели се само слухове за него. Номадите, които рядко се осмелявали да се приближат до страховитата планина, понякога разказвали за Ринпоче Ла.

– Разбирам защо са останали скрити за останалите, – намеси се Мая. – Погледнете, освен с географското си положение, долината е била изолирана и от река. Преминаването ѝ през зимата е било трудно, а през лятото – невъзможно.

Стигнаха края на долината. Там се е намирал манастирът. Според ръкописи, които бяха намерили, това била централната пететажна сграда, заобиколена от пристройки и опасана с висока десет и широка три метра каменна ограда, измазана с хоросан. Долината зад отшелническото убежище завършвала в отвесна тридесет метрова скала с извисяващи се каменни крепостни зидове от двете страни.

 – Селото  е било разположено в подножието на манастира и се е състояло от каменни къщи, сякаш израснали от скалата, – каза Митко. – Ринпоче Ла приличаше на тясна ивица, изсечена в планината, затова до него е достигала малко светлина, която се е разсейвала от потока, извиращ от безбройните геотермални пукнатини.

 – Вероятно парата е осигурявала на селото закрила и средства за препитание, – предположи Симеон.

 – Знаете ли, че микроорганизмите, които виреят в горещата вода на изворите, – засмя се Мая, – са основата на странна хранителна верига, подобна на тази в термалните отвори в дълбините на океаните, наричани черните комини.

– Но как са се хранели, нали не е имало достатъчно светлина? – попита Симеон.

– При липсата на светлина съществата зависят от хемосинтезата – превръщане на химичната енергия в живот, – поясни Мая. – Микроорганизмите около стълбовете от черен пушек се хранят с екзотични комбинации от химични съединения, изригващи от недрата на земята, а на свой ред те хранят безброй причудливи форми на живот – кръгли червеи, достигащи метър и осемдесет, различни видове миди и раци, каквито няма никъде другаде в света и риби, които издържаха на неимоверно високата температура.

– Разликата в Ринпоче Ла е била, – каза Митко, – че на върха на хранителната верига са се намирали козите и яковете, които са ядели богатите на хранителни вещества водорасли и давали на селяните месо, вълна и мляко.

– Колко им е било добре на хората, – каза Симеон. – Другото предимство на живеещите сред геотермалните извори е, че са били осигурени с топлина. Не е било необходимо да събират дърва, за да отопляват домовете си и да готвят – това изискваше време и изтощава силите на населението в селата на Тибет.

С течение на годините долината се бе превърнала в само издържаща се независима екосистема, но сега всичко тук бе замряло. След унищожаването на манастира и селището край него, можеха да се видят само руини……

Венко беше изпаднал в лошо положение, но вината си беше негова. Той не забеляза кога Пенко бе преместил фигура и взе топа му. Царицата му бе притисната от двата коня на противника му.

Венко губеше играта, но единствена му утеха бе, че макар това да им беше петата партия, на Пенко му трябваха 15 хода повече, отколкото на предните игри, за да го победи.

Невена, съпругата на Венко, долови отчаянието на съпруга си и реши малко да разсее напрежението натрупало се в стаята.

– Венко, – каза Невена, – неприятно ми е да го кажа, но макар че най-силната фигура в шаха е царицата, самата игра се основава на женомразка представа за борба. Погледни само,  целта е да поддържаш един безсилен цар, като се жертват пешките, без някой да се интересуваш за състоянието им.

– Ако бях цар, – засмя се Венко, – щях да убия царицата, без да ми мигне окото.

– А това ще го задържи ли на власт поне още няколко минути? – подсмихна се малко и Пенко.

Невена представляваше комбинация от категорично мнение, желязна воля, без никакво търпение. От друга страна бе много красива и обичаше Венко от цялото със сърце.

Пенко засили атаката си срещу царя на Венко, като придвижи офицера си много напред. Венко вдигна ръце и се предаде.

– Дори и да те побеждавам, – каза Пенко, – имаш едно предимство пред мен.

Венко го погледна със съмнение.

– Така е приятелю, – наведе глава Пенко, – имаш прекрасна съпруга, а аз съм все още сам.

Той спокойно можеше да го каже на приятеля си, защото Невена току що бе излязла от стаята.

– О, ти си много добър в пленяването на царици, – Венко потупа по рамото Пенко. – Какво чакаш, действай?!

Катя не можеше повече да плаща стаята си в хотела, в който бе отседнала. Положението бе критично и тя реши да си потърси работа и място, където да живее.

Настани се в едно кафене и прегледа обявите за работа във вестника. Обади се на няколко места. Най-накрая я повикаха в един ресторант.

На следващия ден трябваше да отиде там. На собственика на ресторанта бе нужно да представи социалната си осигурителна карта и писмо с препоръки.

Първото не беше трудно. Разбра къде да иде да се запише, попълни един формуляр ѝ и дадоха  номер, но писмо с препоръки нямаше как да си набави.

Сети се за Георги Трифонов, познаваха се от деца, а по-късно той стана бизнесмен. Лошото бе, че доста време беше извън страната.

Но за Катя това не беше пречка. Намери пишеща машина под наем и измайстори писмо, в което потвърждаваше опита си в гледане на деца, лоялното си и добро отношение към клиентите, ……. Познаваше подписа на Георги и го имитира съвсем точно на листа.

На следващия ден се яви на посочения адрес. Това бе една стара къща с много цветя. Посрещна я жена с прошарена коса и засмяно лице. Тя бе с широки панталони и сандали, с много особена форма. Такива Катя бе виждала само на краката на един монах.

– Интересно, – каза жената след като прочете писмото с препоръките. – Много интересно ……  казваш, че познаваш Георги Трифонов?

– Работех за него, – излъга Катя.

– До колкото знам, повече от година не е в страната, – погледна я изпитателно жената. – Как тогава ще обясниш, че писмото има вчерашна дата?

Възрастната жена бе Даниела, стара позната на Гошо. Той често се отбиваше при нея, когато си идваше.

Катя призна измамата, а след това разказа всичко за живота си и връзката си с Гошо.

– Виждам, че си човек с потенциал, – засмя се Даниела. – Гошо ми е като син. Щом си негова приятелка, значи си и моя. Можеш още днес да започнеш работа. Слагай престилката и кърпата на главата, за да не ръсиш косми в чиниите на клиентите и отивай в кухнята. Там Милена ще ти обясни в какво се състои работата.

Не след дълго Катя не само сервираше по масите, но и помагаше в кухнята., защото я биваше в подправките. Често ѝ хрумваха нови комбинации за разнообразяване на менюто.

Катя и Даниела станаха приятелки. Месец след това Даниела ѝ предложи безплатна стая в онази стара къща с цветята, в която се срещнаха за първи път.

Димо започна работа като доброволец в болницата. Падаха му се по две смени седмично. Приятелят му Кольо вече беше такъв от два месеца и си вършеше работата усърдно и всеотдайно. Именно той бе причината Димо да се запише за доброволец. Кольо примами приятеля си за тази работа, като му обеща, че ще го запознае с две момичета.

Когато Димо постъпи в болницата изобщо не му остана време дори и за едното момиче, въпреки че се запозна и с двете. През цялото време целият персонал беше натоварен. Докарваха много болни, в някои моменти, дори не достигаха хора навсякъде.

Първоначално на Димо възложиха да се грижи за прането. Пералните в болниците работеха постоянно.

Работата на Димо беше да сортира дрехите и бельото. Той определяше кое е за изваряване и кое трябва да се пере на по-ниска температура. Изпразваше джобовете на пижамите. Попълваше бланка, в която описваше колко калъфки, чаршафи и т.н. са за подмяна.

Петната от кръв и мръсотия, амонячния дъх на урината, вонята на потта и други телесни секрети, засъхнали повръщания и потискащата миризма от болни тела не будеха у Димо никакво отвращение или презрение.

Понякога виждаше приятеля си Кольо да минава край него, като с едната си ръка държеше носилка, а с другата бе вдигнал банката на система и това му вдъхваше още по-голям ентусиазъм да се грижи за болните.

Снощи помолиха Димо да помогне за преместването на човек, с фрактура на черепа, от носилката в леглото. Понякога го молеха и за по-дребни неща или го изпращаха да изпълни дребни поръчки.

Постепенно на Димо почнаха да поверяват и по-важни задачи. Той заместваше санитарите и сестрите, които бяха претрупани с много работа, при приемане на нови или повиквания.

Димо можеше да сложи катетър или да нагласи система. Макар и нов в отделението, той откри в себе си ново умение, да успокоява и да утешава.

Пристъпваше към леглото на викащ  от болка пациент, слагаше едната си ръка на челото му, а другата на рамото му и успяваше да потуши страха у болния с докосване и няколко прости думи. Лекарите и сестрите скоро забелязаха това негово умение и започнаха да го викат да успокоява болните.

Действията и думите му въздействаха много добре на пациентите.

– Как се казвате, госпожице? – питаше Димо. – Да, знам, че боли. Боли ужасно, непоносимо, но това е добър знак. Така трябва да е. Показва, че операцията ви е минала успешно. Утре ще боли по-малко, а след седмица ще си бъдете в къщи.

Или казваше на друг:

– Спокойно, няма нищо, приятелю. Давай повърни всичко. Не го задържай, ще ти олекне.

А на други обещаваше:

– Ще ѝ кажа естествено. Тя беше тук, докато спеше. Разбира се, че те обича, беше съвсем очевидно.

Димо намираше точната комбинация от съчувствие и твърдост. Той изразяваше симпатия и съжаление, демонстрираше авторитет.

От неговите уста фразата: „За съжаление не знам отговора на този въпрос“, звучеше сякаш се основаваше на необятно познание, макар и прикрито зад наслоилото се с годините усещане за отговорност.

Вдъхваше у съсипаните от мъка роднини необходимата увереност, че в негово лице имат умел съюзник, които ще им помогне в борбата срещу болестта и няма да отстъпи лесно.

Често на Димо му се случваше да води до тоалетната олигавен и едва кретащ старец. Сваляше му панталоните, помагаше му да седне, придържаше възрастния мъж, докато се изходи. След това го измиваше и завеждаше до леглото.

Това бяха само две смени, но изпълнени с напрежение и задоволство. Грижейки се за болните и помагайки на хората Димо се измени. Хората, които го познаваха от преди, виждаха промяната и много се радваха за него.

Ето как една спонтанна покана от приятел, превърна пакостника и побойника на махалата в младеж, който доброволно отдаваше всичките си сили и цялата си любов към страдащите.