Димо бе добър син. Той слушаше баща си и изпълняваше всичко, което го караха да прави в техния дом. Старателен и изпълнителен бе, но не бе доволен от себе си.

Веднъж Димо отиде при баща си и каза:

– Татко, колко пъти съм се покайвал за греховете си и ти се ме съветвал в такива случаи, но въпреки всичко аз продължавам да греша. Каква ми е ползата да се покайвам, когато след това попадам отново в плен на своите грехове?

– Сине вземи този буркан с мед и тази празна пластмасова кофичка.

Димо ги взе и въпросително погледна баща си.

– А сега няколко пъти преливай от буркана меда в кофичката и обратно.

Димо изпълни точно поръчката на баща си.

– А сега какво? – попита синът.

– Погледни в празната кофичка и я помириши, – нареди бащата.

Димо разгледа и подуши въпросния съд, след което каза:

– Кофичката мирише на мед, а на дъното ѝ има съвсем малко останал от него.

– Така действам моите съвети на твоята душа, – засмя се бащата. – Но ако ти заради Христос усвоиш част от добродетелите, Господ поради Своята милост ще допълни липсващите. Нали и стопанката на дома не сипва пипер в съд, който мирише на мед. Така и Бог няма да те отхвърли, но ще ти помогне да опазиш душата си.

Беше чудесна екскурзия, семейство Стоилови прекараха една прекрасна неделя сред природата. Всички бяха радостни и доволни от преживяното.

Но когато се прибраха, намериха хаос в дома си. Всичко бе преобърнато с главата надолу. Всички възможни чекмеджета бяха разтворени. Вратите навсякъде бяха зейнали, а на пода се валяха дрехи, книги, списания и какво ли още не.

Явно някой бе тършувал и се бе престарал.

Тони, най-малкият от семейството, веднага реагира спонтанно:

– Господи, отмъсти на този крадец.

Бащата погледна с укор сина си и каза:

– Какво говориш, ти си християнин?!

– Татко, ти сляп ли си, – обади се и Лили в защита на брат си, – всичко е смачкано и унищожено. Новата ми рокля стои като парцал пред вратата на тоалетната.

– Вижте, – каза майката, – този човек не се нуждае от отмъщение….

– А от какво? – Скочи Тони.

– От по-голям пердах ли? – додаде Лили.

– Веднъж, – бащата започна спокойно да разказва, – някой беше влизал в офиса ни, – компютрите и цялата техника бяха изчезнали.

– Нима тогава не си се ядосал? – попита Тони.

– Да, първоначално кипнах, – потвърди бащата, – особено като си помислих, че наскоро бяхме купили всичко това и то със заем от банката, освен това още не го бяхме застраховали.

– Ето виждаш ли, – засмя се Лили. – А сега този човек не се нуждаел от отмъщение.

– А ти какво направи? – попита Тони.

– Седнах и попитах Господа: „Защо допусна това? Защо не спря този човек?

– И? – двете деца очакваха с интерес отговора на баща си.

– Тогава разбрах, че Бог гледа на тази ситуация по друг начин, – каза примирено бащата. – Причината бе в неговата милост. Той е милостив и към крадеца.

– Но…., – заекна Лили.

– Колкото и лошо да е постъпил този човек, – продължи бащата, – може би някъде неговата майка или приятел се моли за неговото спасение. Бог обича и крадеца, и силно желае той да се откаже от лошите си пътища.

– Нека се присъединим към молитвата на майка му или този, който се застъпва за него, – предложи майката. – Това ще обърка тъмните сили.

– Не за отмъщение, а за промяна в живота на крадеца трябва да се молим, – каза бащата.

Четиримата наведоха глави и се помолиха, за спасението на човека, който бе обрал дома им.

За хората той бе много чудноват и невероятен старец. Наричаха го дядо Тома.

Хората много го уважаваха, не защото беше стар, а защото Бог му беше дал много дарби, които той използваше, за да помага на хората.

Въпреки всичко този старец не се гордееше с това, а се смяташе за съвсем обикновен човек, който Господ използва, за да се изпълни Божията воля на земята.

Дядо Тома можеше да види и бъдещето на хората, но само на тези, които Бог бе пожелал да му покаже.

Веднъж старецът узна, че внукът му Стефан се е къпал в ледено студената вода на реката и го смъмри:

– Какво си направил? От ледената вода можеш да получиш сърдечен удар и да умреш.

– Дядо, – усмихна се Стефан, – нали ми каза, че ще живея много години? А сега изведнъж твърдиш, че съм могъл вчера на реката да умра!?

– Това, което съм ти казал, е вярно, – отговори съвсем сериозно дядо Тома. – В лампата на твоя живот има масло за много години.

– Тогава защо се притесняваш, че съм се къпал в ледено студената вода на реката?

– Ако ти събориш тази лампа, – въздъхна старецът, – маслото ѝ ще се разлее и тя ще угасне.

Стефан погледна уплашено дядо си.

– Такъв е животът, – въздъхна дядо Тома. – Бог ние дарил скъпоценен дар, нашия живот. И когато го приемаме, трябва да го пазим, а не да го излагаме на безсмислени опасности. За това бъди внимателен със своята лампа.

Храма бе пълен с народ. Едни бяха дошли просто да си побъбрят и одумат някого, но други бяха искрени и посещаваха неделните богослужение с една единствена цел, да се срещнат с Бога и чуят Словото Му.

Но като че ли блуждаещите души преобладаваха в храма. Мислеха си за всичко друго, но не и за това, което бе необходимо в момента.

Всяка неделя свещеникът призоваваше:

– Не ползвате  мобилните си телефони в храма. Има определени морални правила и норми, с които трябва да се съобразява всеки.

Но на хората от днешния свят им е все по-трудно временно да се откажат от електронните си придобивки. Така че звъненето от телефон в храма вече не бе рядкост.

Свещеникът все повече се дразнеше и терзаеше, че вярващите са твърде много зависими от мобилните си телефони.

Веднъж на едно богослужение той заяви пред всички:

– Телефоните в храма не са нужни, защото Бог едва ли ще благоволи да се обади на някой от вярващите по мобилния му телефон.

Някои от присъстващите се усмихнаха, но други арогантно размахаха ръце:

– Какво толкова има в това?

– Ако изключа телефона си, мога да пропусна важно съобщение!

Свещеникът съвсем сериозно продължи, все едно нищо не бе чул от роптанията и възраженията в храма:

– Ако някои иска да се запознае и да разговаря с Бога лично, достатъчно е да напише текстово съобщение, когато шофира.

Съветът бе пропит с мрачна ирония.

А някои от хората в храма, особено младежите се побутваха и активно обсъждаха казаното:

– Този си го бива.

– Има особено чувство за хумор.

Но въпреки несъгласието си, неохотно изключиха мобилните си телефони.

Монах Ириней така се молеше сякаш целия се потапяше в молитвата. Не се разсейваше от нищо. Молеше се горещо и с вяра. Живеейки като че ли само за нея. По-точно той разговаряше дълго с Бога.

Та нали молитвата е разговор на човека с Господа. Така навярно са се молили нашите предци още от първите векове на християнската вяра.

Веднъж край Ириней се бе събрала група младежи. Един от тях го попита:

– Къде и кой ви е научил така да се молите?

– Какъв молител съм аз, – поклати глава монахът. – Имах веднъж трагичен опит и навярно тогава съм придобил някакво умение. Хубавото е, че тогава всичко свърши добре.

– Но какво се е случило?

– Моята племенница ме научи, – уточни Ириней.

Явно не можеха да го разберат, за това монахът се усмихна и започна да разказва:

– Отидох да посетя брат си. От десет години не бях го виждал. Радостта ми беше голяма. През това време той се бе оженил и имаше син и дъщеря. Племенникът ми бе на седем, а сестра му на четири години. Суетата рядко води до нещо добро. За да освежа с брат си спомените от нашето детство, реших да пием чай от чайника на родителите ми.

Наобиколили го младежите слушаха монаха със зяпнали уста.

– За целта отидох на двора, нацепих дърва и запалих огън под чайника, – продължи разказа си Ириней. – Когато чаят започна да ври, за миг се разсеях, мислейки как да внеса чайника в къщи без да го разлея. И тогава ….

Слушателите наостриха уши, а монахът разтърси раменете си, сякаш му беше студено.

– Племенницата ми виждайки картинките изрисувани върху стария чайник, реши да погледне какво има в него. И го …. преобърна върху себе си. Горещата вода закипя върху малкото ѝ телце. Даже не можа да извика. Ахна и припадна.

Слушателите се разшаваха неспокойно, сърцата им се изпълниха с тревога.

– Празникът приключи, – продължи тъжно Ириней. – Брат ми закара момиченцето в болницата. Хората край, които минавахме в клиниката ни гледаха ужасени. По очите им можеше да се прочете следното: „Няма никаква полза, твърде късно е!“ Но лекарят ни успокои, че има надежда, само трябва да се присади малко повече кожа. Каза ни да си вървим, а те щели да направят каквото можели.

Някой от слушателите въздъхна и каза:

– Не ви е било леко. На другия ден тя е можела да бъде мъртва.

– От време на време я чувах да стене, изглеждаше усещаше болка навсякъде по тялото си, – в гласа на Ириней се усещаше голяма мъка. – Тогава исках да бъда на нейно място, за да не я гледам как страда.

Слушателите напълно го разбираха.

– Когато се върнахме, жената на брат ми бе изпаднала в истерия. Не смеех да погледна брат си. Пред очите ми бе малкото попарено момиченце. Паднах на колене, брат рухна до мен и каза: „Хайде да се помолим“. Никога през живота си, до този момент, не се бях молил така. Виках към Господа, да облекчи страданията на племенницата ми и да я запази жива. Молих го в замяна на нейния живот да вземе моя. По едно време брат ми отиде да успокоява жена си, но аз не станах, докато не се разсъмна. Едва се изправих на краката си, те бяха изтръпнали.

– И какво стана после? – попита един от нетърпеливите в групата.

– Беше рано, но с брат ми тръгнахме към болницата. Срещна ни медицинска сестра, която ни погледна странно, а после изведе оживялата ми племенница. Когато момиченцето видя баща си веднага се хвърли в обятията му.

– Нищо ли ѝ нямаше? – попитаха изненадано слушателите в един глас.

– Тогава тя взе ръката на баща си и с нея докосна гърдите и раменете си, след което каза: „Ето виж! Изобщо не ме боли?“. Брат ми се разплака, аз също не можах да се удържа и се просълзих. Лекарят приближи. Той не бе познал безнадежно болната си пациентка.

– А като разбра, какво направи?

– Втурна се да я оглежда и проверява. Избърса нервно очилата си с кърпичка, разпери ръце и възкликна: „Това не може да бъде. Тя е напълно здрава и не се нуждае от трансплантация на кожа. Можете ли да ми обясните какво става тук? Нищо не разбирам…“ Казахме му, че сме се молили, но той така и не повярва. Мъчно ми е и сега за този лекар.

– И от тогава така се молите?

– Не винаги ми се отдава, да достигна до състоянието, в което бях тогава, но поне го приближавам. Когато някой дойде при мен за помощ с някакъв тежък случай, станалото с племенницата ми оживява в сърцето ми и ми дава нова сила да се моля още по-усърдно.

– А какво стана с брат ви?

– Той и жена му започнаха да посещават богослуженията в църквата и възпитаха децата в тази силна и жива вяра.