Ирена много се изненада, когато след сто дни затвор Симо се прибра и я наби. Децата им стояха смутени срещу вратата, която отнасяше, от време на време, по някой удар.

Самите те му бяха казали как  майка им се бе занасяла с Милю, висок  мъж с изкривен врат. Вярно е, че Ирена непрекъснато лъжеше Симо, но тя имаше нахалството да пусне Милю в дома им, докато Симо го нямаше.

Децата не очакваха, че Симо така жестоко ще размаже майка им.

– Не ме е страх от теб, – крещеше Ирена.

– Не искам да те е страх, а да внимаваш, – крещеше в отговор Симо.

Тези реплики между двамата се повтаряха многократно. Най-накрая Ирена разбра, че Симо не искаше от нея подчинение, а да има последната дума. И тя му я остави.

Ирина закри лице с треперещите си ръце, а след това се опита да се изправи на краката си. Децата нахраниха пилетата и се ослушаха. Беше настъпила плашеща тишина.

Предпазливо отвориха вратата, страхувайки се да не намерят Ирена с изцъклени очи, но тя бе подута от побоя, а очите ѝ искряха с някаква скрита насмешка.

Рундът беше свършил. Майка им бе изиграла ролята си на боксова круша. Цялата беше подута и натъртена. Тя скоро щеше да се възтанови, но отношенията между Симо и Ирена едва ли щяха да бъдат същите.

Измяната бе направила още по-голям пробив между двамата и стената на недоверието ги раздели окончателно.

Те имаха деца, но това щеше ли да им помогне да си простят и въстановят взаимоотношенията си?

Много нощи Орлин и отец Лаврентий седяха будни до къдно, като обсъждаха католическата църква и нейните догми, както и необходимостта от по-добра хармония между нея и останалите църкви, на местна почва.

Един ден, когато двамата излязоха да се поразходят, отец Лаврентий каза на Орлин:

– Твоето желание за мъст е греховно, но разбираемо. Дано молитвите и вярата те изцелят.

Орлин беше загубил близките си. Човекът, който ги уби, бе постъпил много брутално с жертвите си. Когато Орлин видя кървавата баня, в която телата едва е раличаваха, реши, че ще отмъсти на убиеца. Той не можеше да се помири с това, което завари в дома си.

– Не мога да се откажа от това, – тихо, но ясно каза Орлин.

– Независимо от това, дали ще се откажеш от него или ще продължиш да го допускаш в душата си, – каза спокойно отец Лаврентий, – докато намериш покой, аз ще се моля за теб. Понякога скръбта е като зъл демон, който владее сърцата ни. Но хватката отслабва с времето и един ден ще се освободиш от нея.

– Нищо друго не ми остава тогава, освен да чакам, – сви рамене Орлин.

В отец Лаврентий Орлин срещна разбиране и голямо търпение, ако беше някой друг щеше да го обсипе с яростни упреци.

За Орлин това бе голяма подкрепа, не само в молитва, но и на яве.

Елена наблюдаваше как сина ѝ растеше и се превръщаше в буйно малко момче. С няколко жени тя често посещаваше домовете, които имаха нужда от помощ. Носеха им храна, шиеха им дрехи, разговаряха с хората за болките и незгодите им в живота.

В сърцето си Елена усещаше болезнен копнеж за дете. искаше да създава нещо, да отглежда повече деца.

Един ден тя сподели отчаянието си с отец Николай:

– Съпругът ми иска още синове, но не знам как бих понесла нова загуба. Трудно ми е да приема още една смърт.

Елена наскоро бе пометнала за втори път. Първият път тя беше едва във втория месец, но преди три седмици синът ѝ се изсулил от нея, малко преди да влезе в седмия месец.

– Знаете, че несигурността не е характерна за мен, – каза Елена, – но въпросът за изгубените бебета остава за мен голям провал. В сърцето ми се води страшна битка, разбирате ли?

– Така се е случило, – каза отец Николай, – Не знаем защо е станало това, но ако роптаем и обвиняваме себе си, това ще ни помогне ли? По-добре иди при съпруга си и вярвай, че Бог ще реши, кое е най-доброто.

На Елена ѝ бе много трудно, болката и мъката сковаваха душата ѝ.

Сподели терзанията си със съпруга си:

– Ами ако Бог ме наказва за безпирните ми ламтежи и амбиции?

– Бъди търпелива, – каза съпруга ѝ. – Всичко ще си дойде на времето. Ще имаме обширен дом и много деца така, както сме го искали.

Майката на Елена често ѝ казваше:

– Искам да родиш още едно дете, за да мога да го държа и бавя, преди да съм остаряла твърде много.

А баща ѝ веднъж каза:

– Причина за всичко е твоето своенравие и старата ти скръб, която трови утробата ти. Ти искаш да градиш кариера и да бъдеш майка. Една жена трябва да се грижи за дома и семейството си. Остави на мъжете да се занимават с останалите неща.

Елена искаше да успява навсякъде, и в дома си, и в работата си. Беше убедена, че ще може да се справи, но не искаше да спори с баща си, той нямаше да я разбере.

Михайл наблюдаваше отдавна Наско. Той знаеше, че това момче има здравословни проблеми. Много се радваше за всяка негова промяна, преодоляване на препятствие или проява на уникално умение. За Михайл Наско си оставаше едно голямо дете, което расте със забавен темп, но това не му пречеше да го обича искрено.

Днес времето беше топло и всеки търсеше гальовната милувка на слънцето. Михаил и Чарли бяха на двора и внимателно наблюдаваха Наско, който с интерес изследваше падналите листа, стръкчета поникнала трева, но когато стигна да едно от цветята разтворило разкошната си главица, занемя от възторг.

– Гледам, че е взел да се оправя. Има голяма промяна в него, но повтаря отново неща, от които си е изпатил.

И като потвърждение на думите му, Наско полетя напред, претърколи се и седна. Огледа ожуленото си коляно и ръка, но не се разплака.

– Ето в онази дъска се е препъвал вече, – подскочи Чарли и изтича да помогне на Наско да стане от земята.

– Човек не се спъва два пъти в един и същи камък, освен ако не е забравил това, – дълбокомислено каза Михаил.

– Не можеш да живееш два различни живота и да имаш две различни съдби, – махна с ръка Чарли. – Животът няма чернова.

– Но можеш да промениш посоката и да оправи черновата, – засмя се Михаил.

– Миналото не се поправя, – смръщи вежди Чарли. – Може да подобриш това, което е пред теб, но миналото е необратимо.

– Искаш да кажеш, че не могат да се заличат допуснатите грешки? – раздразнен каза Михаил. – И че няма никаква надежда?!

– Надежда има, – със спокоен глас каза Чарли, – но отминалите години никога няма да се върнат.

– Това е ужасно, – Михаил беше изтръпнал целия. – Всяка наша стъпка, мисли, желания и действия остават отпечатък в миналото ни.

– Баща ми казваше, че всичко, което правим се връща върху нас, – каза тихо Чарли. – Рано или късно плащаме за злото и извличаме полза от доброто.

– Този човек е знаел много и добре е разбирал как стоят нещата, – с възторг каза Михаил.

– Беше силен човек и аз добре се чувствах край него, – каза с гордост Чарли.

  Този следобед слънцето надви облаците и се усмихна на    хората.  Това донесе надежда, радост и добри очаквания. Хората копнееха за нещо по-добро, решения, които да оправят живота   им.

Симов седеше в сладкарницата и размишляваше върху нещата, които се бяха струпали върху главата му. Така го завари Теодосий.

Симов го видя, махна му с ръка и го покани на стола срещу себе си. Двамата се познаваха много добре, бяха преминали през доста перипети в живота си.

– Не мога да виня Меги и Деси за моите провали, нали аз бях ги избрал за съпруги, – продължи Симов на глас с размишленията си.

– Проблема беше основно в теб, – включи се веднага Теодосий. – Той се корени дълбоко в самата ти същност.

– Знаеш ли? – каза тихо Симов. – Анализирах всичките си връзки, започвайки с децата, преминавайки през приятели и завършвайки с подчинените.

– Е и какво – засмя се Теодосий, – да не си получил специално просветление?

– Установих, че цял живот съм се обграждал със слаби хора, – продължи размишленията си Симов, – с надеждата, че в замяна на грижите, които полагам за тях, ще получа малко обич или поне малко благодарност.

– И резултата е бил катастрофален, – уточни Теодосий. – Нима не си забелязал, че колкто повече даваш, толкова повече злоба получаваше?

– Оценяваха ме само силните, – каза с тъга Симов.

– Никой не изпитва благодарност, за това, че го превръщаш в инвалид или човек, който е неспособен да направи нещо, – каза Теодосий. – Не можеш вечно да се грижиш за другите. Идва момент, когато човек се уморява и ги оставя.

– А те се почувстваха предадени и ме намразиха, – допълни Симов.

– Така е станало и с двете ти съпруги, някои приятели, клиенти, с почти всичките ти служители ……. – каза Теодосий като гледаше Симов право в очите.

Най трудно е да започне човек да се променя. Когато започне този процес, се разклащат основите на сградата, която представлява живота на даден индивид. Равновесието се нарушава и всичко се срутва.

И все пак Симов трябваше да започне от някъде. Нужно му бе преустройство и промяна. Хубавото е, че го осъзнаваше. Беше разбрал, че трябва да започне от себе си, а след това щеше да подреди и останалите разбити парчета в живота си, до колкото това беше възможно.