Колко е хубаво човек да е безстрашен и да не се страхува при преодоляване на трудности, поредния изпит или ново препятствие към успеха.

А защо тогава предизвикаме страх в детската душа още от най-ранна възраст? Това ли е начинът да се контролират и да се карат децата да правят „правилните“ неща?

Фанка бе здраво и будно дете. Всичко искаше да пипне, да разбере как е движи или защо прави така.

Родители и роднини приемаха любознателността ѝ с възторг:

– Много е умна, – казваха те. – С това неуморно изследване на света около себе си, кой знае каква професия ще избере в бъдеще?

Фанка имаше един основен проблем, не обичаше да яде. Противеше се  и не хващаше лъжицата, щом зърнеше препълнената паница с попара пред нея.

Веднъж дядо ѝ я заплаши:

– Ако не ядеш, ще те грабне дядо Торбалан. Виждаш ли къде се е скрил там в храстите. Ето само червеният му пояс се подава, – сочеше старецът с ръка към близкия парка.

Фанка уплашено погледна, гребна една две лъжици, но след това окончателно отказа да яде.

Вечерта, когато дядо ѝ я заплаши отново с дядо Торбалан, детето се усмихна и каза:

– Дадо, но това е пеката (пейката).

Фанка внимателно бе изследвала мястото през деня, където сочеше дядо ѝ, но там нямаше никакъв Торбалан, а само една пейка и то червена.

На следващия ден баба ѝ реши да вземе нещата в свои ръце:

– Яж, че ще дойде баба Меца и ще те изяде.

Фанка войнствено извика:

– Взема пешите (машите), бия мечката!

Малката хитруша почти винаги надделяваше и не изяждаше препълнената паница с ядене. Може би бе права, човек яде колкото желае, защо трябва да я насилват?

Какви тревожни, необикновени и чудни дни бяха.

Нашият град през първите два месеца след Освобождението бе шумен, прашен, изпълнен с кипящ живот.  През него минаваха руските полкове, които отиваха към Плевен.

Градът бе станал главен интендантски склад на плевенската армия и на тази предвожданата от Гурко.

Пътят стана тесен за многохилядните си гости. Всичките български къщи станаха квартири за руските военни, а училището се превърна в болница.

Изникнаха от земята увеселителни градини. Певици от всякъде се стекоха и продаваха песните и прелестите си…

Цената на всичко поскъпна до баснословни размери. Стократно увеличилите се стоки за потребление предизвикаха нечуван бум на спекулацията. Потекоха реки от разнородни банкноти.

Безмълвна и пуста оставаше само турската махала. Жилищата на избягалите турци зееха разграбени, без врати, без прозорци. Вътрешността им бяха изпълнена с  изтърбушените сламеници, дюшеци и възглавници.

Градът омаян от великото събитие, което му донесе свободата, тръпнеше от разказите за смелостта и самопожертвувателността на руските войници.

Гражданите все още не можеха да повярват, че са свободни, но фесовете веднага изчезнаха. Всеки наложи на главата си каквото бе намерил: шапка, капела, калпак.

Градът бе честит да дочака и император Александър. Възторгът бе неописуем. Викове, китки, сълзи от радост.

Царят премина през улиците, поръсени с цветя. След това отиде в църквата, за да благодари на Бога за великата победа.

Едни от българите му целуваха стремената. Майки му подаваха децата си, за да ги помилва. Малки момиченца, с риск да ги стъпчат конете, му поднасяха букетчета свежи цветя.

По това време взеха да прииждаха множество бежанци от Тракия, подгонени от Сюлеймановите орди и от башибозуците след отдръпването на генерала Гурко.

Те пристигаха голи, окъсани, нещастни, носейки скръбта по изгубените си огнища и близки. Тези бедни хора не можеха да се зарадват истински на Освобождението. За тях то донесе само разорение и нещастия.

Бежанците бяха пълна противоположност на веселите и охолни граждани на града, отървали се без никаква жертва, получили многобройни материалните облаги, резултат от техният практичен ум, които умееше да извлече всичко възможно от новото положение…

Идваха и неприятни новини, за убити близки от другите краища на България, опожарени селища и опустошения.

Виталий, един от руските войници, когато вида угриженото лице на своя приятел Иван каза:

– Батюшка, помислете, хиляди руси гинат там, при Плевен. Цяла Русия е в траур…

В тези дни се случваха неприятни езикови недоразумения между освободителите и освободените…

Един от руските офицери бе поискал от една жена:

– Молоко.

Жената се бе почудила: „За какво му е?“ Но бе свалила един стар, покрит с паяжина малакоф, който представляваше вид женска пола с обръчи, за да стои издута.

В Наковия хан един майор, искайки да обядва бе поискал:

– Свежую булку.

Добрият Нако бе, доста напреднал в знанието по руски език и знаеше какво е „свежо“, но втората дума го затрудни и той решително отказа:

– Не може!

– А зачем? – попита сърдито руснака.

– Полиция не позволяет! – отговори засрамено Нако.

Офицерът много се смя, когато му обясниха как го е разбрал ханджията.

Едно младо голобрадо руско войниче бе попитало баба Деша:

– Бабушка, у тебя есть спички?

След което старата жена го бе погледнала сърдито и го бе подгонила с кривака.

Толкова близки езици, но поради неразбирането на отделни думи се стигаше до грешки, които и днес предизвикат бурен смях.

В стаята цареше полумрак. В околните домове отдавна бяха запалили лампите. Сашка седеше на стола и безжизнено гледаше в открехнатия прозорец.

– Саше, – извика майка ѝ, когато влезе в стаята, – защо седиш на тъмно? Случило ли се е нещо?

Сашка продължи да мълчи, събрала ръце в скута си, сякаш не бе чула въпросите на майка си.

– Дъще, твоето мълчание много ме тревожи. Какво става с теб.

Сашка се отърси като от някакъв полусън.

– Получих първата си целувка от мъж….

Майка ѝ я погледна изненадано, с дълбоко скрито в себе си притеснение.

– Това се случи при много романтични обстоятелства…..

– Какво си направила? – едва сега възкликна на глас майка ѝ.

– С Емо бяхме далече от залива. Около лодката се виждаха различни на цвят риби. И тогава….

Сашка разказа следното на майка си:

Емо се стараеше и всячески се мъчеше да ме убеди:

– Ако се гмурна още днес ще извадя част от пиратско съкровище.

– Самохвалко, – възкликнах и се засмях.

– Да се обзаложим на една целувка, предложи бързо той.

Не вярвах на нито една от думите му, за това на шега приех.

Той скочи от лодката и се изгуби във водата. По едно време се разтревожих. Забави се много. Помислих, че му се е случило нещо.

Тъкмо се чудех как ще се върна на брега сама, когато той изплува. В ръцете си държеше малка амфора, пълна със сребърни монети.

Помислих си: „Дали предварително не я бе скрил? Но това нямаше значение“.

Майката на Сашка въздъхна дълбоко, но нищо не каза.

– Нали си ме учила да спазвам обещанията си. Загубих облога и му позволих да ме целуне. Трябва да призная, че много ми хареса.

– Ти познаваш ли добре това момче, – загрижено попита майка ѝ.

– Той е красив като Аполон, – каза Сашка с възторг. – Какво да го правя непрекъснато върви по петите ми? Изглежда е влюбен до ушите в мен. Но и аз го харесвам и съм влюбена, но не го показвам.

– Баба ти едно време казваше, че любовта и кашлицата не могат да се скрият.

– Защо става така, когато ни връхлети любовта? Не си мисли, че дъщеря ти е вятърничаво момиче. Тази целувка е само от спечелен облог. Той е по-голям от мен. Ще го накарам да ми признае за всичките си похождения в миналото…

– Уж още нищо няма между вас, а май вече го ревнуваш? – засмя се майка ѝ.

– Знаеш ли какво казва сестра му за него, че ако всичките му грехове трябва да се изпишат на челото му, трябва да си нахлупи шапката до очите, за да не се виждат.

– Е, сигурно не е толкова лош….. щом си го харесала!

– Защо всички смятат, че любовта е грах? Нали Спасителят ни е повелил да се обичаме.

– Ако истинската любов премине в действия, за които Спасителят ни е заръчал да се държим далеч от тях, – каза майка ѝ, – тя губи своята стойност.

Сашка кимна с глава в знак на съгласие и добави тихо:

– Така е!

 

Дългоочаквания сняг заваля. Снежинките се спущаха плавно в някакъв непредвидим танц, но щом стигнаха земята изчезваха.

– Не е достатъчно студено, – каза баба Пена, – затова се разтопяват толкова бързо. Ето и локвите не са замръзнали.

– Колко са красиви, – пошепна с възторг малката Мая, прилепнала носле в стъклото на прозореца.

Изведнъж малкото момиче изтича до гардероба и облече палтото си. Нахлупи шапката си и нахлузи на краката си топлите ботуши, които скоро майка ѝ бе купила.

Преди да усети баба ѝ, че излиза, отвори вратата и изскочи бързо навън.

Мая протегна ръка, но снежинките достигайки дланта ѝ, която бе топла, изчезваха за миг.

Брат ѝ Борис тъкмо се връщаше от училище.

– От къде идват снежинките? – попита го Мая.

Той погледна сестра си и започна да ѝ обяснява:

– Снежинките се зараждат в облак. Когато температурите в него са минусови, се образуват кристалчета лед, които имат шестоъгълна форма.

– А защо са толкова различни? – попита Мая, вглеждайки се внимателно в падащия сняг.

– Снежинки се концентрират на определени места – отбеляза Борис – и започват да растат на дължина, ширина и височина. Температурата и влажността влияят на качеството и растежа им.

Мая бе широко ококорила очи и внимателно слушаше брат си.

Борис усещайки, че е привлякъл вниманието ѝ, продължи да обяснява „авторитетно“:

– Когато времето е сухо и студено, снежинките растат на височина.

– Тогава ще приличат на пръчици, – бързо съобрази Мая.

– Да, – кимна брат ѝ, – но ако растат на дължина и ширина, те правят това по посока на лъчите на шестоъгълната си форма.

– Трудно ми е да разбера на къде растат, – недоволно отбеляза Мая.

– Как ще разбереш това? – усмихна се Борис. – Влажността и температурата винаги са различни, а разликите им са много малки. Така една снежинка може в даден момент да расте на ширина, а в друга в непосредствена близост до нея на височина.

– Но винаги има едно основно правило, – отбеляза баща им Светослав, който се връщаше от работа. – Кристалите лед, които имат шестоъгълна форма се съединяват по между си по страните си, а не с ъглите си.

– Тогава снежинките ще растат на шест страни, – досети се Борис.

– Освен това от всеки лъч, може да се отклони ледено клонче под ъгъл 60 или 120 градуса, – прибави бащата.

– За това, че климатичните условия се различават, те ще се отразяват на външния вид на снежинката, – обобщи Мая, която добре бе разбрала това, което бяха ѝ обяснили Борис и Светослав.

–  Ето защо всяка снежинка е индивидуална и уникална, – заключи Борис.

Тримата се любуваха на падащия сняг, а за това не им трябваха много обяснения.

На Паганини предстоеше поредния концерт. Той винаги се вълнуваше, когато свършваше изпълнението си. Страхът, че не е успял и хората не са го харесали, често смущаваше мислите му.

Николо застана на сцената и всички замряха в очакване. Музиката, която се изтръгваше от струните на цигулката му, покоряваше слушателите.

Замряха последните акорди, които се посрещнаха с бурни овации. Цигуларят само наведе глава, покланяйки се на публиката, държейки в едната си ръка цигулка, а другата притиснал до сърцето си в знак на признателност, че са оценили майсторството му.

Изведнъж той се загледа внимателно в цигулката си и трепана.

– Това не е моята цигулка, – извика великият музикант към публиката. – Къде е цигулката ми? Тук е станала някаква грешка. Това не е моят инструмент. Къде е моята „Страдивари“?

За миг той се почувства като парализиран.
Малко след това Паганини изтича зад кулисите с надежда, че ще намери любимият си инструмент.

„Колко подло, – помисли огорчен цигуларят, – някой я е откраднал и я е заменил с тази“.

Той постоя зад кулисите, а след това бързо се върна на сцената. Там го чакаше любопитната публика, жадна за сензации.

Паганини се изправи и каза:

– Господа, ще ви докажа, че музиката не е в инструмента, а в душата!

И той засвири така, както никога до сега не го бе правел в живота си.

От старата, но запазена цигулка, звучеше неповторима музика, която предизвика у слушателите възторг.
Хората бяха толкова възхитени от изпълнението, че ръкоплясканията им щяха да съборят покрива на сградата, където се намираха.

Паганини успя да им докаже, че причината за прекрасната музика не се крие в инструментът, а в неговата собствена душа.

Това бе един невероятен урок.