Пухкави бели облаци, като далечни пътници, пропътували хиляди километри, се носеха от юг.

Група младежи ги наблюдаваха възторжено. Някои от тях ги сочеха с пръсти, обяснявайки причудливите форми, който им се привиждаха.

–  Облаците придават много красота на този свят, – въздъхна Асен.

– Синьото небе едва ли ще замениш с красивите скитащи се облаци, – контрира го Мила.

– Все пак светът би останал пуст без чудното им приложение, – констатира Борислав.

– Забелязали ли сте, че се появяват облаци и в живота на хората, причиняващи им сянка, охлаждане, а понякога обгръщат съществуванието им с черен саван, като нощ? – отбеляза философа на групата Велко.

– Но няма облак без ярка светлина. – отбеляза Галя. – Нали Бог е положил дъгата в облака.

– Ако можехме да видим обратната страна на облаците, – поклати многозначително глава Дичо, – обгърнати с тази светлина, който прегражда пътя, на струпалите се, като камъни снежни планини.

– Ако можехме да съзрем обхваналото ги сияние, – замечтано продължи Емил, – ние бихме изпаднали във възторг от тяхната неописуема красота.

– Но ние гледаме само грозната им страна, – натърти Жана.

– Кой ще опише нежната им и очарователна светлина, стелеща се по долините, отразяващи на всяка крачка необятността им? – попита Зорка.

– Нима те не съдържат капчици дъжд, падащи на земята, даващи ѝ живот? – засмя се жизнерадостно Ивета.

– Ако можехме да видим всичките си мъки и премеждия от обратната им страна, – сподели своите мисли Йовчо.

– Ако гледахме към тях не от земята към високите части, където се разполагаха, а от небето, там където седи Бог, – унесено каза Кирил.

– Ако осъзнавахме, как в красотата на дъгата те отразяват пред взора на Небесата светлия лик на Христос, – добави Любо, – щяхме да бъдем доволни, че тъмните им сенки падат на гористите склонове на земното ни съществуване.

– Нека не забравяме, че облаците се движат и преминават пред очистващия вятър на нашия Бог, – обобщи Мартин.

Всеки, който би се загледал в тези бели валма, който се движат по небето, би бил предизвикан към дълбоки размисли и проява на въображение, изпълнено с илюзия, блянове и мечти.

Хубаво е, когато хора разсъждават, особено младите.

Дори и времето да е лошо, мислите на младежите не им дават покой.

Стамен и Страцимир бяха приятели още от детската градина.

По-късно в училище дружбата им се задълбочи. Заедно покоряваха всеки нов връх на знанието, но не се задоволяваха само с това.

Четяха много и беседваха по въпроси, които бяха им направили впечатление или не разбираха.

Когато станаха тийнейджъри започнаха да посещават местната църква. Там за тях се откри един нов свят за изследване.

Днес денят не бе горещ, но приятен и двамата младежи предприеха разходка до близката гора.

Още по пътя двамата започнаха доста интересен разговор.

– В началото на християнския си живот често стигаме до обезсърчение. Хората, които са били светлина за нас, гаснеха. Тези, които стояха близо до нас, ни оставиха, – каза Стамен.

– Ние трябва да основаваме вярата си не на светкавици, който блясват и изчезват, а на светлина, която не гасне никога, – уточни Страцимир.

– Когато „големите“ ни напускат, ни става тъжно, – със съжаление констатира Стамен, – но това е само докато не разберем, че така е трябвало да се случи.

– Всички хора си отиват. Единственото, което ни остава е да отправим поглед към Бога, – наставнически каза Страцимир.

– Да, съгласен съм, че нищо не трябва да ни пречи да гледаме към Него, – съгласи се Стамен.

– И когато правим това, делата ни ще изявяват Неговата слава, – допълни Страцимир.

– Работникът на Божията нива е човек, който не отклонява погледа си от Бога, а чак след това отива и говори с хората, – продължи мисълта му Стамен.

– Виж, Бог не ни е призовал да разкриваме своите съмнения или пред всички да изразяваме възторга си от своя живот с Бога, – каза Страцимир…..

Двамата младежи още дълго се разхождаха и размишляваха, но накрая стигнаха до един и същи извод:

– Тайната на Божия работник се състои в това, той постоянно да е настроен на Божията вълна.

Колко е хубаво човек да е безстрашен и да не се страхува при преодоляване на трудности, поредния изпит или ново препятствие към успеха.

А защо тогава предизвикаме страх в детската душа още от най-ранна възраст? Това ли е начинът да се контролират и да се карат децата да правят „правилните“ неща?

Фанка бе здраво и будно дете. Всичко искаше да пипне, да разбере как е движи или защо прави така.

Родители и роднини приемаха любознателността ѝ с възторг:

– Много е умна, – казваха те. – С това неуморно изследване на света около себе си, кой знае каква професия ще избере в бъдеще?

Фанка имаше един основен проблем, не обичаше да яде. Противеше се  и не хващаше лъжицата, щом зърнеше препълнената паница с попара пред нея.

Веднъж дядо ѝ я заплаши:

– Ако не ядеш, ще те грабне дядо Торбалан. Виждаш ли къде се е скрил там в храстите. Ето само червеният му пояс се подава, – сочеше старецът с ръка към близкия парка.

Фанка уплашено погледна, гребна една две лъжици, но след това окончателно отказа да яде.

Вечерта, когато дядо ѝ я заплаши отново с дядо Торбалан, детето се усмихна и каза:

– Дадо, но това е пеката (пейката).

Фанка внимателно бе изследвала мястото през деня, където сочеше дядо ѝ, но там нямаше никакъв Торбалан, а само една пейка и то червена.

На следващия ден баба ѝ реши да вземе нещата в свои ръце:

– Яж, че ще дойде баба Меца и ще те изяде.

Фанка войнствено извика:

– Взема пешите (машите), бия мечката!

Малката хитруша почти винаги надделяваше и не изяждаше препълнената паница с ядене. Може би бе права, човек яде колкото желае, защо трябва да я насилват?

Какви тревожни, необикновени и чудни дни бяха.

Нашият град през първите два месеца след Освобождението бе шумен, прашен, изпълнен с кипящ живот.  През него минаваха руските полкове, които отиваха към Плевен.

Градът бе станал главен интендантски склад на плевенската армия и на тази предвожданата от Гурко.

Пътят стана тесен за многохилядните си гости. Всичките български къщи станаха квартири за руските военни, а училището се превърна в болница.

Изникнаха от земята увеселителни градини. Певици от всякъде се стекоха и продаваха песните и прелестите си…

Цената на всичко поскъпна до баснословни размери. Стократно увеличилите се стоки за потребление предизвикаха нечуван бум на спекулацията. Потекоха реки от разнородни банкноти.

Безмълвна и пуста оставаше само турската махала. Жилищата на избягалите турци зееха разграбени, без врати, без прозорци. Вътрешността им бяха изпълнена с  изтърбушените сламеници, дюшеци и възглавници.

Градът омаян от великото събитие, което му донесе свободата, тръпнеше от разказите за смелостта и самопожертвувателността на руските войници.

Гражданите все още не можеха да повярват, че са свободни, но фесовете веднага изчезнаха. Всеки наложи на главата си каквото бе намерил: шапка, капела, калпак.

Градът бе честит да дочака и император Александър. Възторгът бе неописуем. Викове, китки, сълзи от радост.

Царят премина през улиците, поръсени с цветя. След това отиде в църквата, за да благодари на Бога за великата победа.

Едни от българите му целуваха стремената. Майки му подаваха децата си, за да ги помилва. Малки момиченца, с риск да ги стъпчат конете, му поднасяха букетчета свежи цветя.

По това време взеха да прииждаха множество бежанци от Тракия, подгонени от Сюлеймановите орди и от башибозуците след отдръпването на генерала Гурко.

Те пристигаха голи, окъсани, нещастни, носейки скръбта по изгубените си огнища и близки. Тези бедни хора не можеха да се зарадват истински на Освобождението. За тях то донесе само разорение и нещастия.

Бежанците бяха пълна противоположност на веселите и охолни граждани на града, отървали се без никаква жертва, получили многобройни материалните облаги, резултат от техният практичен ум, които умееше да извлече всичко възможно от новото положение…

Идваха и неприятни новини, за убити близки от другите краища на България, опожарени селища и опустошения.

Виталий, един от руските войници, когато вида угриженото лице на своя приятел Иван каза:

– Батюшка, помислете, хиляди руси гинат там, при Плевен. Цяла Русия е в траур…

В тези дни се случваха неприятни езикови недоразумения между освободителите и освободените…

Един от руските офицери бе поискал от една жена:

– Молоко.

Жената се бе почудила: „За какво му е?“ Но бе свалила един стар, покрит с паяжина малакоф, който представляваше вид женска пола с обръчи, за да стои издута.

В Наковия хан един майор, искайки да обядва бе поискал:

– Свежую булку.

Добрият Нако бе, доста напреднал в знанието по руски език и знаеше какво е „свежо“, но втората дума го затрудни и той решително отказа:

– Не може!

– А зачем? – попита сърдито руснака.

– Полиция не позволяет! – отговори засрамено Нако.

Офицерът много се смя, когато му обясниха как го е разбрал ханджията.

Едно младо голобрадо руско войниче бе попитало баба Деша:

– Бабушка, у тебя есть спички?

След което старата жена го бе погледнала сърдито и го бе подгонила с кривака.

Толкова близки езици, но поради неразбирането на отделни думи се стигаше до грешки, които и днес предизвикат бурен смях.

В стаята цареше полумрак. В околните домове отдавна бяха запалили лампите. Сашка седеше на стола и безжизнено гледаше в открехнатия прозорец.

– Саше, – извика майка ѝ, когато влезе в стаята, – защо седиш на тъмно? Случило ли се е нещо?

Сашка продължи да мълчи, събрала ръце в скута си, сякаш не бе чула въпросите на майка си.

– Дъще, твоето мълчание много ме тревожи. Какво става с теб.

Сашка се отърси като от някакъв полусън.

– Получих първата си целувка от мъж….

Майка ѝ я погледна изненадано, с дълбоко скрито в себе си притеснение.

– Това се случи при много романтични обстоятелства…..

– Какво си направила? – едва сега възкликна на глас майка ѝ.

– С Емо бяхме далече от залива. Около лодката се виждаха различни на цвят риби. И тогава….

Сашка разказа следното на майка си:

Емо се стараеше и всячески се мъчеше да ме убеди:

– Ако се гмурна още днес ще извадя част от пиратско съкровище.

– Самохвалко, – възкликнах и се засмях.

– Да се обзаложим на една целувка, предложи бързо той.

Не вярвах на нито една от думите му, за това на шега приех.

Той скочи от лодката и се изгуби във водата. По едно време се разтревожих. Забави се много. Помислих, че му се е случило нещо.

Тъкмо се чудех как ще се върна на брега сама, когато той изплува. В ръцете си държеше малка амфора, пълна със сребърни монети.

Помислих си: „Дали предварително не я бе скрил? Но това нямаше значение“.

Майката на Сашка въздъхна дълбоко, но нищо не каза.

– Нали си ме учила да спазвам обещанията си. Загубих облога и му позволих да ме целуне. Трябва да призная, че много ми хареса.

– Ти познаваш ли добре това момче, – загрижено попита майка ѝ.

– Той е красив като Аполон, – каза Сашка с възторг. – Какво да го правя непрекъснато върви по петите ми? Изглежда е влюбен до ушите в мен. Но и аз го харесвам и съм влюбена, но не го показвам.

– Баба ти едно време казваше, че любовта и кашлицата не могат да се скрият.

– Защо става така, когато ни връхлети любовта? Не си мисли, че дъщеря ти е вятърничаво момиче. Тази целувка е само от спечелен облог. Той е по-голям от мен. Ще го накарам да ми признае за всичките си похождения в миналото…

– Уж още нищо няма между вас, а май вече го ревнуваш? – засмя се майка ѝ.

– Знаеш ли какво казва сестра му за него, че ако всичките му грехове трябва да се изпишат на челото му, трябва да си нахлупи шапката до очите, за да не се виждат.

– Е, сигурно не е толкова лош….. щом си го харесала!

– Защо всички смятат, че любовта е грах? Нали Спасителят ни е повелил да се обичаме.

– Ако истинската любов премине в действия, за които Спасителят ни е заръчал да се държим далеч от тях, – каза майка ѝ, – тя губи своята стойност.

Сашка кимна с глава в знак на съгласие и добави тихо:

– Така е!